Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Омировият епос

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: Издателство „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: монография

Националност: българска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Владимир Бояджийски

Художник: Кремена Филчева

Коректор: Милка Великова

ISBN: 954-520-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460

История

  1. — Добавяне

Сказанието за Троя

Сказанието за Троянската война може да послужи като пример. То съществува още преди Омир наред със сказанията за други световни конфликти. Но става така, че историята за войната с Троя придобива с времето значение на централно събитие в митическото елинско минало.

В реалността на Троянската война не се съмняват нито Херодот, нито критически настроеният Тукидид, който я използва за опора при определянето на хронологията на други събития. Александрийският учен Ератостен установява дори точната дата на падането на Троя — октомври 1184 г. пр.н.е.

За древните елини Троянската война е реално събитие. Но трябва да се има предвид — тяхната представа за реалност не съвпада с нашата. И те като нас смятат за реално действително случилото се. Но от друга страна за тях реалните събития имат валидност на достоен за следване пример. Паметта им удържа спомена за Троянското стълкновение изобщо, дори нещо повече — за живот изобщо. Но за сметка на това подобни събития се помнят неточно, обобщаващо. Те се пазят в паметта и се предават от поколение на поколение не във фиксирани исторически изложения, а в постоянно променящи се митически разкази.

Една от главните грижи на митосъздателите е да се изясни някакво начало, причината за събитието. Тя непременно опира до колизия между божия и човешкия свят. Така е и при сказанието за Троя. Според една от версиите Зевс предизвикал тази „световна“ война, за да облекчи пренаселената с човешки същества земя.

Между многото версии за началото на войната най-популярна е тази, според която всичко тръгва от едно порицание. На върховния бог било пророкувано да се пази от брак с морската богиня Темида, тъй като щял да му се роди син, който да му отнеме властта. Зевс решил Тетида да се омъжи за смъртен — за царя на Фтия Пелей. На тяхната сватба били поканени всички богове с изключение на богинята на раздора Ерида. Според народното вярване тя не се кани, за да не се посеят разпри в семейството. Но Ерида причинила по-голям раздор. Търкулнала на угощението златна ябълка, на която било написано „за най-красивата“. Хера, Атина и Афродита се скарали за ябълката и Зевс ги пратил на планината Ида при пастира Парис, който да отсъди коя от богините я заслужава. Помамен от обещанието да получи най-красивата жена, спартанската царица Елена, младежът дал ябълката на Афродита и с това си навлякъл омразата на Хера и Атина.

Но защо царският син Парис пасе крави на Ида? При рождението му било пророкувано, че ще донесе гибел за Троя. Приам наредил да го оставят да погине в планината. Но както се случва и в мита за Едип, детето оцелява, отраства, по-късно по време на едно тържество бива познато от своята сестра, пророчицата Касандра, и щастливо се завръща в бащиния дом. Щастливо, но за нещастие. В древността обичат този обрат. Афродита му напомня за Елена, младежът отива в Спарта и нарушавайки светостта на гостоприемството, отвежда съпругата на своя домакин, като заграбва и немалко богатства.

Какво прави Менелай? Завърнал се от Крит (отвеждането станало в негово отсъствие), той се съветва с брат си микенския цар Агамемнон и двамата започват да събират ахейците за война срещу Троя, основавайки се на вричането на бившите претенденти за ръката на Елена, че ще се притекат на помощ, ако нейният съпруг ги призове. Ахейските вождове се събират и потеглят на война под върховенството на Агамемнон.

Всъщност в мита липсва това, което днес наричаме причина. За нас войните са резултат на човешки конфликти, а не на колизия с извънчовешки сили. В Троянското сказание войната трябва непременно да стане и в този смисъл тя не се нуждае от реална причина. Ерида не е поканена на Пелеевата сватба, за да се разсърди и да предизвика ожесточаването на Хера и Атина срещу Троя, както и женихите на Елена обещават на нейния баща Тиндарей да помогнат на бъдещия съпруг в случай на нужда, за да се случи Троянската война. Войната съществува, преди да се монтират митологическите мотиви.

Липсата на реална причина в мита се проявява по особен начин в повтарянето на едно и също събитие, в двойното му изпълнение. Открадването на Елена няма защо да се мотивира. Царицата е красавица, следователно отвличането и е мислимо, случвало се е и друг път. По-рано я отвлича атинският герой Тезей. Щом е отвличана веднъж, Парис също може да го стори. Има ли прецедент, едно първо събитие, то действа като пример за пораждането на други подобни събития.

Войната на ахейците срещу Троя също не е без прецедент. Както предават митовете, едно поколение по-рано срещу Троя воювал Херакъл (в неговия поход участвал бащата на Ахил Пелей). И в този случай причината е митическа — вероломният баща на Приам Лаомедонт измамил Херакъл, като не му дал обещаната награда, задето спасил дъщеря му от едно чудовище. Историята продължава в перспектива назад — Аполон и Посейдон вдигнали стените на Троя, Лаомедонт и на тях отказал да даде обещаното възнаграждение и те го наказали, като пратили чудовището, от което го отървал Херакъл. Според една версия на този разказ Аполон наказал Лаомедонт, като причинил мор в Троя. Същото се случва в началото на Омировата „Илиада“ — Аполон сее смърт в лагера на ахейците.

Станала в далечното минало, в някакво начало, Троянската война се мисли за нещо изконно. Това означава, че е повторима, всяка война и всяко време може да се обръща към нея за образци. И наистина елинската и римската древност търсят връзката с Троя. Много градове претендират, че именно те притежават дървената статуя на Атина (т.нар. Паладиум), отнесена според вариантите на мита от един или друг ахейски герой след опожаряването на града. Царе и пълководци ходят на полесражението като на свето място. Ксеркс принася десет хекатомби и прави възлияние на духовете на героите, спартанският стратег Миндар принася жертва на Атина, Лизимах построява на това място стена, дълга 40 стадия. Идват също Юлий Цезар и император Август. Константин се кани да вдигне столицата си в Троя, преди да избере Византион. Император Каракала кара да отровят приятеля му Фестий, само за да устрои състезания като тия, които урежда Ахил при погребението на Патрокъл. Същите състезания наподобява при погребението на приятеля си Хефестион няколко века по-рано Александър Македонски. Понеже се смята за потомък на Ахиловия син Неоптолем, убиеца на Приам, Александър принася жертва, за да умилостиви духа на царя на Троя.

Към величието на Троянските събития в древността рядко се отнасят скептично. Изключение е, че историкът Ефор започва съчинението си не с войната при Троя като Тукидид. Необичайно е и това, което се разказва в късноантичната „Александрия“. Македонският завоевател, който иначе цени високо поезията на Омир, остава разочарован от това, което вижда в Троя. „Пристигна във Фригия и като влезе в самия град Илион, принесе жертва на Хектор, на Ахил и на останалите герои… И като видя, че река Скамандър, дето прескочил Ахил, няма и пет лакътя и че направеният от седем волски кожи щит на Аякс не е нито особено голям, нито тъй невероятен, както го описва Омир, рече: «Блажени сте вие, че сте случили такъв глашатай като Омир. Велики сте в поемите му, но според това, което се вижда, не сте заслужили написаното от него.» Приближи един поет и му рече: «Цар Александре, ще напиша за тебе нещо още по-добро.» А Александър отвърна: «Предпочитам да бъда Терсит у Омир, отколкото Ахил у тебе.»“