Богдан Богданов
Омировият епос (28)

Традицията непосредствено след Омир

Напълно възможно е поетът на „Илиада“ да е организирал на Хиос певческа школа, чиито адепти са наречени по името му Омириди. И ако в Александрия знаят за ръкописи от съвсем ранно време, може да се предполага, че записаният текст на поемите се пази като свещен екземпляр в гилдията на Омиридите. Ако не прави друго, той помага да се разделят в някаква степен двете функции на древния аед — на изпълнител и на творец.

В дейността на рапсода, който наследява аеда и се задържа като обичайна фигура в елинския свят до IV в. пр.н.е., на преден план е изпълнението. С тояга, не с форминкс в ръка, рапсодът рецитира, а не импровизира. Разбира се, отдалечава се от оригинала, позволява си да вмъква части. Затова не е изпълнител в буквалния смисъл на думата. А и друго — рецитира и своя поезия, и то не само епическа. Рапсод е поетът философ Ксенофан от Колофон. Що се отнася до Омир, авторитетът му пречи на рапсодите да се представят за автори. Някои дори му приписват творбите си. Особено важен принос за това отделяне на изпълнителя от твореца е наличието на писани текстове. Те създават идея за образец и лека-полека ограничават инициативата да се променя.

И така, някакъв текст на поемите съществува вероятно още в епохата на архаиката. Иначе Омир не би се запазил или би стигнал до нас в неузнаваемо разнообразни варианти и александрийските филолози не биха се заели с този труд да възстановяват първоначалния текст. В школата на Хиос може би се придържат към него, но идва време, когато престават да го спазват, и той се разпространява в различни варианти из цяла Елада. Един препис отнася в Сицилия омиридът Кинет. Други преписи попадат в Спарта и Аргос, сигурно и в Коринт, където се появяват Омирови теми във вазовата живопис. Някой отнася текста и в Атина. Може би това е поетът Солон, който схваща актуалното звучене на Омировата поезия. И понеже рапсодите се отнасят волно с текста на Омир, някой нарежда рецитирането на „Илиада“ и „Одисея“ да става в реда на оригинала, а не безразборно.

Според едно свидетелство в средата на VI в. пр.н.е. атинският тиранин Пизистрат учредява комисия, която преглежда текста на Омир и подсилва актуалното звучене на определени пасажи. Също като александрийските филолози три века по-късно атинските редактори вярват, че връщат първоначалната форма на Омировите поеми. Те не разбират от филология, но се поети и стореното е така умело и адекватно привнесено, че перото им се усеща само на по-грубо прибавените в прослава на Атина места.

Доколкото и рапсодите, и атинските редактори в Пизистратово време са поети и се отнасят поетически към Омировия текст, има основание да се смята, че и след Омир, дори след като вече е записан, поемите продължават да се доработват по принципа на народното творчество. Чак до края на VI в. пр.н.е., когато книгата става нещо обичайно и се явяват филолози и литературно образовани хора, Омировият текст продължава да се променя. Това е причината да изглежда множествен и неопределен. И той действително е множествен във вариантите на толкова рапсоди и редактори, додето не се стига до определения затворен в папирусни свитъци текст от епохата на елинизма. Тогава безвъзвратно изплъзналият се автор бива заместен от измисления в легендата слепец.