Богдан Богданов
Омировият епос (21)

Народният певец — аедът

Има нещо вярно в твърдението на романтиците, че творец на Омировата поезия е целият народ. Но то важи косвено за „Илиада“ и „Одисея“ и се отнася по-пряко за ранния етап от развитието в епоса, когато обикновеното разказване на исторически и митологически истории, което ставало на празнични събирания, се смесвало с подеманите от анонимни певци изпълнения в епически стих.

В поемите на Омир има знание за този древен етап на непреднамерено творчество. Нестор разказва за своята младост, Одисей излага приключенията по пътя към родната Итака пред феаките, които се възхищават на умението му да разказва и го наричат „същ песнопевец“. В девета песен на „Илиада“ Феникс представя историята за безполезния гняв на Мелеагър. Това е един вид творчество, предтеча на Омировото. Всеки може да стане поет, ако рече да разкаже нещо. Пеенето също е общо достояние. В девета песен на „Илиада“ ахейското посолство заварва Ахил да пее и да свири на форминкс пред Патрокъл. В двадесет и четвърта песен плачовете на Хекуба, Андромаха и Елена над тялото на Хектор имат формата на песен, в която няма нищо специализирано. ТЯ е народна в простия смисъл на думата, защото може да се пее от всекиго. Една от целите на подобни разкази и песни е да се опази за поколенията славата на людете от минали времена. В шеста песен на „Илиада“ Елена казва на Хектор, че бъдните хора ще пеят песни за тях с Парис.

Когато става дума за песни, се има предвид нещо комплексно — мерена реч, стихове, припяване и музикален съпровод. Поезията се пее. В много от случаите се добавя танцуването. Един такъв комплекс изобразява Хефест на щита на Ахил — танц в древния Кнос:

Радостно гледат мнозина събрани хорото им вито,

а сред играчите пее и сам си приглася на цитра богоподобен певец.

(Илиада XVIII, 603–605)

Не знаем дали певците професионалисти са първични фигури в традиционното общество. Професионализирането им по всяка вероятност е станало постепенно. Идеята за певеца се оформя в митическите истории за легендарни музиканти, каквито са Орфей и Тамирис, научили хората на песен. Според преданията те се спускат в Елада навярно от Тракия. Също от север пристигат и Музите, за да се подчинят на върховенството на южния по произход бог Аполон.

Във втора песен на „Илиада“ е предадено древно сказание — Музите наказали Тамирис за неговото самохвалство, като го лишили от певческия дар и му отнели зрението. Както се твърди в един текст, те се разгневили, защото певецът използвал епическия размер не за възхвала на божески подвизи, а за светски героически сюжети. Ослепяването на Тамирис става вероятно прецедент за слепотата на певеца Демодок в „Одисея“. Омир казва за него:

Музата, склонна към него, с добро и със зло го дарува,

зрака му тя затъмни, а му даде съзвучната песен.

(Одисея VIII, 63–64)

Според легендата Омир е слепец по подобна причина като Тамирис. Наказала го Елена за злословията по неин адрес. По същия начин постъпила по-късно и с поета Стезихор, но след това той написал песен, която се харесала на Елена, и зрението му било върнато.

На езика на легендата ослепяване значи помъдряване. Слепотата е типичен белег за народния певец не само в Елада. Южнославянските гуслари в XVIII в. също се представят за слепи. Това означава способност не само да се помни по-добре и да се знае повече, но и да се предвижда. Певецът е един вид гадател и не е случайно, че елините си представят слепи също и гадателите. Слепият гадател Тирезий в трагедиите на Софокъл идва от епоса. Слепотата е символ за прозрение и мъдрост и преди всичко за владеенето на истината, което не е по силите на обикновените хора.

В този смисъл поезията може да се тълкува като вид екстазна форма, която съпровожда истината, за да изрази нейната възвисеност или по-често, за да я скрие от несведущите. Пития, жрицата на Аполон в Делфи, изказва своите предсказания в мъчни за тълкуване шестостъпни епически стихове (хекзаметри). Между многото легендарни създатели на хекзаметъра се числи и първата Пития, пророчицата Фемоноя. Епическият певец и пророкът са тъка свързани в тези легенди, че идва наум вероятното им числене към една и съща категория в ранното време. И двамата се различават от обикновените люде по това, че са божи служители. Певецът служи на Аполон и Музите, които направляват пътищата на мисълта му. Затова призоваването им в началото на епическото изпълнение става традиционно. То има смисъл на заклинание, извиква се сила, по-висша от човешката, за да стане възможно осъществяването на трудното дело на епическата песен.

Свързаността с божеството осигурява високо положение за певеца в обществото. Когато Агамемнон напуска Микена, поверява дома си на певеца Егист, казва Омир, а Фемий в молбата към Одисей да го пощади се основава на особената си дарба, на това, че бог е внушил в сърцето му песни, че можел като бог да възпее и Одисей.

Връзката с божеството е легендарно обяснение на вдъхновението, на ирационалния момент в творческия процес. Певци на други народи говорят с божества или герои на сън, които им дават заръка какво да пеят. У племето нивхи певецът е задължен за своя дар на земния дух, който се помещава в езика му. Източните шамани изпадат в лудост и така получават умението да пеят. Ето какво казва Платон в диалога „Ион“: „Поетът е същество леко, крилато и свещено; той може да твори само тогава, когато стане вдъхновен и изпадне в изстъпление и когато в него няма повече разсъдък. А когато има този дар разсъдъка, не е способен да твори и да пророкува.“ Платон пренася върху поета представата за екстатичната връзка на певеца с божеството.

Вдъхновението е едната страна на творческата природа на народния певец. Другата е от рационално и практическо естество — майсторството, което се усвоява. У Омир народните певци аедите наречени занаятчии (demiourgoi). Те стоят в обществената стълбица по-високо от свободните селяни и наемните работници надничари. Изкуството на аеда радва сърцата на всички и както на пира у феаките Демодок, тъй и Фемий на пира на женихите в двореца на Одисей са фигури, без които угощението е невъзможно. Смята се, че певецът не седи напразно на трапезата.

Може би е само случайност, че в писмените паметници от Пилос, Крит и Микена между имената на други занаяти не се е запазила дума и за професията на аеда. (Един историк предполага, че микенците би трябвало да го наричат „епургос“ — т.е. създател на епически стихове.) До нас е достигнало изображение от Пилос, на което се вижда аед, който държи в ръка форминкс. Съвсем сигурно е, че някой Фемий е пял в двореца на царя, построил лъвската порта в Микена и великолепната куполна гробница, наречена днес на Атрей.

Музикалният съпровод е задължителен в ранната степен на епическите изпълнения. Според това, което казва Омир, и според изобразителния материал в ранно време аедите си служат с форминкс (или китарис). Това е струнен инструмент, различен по форма от китарата и лирата, появили се по-късно при неговото усъвършенстване. Доколкото може да се предположи по кратките разкази за изнамирането на форминкса, правели го, като опъвали кожени струни върху корубата на костенурка. Според мита с това свое изобретение Хермес смекчил гнева на бог Аполон, чиито крави откраднал, за да се пошегува. Като получил този дар, музическият бог станал първият аед, образецът на Демодок и Фемий, и звуците на първия форминкс съпроводили първото хоро — това на Музите.

Музикалният съпровод мил прост, а пеенето се изразявало в един вид припяване речитатив. „Одисея“ ни предлага примери за подобни изпълнения, които може би не се различават от реалната древна практика на изпълнения на народни певци. В първа песен аедът Фемий пее песен за „пътя обратен от Троя, който Атина Палада отсъди за гръцките войни“ (ст. 326–327), пее следователно за това, което е развито в киклическата поема „Връщания“. Няколко песни изпълнява в осма песен слепият аед Демодок. На първото угощение, което дава на Одисей царят на фаеките, Демодок пее „за крамолата на цар Одисей със сина на Пелея, как те на празничен пир сред безсмъртните пламнаха в свада“ (ст. 75–76). След това на игрите, устроени за Одисей, Демодок съпровожда танца на младежите с песен, в която се разказва как Хефест хванал в изкусна примка своята съпруга Афродита, когато му изневерявала с Арес. Трети път, отново на угощение, певецът пее за дървения кон и разрушаването на Троя, т.е. излага в съкратен вид предмета на две киклически поеми. Аедите пеят за събитията от митологическия кръг, към който се числят Омировите поеми.