Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Омировият епос

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: Издателство „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: монография

Националност: българска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Владимир Бояджийски

Художник: Кремена Филчева

Коректор: Милка Великова

ISBN: 954-520-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460

История

  1. — Добавяне

Ахейското минало

Предците на елините от класическата епоха, т.нар. ахейци, за чието могъщество пее Омир, са индоевропейци, пришълци на Балканския полуостров. Те се установяват тук на границата на третото и второто хилядолетие пр.н.е. Заварват местно население с по-висока култура (т.нар. пеласги и лелеги), покоряват го и възприемат много от неговите обичаи и вярвания. Ахейците се образуват от сливането на завоеватели и завоювани. Към XVIII в. пр.н.е. те коват оръжие от бронз, строят градове с цитадели и, както се разбира от някои митове, държат на всяка цена да се изкарат изконни жители на полуострова.

На юг в Крит повече от пет века преди идването на индоевропейските племена на полуострова съществува силна морска държава, която владее островите на Егея. Ахейците изглежда са подчинени известно време на критяните, щом като в мита за Тезей се казва, че Атина плащала данък на критския цар Минос. Но те укрепват, стигат до Крит не само като гости. По всяка вероятност управляват там около половин век. След голямата катастрофа към 1500 г. пр.н.е., причинена от вулкана на остров Тера, Крит вече не е сила. Ахейците стават господари в Егея.

Разцветът на ахейската сила на полуострова е между 1400 и 1200 г. пр.н.е. Най-могъщият град на онова време е Микена в Арголида. Не е случаен епитетът „златообилна“, който му дава Омир — доказват го археологическите находки, и може би не е случайно, че царят на Микена е върховният водач на обединените ахейски сили при Троя. В епохата на разцвета градът притежава мощни крепостни стени, съградени от огромни каменни блокове. По-късно елините дават митическо обяснение — циклопи изградили тия стени. Наистина загадка е как са били вдигани и поставяни. Но е безспорно, че подобен строеж можел да се изпълни само от силна централизирана власт. За това, че Микена била нещо като столица в равнината на Арголида, говорят и остатъците от покрити с камък шосета, както и това, че в XIII в. пр.н.е. микенската флота е най-силната в Егея.

В тия два века на Микена са подчинени близките градове Тиринт и Аргос. Както се разбира от името аргейци, синоним на ахейци у Омир, и от някои митове, Аргос е може би централният град в Арголида преди Микена. Съществуват и други ахейски държави в това време — на юг е градът на Менелай Спарта, на югозапад — Пилос, който владее над девет по-малки града според Омир, на север е Атина, в Беотия са Тива и Орхомен. Те поддържат търговски и културни контакти помежду си, а по време на война образуват по-големи военни обединения. По всяка вероятност в онова време Елада съществува в някакво единство.

Начело на ахейските държави стои владетел (wanax), чието върховенство се усеща само във време на война. Иначе също като останалите велможи той се занимава със стопанството си в отредената му земя. Почитат го като божество на основанието, че неговият дух закрилник помага и на поданиците му. Опора на властта са съветът на старейшините и народното събрание, в което участват всички войни (lawos). Около царя и велможите живеят техните приближени. Надолу в обществената стълбица следват няколко категории свободни — богати граждани търговци, занаятчии (demiourgoi) и наемни работници, на най-ниското стъпало са робите. Белезите от този обществен ред се откриват у Омир. В „Илиада“ откриваме институцията на царя и на народното събрание. Организацията на Омировите божества в Пантеон под върховенството на Зевс, близостта на героите и техните духове защитници могат да се тълкуват като произхождащи от микенското време.

Независимо, че не знаем как, до поета несъмнено са достигнали и много конкретни факти от микенското време. Разказите на Нестор за войните, които водил на младини срещу съседите на Пилос, могат да произхождат от исторически сказания за налагането на ахейската мощ. Историческите факти са, разбира се, замъглени, но за някои неща сме в състояние да отсъдим. Не е случайно например, че в „Илиада“ малоазийското племе ликийци е съюзник на Троя и враг на ахейците. Знае се, че при установяването си на остров Родос ахейците влезли в конфликт с Лидия. Това е запомнено и по особен начин предадено у Омир.

„Илиада“ и „Одисея“ подкрепят другите извори за някои конкретни неща, свързани с ахейското минало. В писмените документи от микенско време е съхранена дума за един вид меч, за какъвто се споменава само у Омир (т.нар. phasganon). На глинените таблички от Пилос и Микена, които са нашият основен писмен извор за институциите на времето, се четат имен като Ахил, Нелей и Хектор. И въпреки че това не са Омировите герои, а роби писари, налице е фактът, че имената са древни; те са били разпространени и не е изключено да са принадлежали на исторически лица като Омировите.

При допира с по-ранната критска култура микенската е изпитала силно влияние. Учените от началото на XX в. са склонни да смятат редица микенски изделия за внесени от Крит. По-късно се изяснява, че ахейците изпълват критските форми със свой дух. Те имат своя архитектура и свои особени културни навици. Очевидно по-войнствен от критянина, ахеецът обича да изобразява войната и лова. Бойната сцена е обичайна по фреските в Пилос и Тиринт. Една фреска от гробницата на Тутмозис III, египетски фараон, починал в 1450 г. пр.н.е., представя критски и микенски пратеници при фараона. Прави впечатление разликата във външния вид — критяните са бръснати, с дълги коси и букли, микенците са с бради и мустаци. Външният вид изразява косвено различния начин на живот и световъзприемане, вероятно и различното понятие за човека, което личи и от другите извори, с които разполагаме.