Богдан Богданов
Омировият епос (44)

Заключение

Убеждението, че поемите на Омир са достоверни, възниква естествено, когато читателят влезе в съприкосновение с магически въздействащото изображение на света в тях. Въпросът е какво разбираме под достоверност. Защото днес различаваме художествената достоверност и преносимите във времето примерни положения от фактическата истина и достоверното представяне на цялостна историческа реалност. Или по-просто казано, разграничаваме художествената литература от историята.

„Илиада“ и „Одисея“ могат да служат като исторически извор за въоръженото с историческо знание око, което познава особеностите на епическото изображение. Според справедливото сравнение на един историк у Омир пластовете историческа истина не са разположени като наслоенията на разкопан град; те се омесени като в тесто така, че по-ранното и по-късното се оказват едно до друго. „Илиада“ и „Одисея“ напомнят недобре подреден музей или енциклопедия, дето фактите не са рубрицирани хронологически. Проумели обаче особения принцип на епическата подредба, откриваме в Омировите поеми реалиите на действителни исторически епохи, опазени по странен романтичен начин в резюмето на идеала. Така и в личността на Омир е по особен начин проявена професията на историка на културата.

В „Илиада“ и „Одисея“ е налице цялостна картина за общество. Днес знаем, че то не е съществувало в този вид, че представлява смес от древни родово-племенни порядки, институции на микенското време с развита държавност и най-после форми на организация на елинското общество от IX и VIII в. пр.н.е. И все пак картината на Омировия свят е опит за истина, за обобщена, сведена до идеал история. Доколкото идеалите не са нещо външно за реалността, а винаги участват в нея като нейни потенции, и построеният в старогръцкия епос свят е опит за градене на реалност, принадлежащ по определен начин правдиво и истинно.

Удоволствието да се общува с Омировите творби се дължи безспорно на тяхната широка достоверност. Усещането за нея достига дори до този читател, който не би могъл да има съзнание за истинността на отделните факти или за цялостната историческа правда. Това обяснява защо поемите привличат така непосредствено и имат какво да кажат на толкова поколения. Поради обемността на световъзприятието си и дългото си ползване и разбиране те са поели основна и същностна за човечеството проблематика.

Трябва да разбираме тази проблематика като съвкупност от трайни идеи, мисли и чувства с етическо съдържание, като устойчив смисъл, който притегля със силата си да излъчва образци. Към рубриката на трайното трябва да отнесем светлото мировъзпирятие на Омировата поезия, вярата в човека, широко отворения поглед към света. Тук попадат Омировите герои, чиито цялостни характери са действали като пример за човешка хармония и в античния, и в съвременния свят. Най-трайното в обаянието от поемите е като че ли Омировият човек с наивните му, но мощни в своята естественост отношения към другите и света, със силата на преживявания, придобили смисъл на образци за различни типове душевност. Трайно е значението на жизнеутвърдителното начало в Омировия епос.

Дали „Илиада“ и „Одисея“ са възпитателни книги? В елинската античност те служат за учебници. И в Новото време не са малко онези, които виждат в тях идеални възпитателни четива. Платон обаче не вярва на възпитателя Омир. Един голям физик от ХХ в. също се съмнява, че четенето на „Илиада“ е полезно за оформянето на духа на съвременния младеж. Но съмненията във възпитателната сила на поемите сочат косвено тяхната стойност като текстове, които пораждат дилеми и повдигат дискусии. В „Илиада“ и „Одисея“ се преплитат няколко концепции за природата на човека и неговата съдба. Покрай основния оптимистичен тон се дочува и песимистичен. И ако от други времена идеализацията на миналото се възприема безпроблемно, за нас тя няма само положително значение.

В тази връзка трябва да подчертаем — вечният смисъл на „Илиада“ и „Одисея“ невинаги е в хармония с конкретноисторическото съдържание, нито се носи непременно от Омировия текст. Смисъл се поражда и от навиците за разбиране, които имат читателите. Ето един пример. Едва ли можем да говорим за уменията на Омир да прониква в човешката душа. Съвременният читател обаче е свикнал да възприема човка психологически, затова не обръща внимание на историческата форма на външното изобразяване на душевните състояния у Омир, не забелязва, че поетът не разполага със средствата за психологическо представяне, използвани от Балзак или Дикенс. В този пункт може да се породи впечатлението, че творецът винаги и при всички условия е душеведец. Но в случая то е ефект на прочита. Върху текста се наслагват значения, които идват от контекста на читателя. И при съвременното четене на Омир става същото, което е станало при творенето на поемите — към някакви заварени положения се е добавило разбирането на поета. Така че четенето и творенето са в някаква степен подобни актове.

Основанието толкова времена и поколения да харесват творбите на Омир трябва да се търси в тяхната многостранна, многопроблемна природа. Но „Илиада“ и „Одисея“ са вечно четиво не поради отделното — една мисъл, идея, настроение или чувство, нито поради механичното натоварване с идеи и чувства. Главното е, че тия отделни неща, които могат да се открият и в други велики произведения, са вложени в целостността на обемно творческо дело. Отдалечени от средата, която ги е породила, идеите, човешките преживявания и историческият опит са се превърнали в термини на жизнеутвърдително възприятие с нормативен характер. Като магически аналог на света двете Омирови произведения са се издигнали до ранга на универсален художествен език. Тъкмо затова при попадането си в нова културна среда те са в състояние да пораждат проблеми, които не са поставени в тях.

И ако това важи за всички велики творби на художествената литература, в случая гъвкавостта на значенията, способността да се създава нова проблематика е заложена в „Илиада“ и „Одисея“ от особената диалектическа среда, в която са родени. Те са толкова колективно създание на поредица от аеди и слушатели, колкото и преднамерено, съзнателно дело на творци, за представянето на които служи името на Омир. Внимателният компромис между традицията и новосътвореното, направеното от други и личното, уважението към съществуващото и нуждата от промяна — по този модел, вложен в поемите, всяко поколение и всеки читател може да продължи огромното дело, започнало още преди Омир. В „Илиада“ и „Одисея“ е вложена една привлекателна недовършеност, която имитира недовършеността на самия живот. Това е изглежда ключът към тайната за невероятната трайност на Омировия епос.