Богдан Богданов
Омировият епос (37)

Човекът и богът в „Илиада“

Важен момент в разбирането на Омировата човечност са боговете, с които героите са толкова свързани. Божественият свят в „Илиада“ няма нравствено измерение. Боговете превъзхождат човека само физически. Любовната сцена между Хера и Зевс на планината Ида в четиринадесета песен е студена, сравнена със срещата на Хектор и Андромаха. Хера търси Зевс, за да го омагьоса и да отвлече вниманието му от полесражението, Хектор изтичва в дома, за да види „свойта любима невеста“. Филологическото обяснение, че четиринадесета песен е по-късна добавка от орфически автор и трябва да се разбира като алегория, не премахва разликата. Така или иначе тя е включена в картината на Омировия свят.

В Олимпийския свят у Омир старината на първобитната религия съществува потулена в отношения и страсти. В прочутите ревности на Хера дочуваме гласа на бунтуващото се срещу мъжкото върховенство женско божество. В разделението на троянофили и елинофили олимпийците припомнят древния си произход. Аполон, Афродита и Хефест имат азиатско потекло, затова милеят за Троя. Хера и Атина са ахейски божества, затова стават покровители на елините. Разбира се, това разпределение не е последователно. Посейдон, който според един мит е съградил Троя заедно с Аполон, е срещу троянците, но изпитва симпатии към Еней.

В изкуството на Омир Олимпийската митология няма твърд религиозен смисъл. Макар да направлява нещата и да охранява своя авторитет, Омировият Зевс не се държи като строгото върховно божество на небесната твърд и дневната светлина, каквото би трябвало да бъде според модела на индоевропейската религия. Над него тегне някаква съдба, която го ограничава. Той зависи от другите богове, взима предвид техните симпатии и антипатии и също като ограничен монарх с демократични забежки търси решението на златната среда. Като твърди специалистът по история на гръцката религия Мартин Нилсон, Зевс прилича едновременно на микенски цар и на монарх от IX-VIII в. пр.н.е. Над него тегне някаква съдба, която го ограничава.

Омировата представа за боговете съединява две тенденции. Едната тръгва от микенските антропоморфни божества, другата води към абстрахиране от антропоморфността и концентриране в идеята за безлична съдба. Първата е с определено оптимистично настроение, втората с песимистично. Първата тенденция се осъществява докрай в Омировия епос, освободил веднъж завинаги елинския свят от религиозни миражи. Затова гърците не създават стабилна религиозна концепция. Втората тенденция също не се издига до стройна религиозна представа, а продължава живота си в категориите на йонийската натурфилософия.

Омировите богове имат динамичен характер. Те са богове с някаква религиозна функция. Същевременно са художествени символи. Героите зависят от тях, без да престават да бъдат свободни. Съобразяват се с боговете като с по-силни, но могат и да вдигнат ръка срещу тях. Сложността на взаимодействието се проявява в преплитането на човешката и божествената воля. Във важни моменти боговете дават нареждания, но те идват толкова на място, че приличат по-скоро на техническо средство. Атина се спуска от Олимп в първа песен, за да накара Ахил да сдържи крайния си гняв срещу Агамемнон. Но тя го прави, защото той е годен за това действие. От друга страна, богинята е външността и образът на вътрешно психологическо придвижване, което Ахил не може да извърши сам.

В този пункт откриваме сериозната функция на Омировите богове. Те са издигнатата на Олимп човешка разсъдъчност. Без тях човекът не може да извършва някои основни интелектуално-волеви движения. Разумният ред като че ли не му принадлежи и не може да изхожда съзнателно от него. Най-важната страна на духовната му дейност е обективирана в боговете, при все че те не се отличават от хората нито по разум и разсъдъчност, нито по сдържаност на чувствата си. Такива, каквито са, боговете в „Илиада“ просто попълват недостатъчната вътрешна регулативна способност на човека.

Същевременно това означава, че героите не мислят и взимат решения независимо от божествената воля. В „Одисея“ това става по-често, отколкото в „Илиада“. Божествата се намесват в определени моменти, като че ли когато е нужно да се прескочат бариери не по силите на човека. Хванал се за дръжката на меча, Ахил в първа песен не може да се раздвои между афекта и разума и да си каже сам полезните думи, които изрича Атина. Героят сякаш не е в състояние да постъпи автономно. Затова богинята донася отвън това, което би трябвало да бъде негова психологическа съставка. Тя е образ на механизма на вътрешните психологически процеси в човека.

Най-добър пример за преплитането на божествената и човешката воля дава двадесет и четвърта песен на „Илиада“. Омир се кани да събере двама противници. Приам трябва да отиде в ахейския стан при убиеца и осквернителя Ахил, за да измоли мъртвото тяло на Хектор. Човешките стимули не достигат за осъществяването на тази среща. Затова тя се подготвя на Олимп. Повечето богове са възмутени от Ахиловата дързост при поругаването на Хекторовия труп и карат Аполон да открадне тялото. Хера, Посейдон и Атина се противопоставят. Открива се дискусия за правото на Хектор да бъде погребан. Боговете разсъждават, търсят аргументи, докато хората на земята само скърбят или ликуват от убийството на Хектор.

Търси се опорен хуманистичен принцип. Аполон напада противниците на Хектор: не им ли е принасял жертви; защо са на страната на Ахил, който се отнася непочтително към боговете, когато за човека е отредено да бъде покорен. Хера издига неравенството като аргумент в защита на своята кауза — двамата може да са равни по достойнство, но Хектор е смъртен, а Ахил има божествено потекло, това му дава право да бъде дързък. Щом са неравни, към делата им не би трябвало да се прилага една и съща мярка за справедливост.

Намесва се Зевс. Той проявява уважение към мненията на другите богове, но в отсъдата налага върховенството си. Зевс смята двамата за равни. Ахил е от божествено потекло, но Хектор е любимец на боговете, винаги уханен дим с е вил над Зевсовия олтар. Недостойно е да се открадне тялото, Ахил го е заслужил с победата си. Ирида извиква Тетида, за да й съобщи волята на бога, разумното решение, намерената мярка на всички аргументи. Тя трябва да извести на сина си: Зевс нарежда да приеме Приам, който ще иде в стана с богат откуп, за да получи срещу него тялото на Хектор. Така повелява славата на Ахил, но и Хектор не може да остане непогребан. Приам ще отиде сам при Ахил, за да не предизвика гнева му. Зевс решава съобразно характера на героя, както и той ще действа, съобразявайки се с волята на Зевс.

Ирида известява Зевсовото решение на Приам: нека царят отиде в ахейския стан, без да се страхува — Ахил ще бъде разумен и почтителен. За Приам тази разпоредба е като че ли недостатъчна, той отива за съвет при Хекуба. Царицата го моли да се откаже, но той е непоколебим. Божественият стимул се забравя и нещата привидно се подготвят в човешка среда. След жертва и добро знамение Приам подкарва колата, натоварена с богатия откуп. На помощ идва бог Хермес, когато трябва да се преодолее една пречка — да се влезе незабелязано в стана. Пред шатъра на Ахил богът се разкрива и оставя царя да влезе сам.

Влязъл незабелязано, Приам прегръща нозете и целува ръцете на Ахил. Започва да го убеждава; донесъл е богат откуп, не боговете, нека съжали него, най-клетия човек, задето е принуден да целува ръцете на убиеца на сина си, да помисли каква скръб ще сполети неговия престарял баща, ако бъде лишен от син. Ахил изразява почитта и състраданието си и вдига Приам от земята. Спомнят си мъките и се обливат в сълзи. Омир забравя боговете и се опира единствено на морала на съчувствието. Ахил се възхищава от желязното сърце на стареца, дръзнал да влезе сам в стана. За да го утеши, коментира човешката участ — щастието и нещастието следват едно подир друго, така е било винаги и за всички.

Но когато Приам проявява нетърпение, иска да получи тялото и да тръгне веднага, благоразположението на Ахил се сменя със заплахи. Героят припомня на стареца, че всичко става по божия воля и че сигурно не е дошъл сам, а бог го е довел до шатъра; да не го гневи с бързането си, защото може да потъпче волята на Зевс и да го прогони. Странна непоследователност, която кореспондира с противоречията в характера на Ахил. Висшата воля отново се намесва, лошите чувства се удържат и атмосферата на взаимното разбирателство бива възстановена. Ахил излиза от шатъра да нареди да подготвят тялото на Хектор за пътя към дома, успокоява духа на мъртвия Патрокъл и се завръща в шатъра, за да угости царя.