Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Омировият епос

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: Издателство „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: монография

Националност: българска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Владимир Бояджийски

Художник: Кремена Филчева

Коректор: Милка Великова

ISBN: 954-520-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460

История

  1. — Добавяне

Характерът на ранното народно творчество

Как са се предавали епическите сказания преди Омир и в какво се е изразявало творчеството на народния певец? Предавали са се по памет. Неслучайно според мита Музите, покровителки на аеда, са дъщери на богинята на паметта Мнемозина.

Поради използването на писани текстове способността за механично запаметяване на съвременния цивилизован човек не е особено висока, затова ни е трудно да си представим паметните възможности на древните народни певци, а и на обикновените хора в условията на традиционната култура. Нещо от тия възможности се разкрива от паметната способност на съвременните народни певци. Както се разбира от изследванията на фолклористите, опитният певец може да пее, без да прекъсва, цял ден, седмица, месец. Епопеята „Манас“, която и в двете си версии има 200 000 стиха, не затруднява паметта на киргизкия певец. Същото се отнася и за сръбските гуслари, от които американските фолклористи Милман Пери и Алберт Лорд записват в първата половина на нашия век огромно количество лирически и епически стихове, в които търсят паралел за разбирането на Омировата поетическа техника.

Изследванията на съвременната фолклористика позволяват да се проникне в творческия маниер на аедите от по-ранното време. Народният певец вероятно не знае своите песни съвсем точно дори и в случаите, когато се подготвя предварително за празничното изпълнение. Общо взето, той импровизира, и то не защото не е способен да запомни. По-скоро е зависим от публиката и настоящето на изпълнението, в хода на което се създава устният текст на рецитацията. Останалите помнени текстове — свои или научени от друг, са само сурогати в сравнение с получаващата се по време на изпълнението версия. Принос за нея имат както боговете закрилници на празника и на певческото изкуство, така и участващият в празнуването народ. Тези две зависимости са по-скоро една. Ирационалността на вдъхновението сочи всъщност зависимостта на твореца аед от слушащото възвисено в празничната ситуация човешко множество. Именно в този смисъл е основателно твърдението на романтиците, че народът е творецът на народния епос.

Това, което аедът трябва да познава предварително, са епическите теми, героите, тяхната генеалогия, както и основните събития в кръга на определен цикъл. В този смисъл се казва у Омир, че Музата сочела пътищата на аеда или че богът влагал в сърцето му различни „песни“. Идеите за „път“ и за „песен“ се свързват в Омировата дума „oime“. Пътят-песен това са предварително зададените теми, образи и сказания.

На второ място аедът трябва да е изучил традиционните начини за епическо разказване — епитетите, съпровождащи името на героя, поредицата от общи места и повтарящи се действия като ставане от мястото да се говори или сядане след произнесена реч, изгрев или залез на слънцето, начало или край на угощение, принасяне на жертва и т.н. Епическият израз е формулен и стереотипен. Затова подобните ситуации се градят с повтаряне на едни и същи изрази. Така е на много места и у Омир — небето е звездно дори денем и корабите са бързоходни дори когато са на котва.

За да може да импровизира, да създаде оригиналната версия на устното празнично изпълнение, аедът би трябвало да е усвоил тия формулни положения, този готов стил, който насочва творческите му усилия. Усвояването става с предварителна подготовка — чиракуване при майстори или обучение в школа. Има свидетелство, че у келтите подготовката на народните певци (барди) продължава двадесет години. При узбеките в миналия век народните певци (т.нар. бахти) преминават също дълъг и строго организиран курс на обучение.

Още веднъж трябва да подчертаем. В условията на това устно творчество произведението е текстът на рецитацията в момента. Предишното не се повтаря, при всяко ново излизане текстът е в някаква степен нов. Темите се преплитат, създават се нови връзки. Една и съща песен певецът умее да представя в по-къс или в по-разгърнат вариант. Не съществува първоначална версия. Предаденото и новосътвореното са примесени. Аедът е изпълнител на това, което са създали преди него други аеди, и същевременно автор, понеже го предава в нов вариант. Тази свързаност на делата на много творци е второто основание да се говори за колективния творчески характер на ранната епика.

Разбира се, в това „колективно“ авторство, в което, от една страна, участва слушащият народен колектив, а от друга — поредица от аеди, на аедът изпълнител е отредено най-важното място. Без вдъхновението и знанията му процесът на колективното творчество не би могъл да се осъществи. Така че, макари сведен до тълкувател на народната дума, авторът е налице.

Особеност на това авторство е владеенето на традиционното и типичното, способността то да се нарушава с пораждане на подобия и комбинации, които на свой ред да се представят за типични и традиционни. Аедът следва естетическата програма на своята публика, която изпитва удоволствие да слуша едни и същи теми, разкази за познати герои и събития. Новото е проста рекомбинация на старото. Едва по-късно тя започва да се прави, за да се постигне оригинален, несъобразен с традицията смисъл. Това става постепенно. Може би в един период новият смисъл оставал скрит за слушателите, които дочували само традиционното звучене на елементите. Някъде там, където аедът започва да комбинира по-творчески, да нарушава традиционното смислово очертание, се явяват и първите поети по-лични автори, между които е и Омир.