Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Омировият епос

Издание: Второ преработено и допълнено издание

Издател: Издателство „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: монография

Националност: българска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Технически редактор: Владимир Бояджийски

Художник: Кремена Филчева

Коректор: Милка Великова

ISBN: 954-520-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460

История

  1. — Добавяне

Омир през XVIII, XIX и XX ВЕК. Омировият въпрос

Големият въпрос съществувал ли е Омир и какъв е характерът на неговите творби бива повдигнат остро в края на XVIII в. във времето, когато заражда романтическото течение и за пръв път проявява сериозен интерес към народното творчество.

Гледано съвсем точно, въпросът бива поставен още във втората половина на XVII в. от френския автор Д’Обиняк в една парадоксална защита на Омир срещу нападките, отправени към поета от тогавашните критици. Според Д’Обиняк да се говори за качествата на Омировите поеми в цялост е неуместно, тъй като те били съставени от отделни песни; единството трябвало да се търси в отделната част, а колкото до Омир, той изобщо не е съществувал. Съчинението на Д’Обиняк е публикувано едва в 1715 г. На тази теза обръща внимание единствено Вико, който твърди в третата част на „Нова наука“, че Омир е по-скоро идея, типичен образ на певец, а не определена личност.

В първата половина на XVIII в. все още не се съмняват в съществуването на поета. Току-що са започнали да му се възхищават, да усещат силата на неговата поезия. Възхищението се съпътства от вяра в силата на личния творчески гений. Особено развълнувани са англичаните. След превода на поета Александър Поуп в 1715 г. Омир става редовен предмет за естетическо обожание. Драйдън и Шефтсбъри го почитат като „природен гений“. Самата дума гений бива употребена в съвременния й смисъл най-напред за него. Към средата на века се прибавя интересът към народното творчество. След специално пътешествие в Гърция Роберт Ууд пише „Есе за оригиналния гений на Омир“ (1769 г.), в което търси вътрешната връзка между природа и поезия в поезията му. Ууд е убеден, че дългото устно предаване на поемите е напълно възможно.

Не по-слаба е почитта в Германия. Тя е запалена от „История на изкуството в античността“ на Винкелман, продължена е у Лесинг. Младежът Гьоте се моли на своя „свещен Омир“ също като Петрарка и го открива втори път при престоя си в Италия като поет на „чистата предметност“. За Шилер Омир е най-съвършеният пример за наивната поезия на древните — наивна в положителен смисъл.

Решителната крачка към съмнението в съществуването на Омир извършва Хердер. Повлиян от англичаните, той го нарича „природен“ и „народен поет“, а поезията му „жива история на народа“; неговите песни не оставали в книжарници, а се запечатвали в ушите и сърцата на живи певци и слушатели, от които били събрани. Омир за Хердер е поетът, тъй както си го представя романтическото време — следва не поетически правила, а свободния закон на своето сърце, на самата природа.

Научният спор за съществуването на Омир и характера на творчеството му, наречен „Омиров въпрос“, се повдига от книгата на немския класически филолог Фридрих Август Волф „Увод към Омир“ (1795 г.). Според Волф Омировите поеми не са създадени във вида, в който са достигнали до нас. Тази теза се подкрепя от редица противоречия в текста, както и от няколко прости исторически положения: 1) без писменост не е възможно да се съчинят такива обемисти произведения, а писменост, както и съответен писмен материал в Омирово време не съществуват; 2) би било абсурдно да се смята, че толкова дълги поеми са рецитирани изцяло, това е невъзможно; тогава за каква публика са създадени, след като в онова време епосът не се чете, а само се слуша. От това следва, че са съставени по-късно във време, което познава писането и четенето. Според Волф това е VI в. пр.н.е. Тогава в Пизистратова Атина поемите били записани и получили своята несъвършена композиция. Така Волф снабдява с научни аргументи романтическия тезис за народния източник на епическата поезия. Изчезва обаче геният Омир.

Европа е възмутена. За Шилер възгледът на Волф е „учено варварство“, Уолтър Скот е потресен от тази „нерелигиозна теза“. Срещу Волф и неговите последователи се изправят класицистите и просветителите. Тъй като те вярват сляпо в художественото единство на поемите, в съществуването и в авторството на Омир, наричат се унитаристи (лат. uniter „в едно цяло“). Сред тях е и Хегел.

Намират се и класически филолози, които застъпват унитаристката теза. В 1828 г. излиза книгата на Грегор Вилхелм Нич. Ето основните му аргументи срещу твърденията на Волф — по времето на Омир писменост е съществувала; сведението за записването на поемите при Пизистрат, на което се позовава Волф, не е автентично и не може да му се вярва; за създаване на произведение с такъв обем не е обезателно използването на писменост (средновековният поет Волфрам Ешенбах твори двадесет и четирите хиляди стиха на своя „Парцифал“, без да знае да пише); най-после формални противоречия има във всяко обемисто произведение — и в „Енеида“ на Вергилий, и в „Дон Кихот“ на Сервантес. Аргументите на Нич са верни, но позицията му остава без особен отзвук в XIX в., ако не се смята книгата на Фридрих Ницше от 1869 г. „Омир и класическата филология“.

Общо взето се следва линията на Волф. Явяват се крайни решения като това на Якоб Грим, че „епосът се твори сам“. Отделният творец е безименна пчела, която действа несъзнателно в потока на общото дело. Филолозите последователи на Волф разсичат, вглеждат се, търсят шевовете, дето е станало съединяването. Затова ги наричат аналитици. Ученият Карл Лахман доказва, че „Илиада“ е съставена от 16 отделни песни и създават т.нар. песенна теория, която преди това изпробва и върху немския средновековен епос.

Явява се и междинно решение, обединяващо унитаристката теза за абсолютното единство и пълното авторство и аналитическата за абсолютното неединство и естественото пораждане на Омировия епос. Най-напред я застъпва немският класически филолог Готфрид Херман, а по-късно английският историк Джордж Грот. Наричат я теория на основното зърно или на разширяването. Според това решение Омир създава първоначално две по-кратки поеми „Пра-Илиада“ и „Пра-Одисея“, които постепенно се разрастват, допълвайки се с нови части.

Явяват се и други решения. Немският филолог Кирхоф създава т.нар. теория на компилирането, която прилага най-напред върху „Одисея“, а по-късно и върху „Илиада“ — различни епически песни са събрани и композирани в цялото на поемите от един поет, но може би и от обикновен редактор. За Виламовиц-Мьолендорф в неговата книга за „Илиада“ (1916 г.) Омир е автор на една „Пра-Илиада“, която стои в средата на дълъг процес, в който участват множество автори и редактори. Според други учени Омир стои в началото на този колективен процес на творене. В случая с „Илиада“ той е автор на поема за гнева на Ахил, а текстът, който познаваме, е създаден от редактор атинянин в VI в. пр.н.е. Комбинации от този тип се защищават и до днес.

Продължаващият вече два века спор за характера на творчеството на Омир опира до някои общоприети и в този смисъл сигурни положения. На първо място е общото убеждение, че поемите не са възникнали, а са създадени. Колебанието е около приноса на поета за оформянето на достигналия до него народопесенен материал. Спори се за степента, в която Омир е бил зависим от традицията. Днес рядко се поддържа тезата, че „Илиада“ и „Одисея“ са дело на един поет. В този смисъл, когато се казва Омир, се има предвид конкретно лице, но името е и един вид условност за по-кратко представяне на повечето поети, които участват в процеса на създаването и оформянето на поемите. Някои учени обаче предпочитат да говорят за Омирови поети.

Пренията около Омир не са специален научен въпрос, а скрит теоретически спор по въпросите на художественото единство и отношението творба-творец. На един етап от развитието на филологическата наука на границата на XVIII и XIX в. става необходимо да се осъзнае характерът на Омировата поезия, но теоретическите възможности да се изпълни това са ограничени. Към предмета на спора дълго време се подхожда с тесни неисторически критерии. В първата половина на XIX в. не са известни и конкретните исторически обстоятелства, които предхождат и съпътстват възникването и разпространението на Омировите поеми.

Във втората половина на века тесният литеартуроведски подход започва да упада. В Омировата наука навлизат историята, археологията и фолклористиката. Литературният анализ получава опора в комплекса на други науки и знанието за Омир губи границите, които определят по-рано дилемата за авторството или неавторството на един поет. Затова, макар че в XX в. Омировият въпрос продължава да се поддържа като методика на анализ, той отстъпва на нови проблемни кръгове, два от които са особено представителни за съвременното Омирознание — историческата достоверност на „Илиада“ и „Одисея“ и творческата техника и езика на епоса.

omir_epos01.jpg
Лъвската порта в Микена — Главният вход на крепостта, XIV в. пр.н.е.
omir_epos02.jpg
Ахейски войни.
Изображение върху керамичен съд, XII в. пр.н.е.
omir_epos03.jpg
Хермес води при Парис Хера, Атина и Афродита, за да отсъди на една от тях златната ябълка.
Детайл от изображение върху червенофигурен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos04.jpg
Една от златните маски, т.нар. маска на Агамемнон,
От шахтовите гробници в Микена, XVI в. пр.н.е.
omir_epos05.jpg
Траурна процесия с колесница.
Изображение върху керамичен съд, VIII в. пр.н.е.
omir_epos06.jpg
Прощаване с воина.
Изображение върху керамичен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos07.jpg
Ахил и Аякс играят на зарове.
Детайл от изображение върху керамичен съд, VI в. пр.н.е.
omir_epos08.jpg
Аякс с тялото на Ахил.
Детайл от изображение върху амфора, VI в. пр.н.е.
omir_epos09.jpg
Ахил превързва Патрокъл.
Изображение върху керамичен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos10.jpg
Еос с тялото на Мемнон.
Изображение върху керамичен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos11.jpg
Бронзови мечове с инкрустация, от шахтовите гробници в Микена, XVI в. пр.н.е.
omir_epos12.jpg
Ахил.
Детайл от изображение върху амфора, V в. пр.н.е.
omir_epos13.jpg
Микенско снаряжение, XV в. пр.н.е.
omir_epos14.jpg
Ахил, подпомаган от Атина, убива Хектор.
Детайл от изображение върху червенофигурен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos15.jpg
Хектор се сбогува с Андромаха (зад нея са Парис и Елена).
Детайл от изображение върху червенофигурна ваза, VI в. пр.н.е.
omir_epos16.jpg
Приам, бащата на Хектор, моли Ахил да върне трупа на сина му.
Изображение върху червенофигурен съд, VI в. пр.н.е.
omir_epos17.jpg
Ахейците излизат от троянския кон.
Изображение върху чернофигурен съд, VI в. пр.н.е.
omir_epos18.jpg
Глинени таблички от Кнос с текстове на линейно писмо Б, XIV-XIII в. пр.н.е.
omir_epos19.jpg
Одисей се измъква от пещерата на Полифем.
Изображение върху чернофигурен съд, VI в. пр.н.е.
omir_epos20.jpg
Одисей сред сенките на мъртвите.
Изображение върху червенофигурен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos21.jpg
Привързан за мачтата, Одисей слуша пеенето на сирените.
Изображение върху червенофигурен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos22.jpg
Евриклея мие краката на Одисей.
Изображение върху червенофигурен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos23.jpg
Съвет на боговете — Арес, Афродита, Артемида и Аполон.
От фриза на съкровищницата на о. Сифнос в Делфи.
omir_epos24.jpg
Богове на сватбата на Пелей и Тетида.
Детайл от изображение върху керамичен съд, VI в. пр.н.е.
omir_epos25.jpg
Телемах и Пенелопа пред стана с платното.
Детайл от изображение върху червенофигурен съд, V в. пр.н.е.
omir_epos26.jpg
Одисей избива женихите.
Детайл от изображение върху червенофигурна атическа ваза, V в. пр.н.е.