Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017)
Издание:
Автор: Богдан Богданов
Заглавие: Омировият епос
Издание: Второ преработено и допълнено издание
Издател: Издателство „Отворено общество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: монография
Националност: българска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София
Технически редактор: Владимир Бояджийски
Художник: Кремена Филчева
Коректор: Милка Великова
ISBN: 954-520-090-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1460
История
- — Добавяне
Епическият стих
Основен носител на този формулен стил в Омировия епос е епическият стих, шестостъпният дактил — т.нар. хекзаметър (шестостъпник). Не знаем как се е породил. Стихът не се среща в творчеството на други народи. Елините приписват изобретяването му на легендарни певци и пророци, също и на Омир, а учените са склонни да виждат в него негръцко явление, заемка от населението, което ахейците заварват при идването си в Егея. Съществува и теза, че е възникнал на гръцка почва.
В оригиналния си вид на старогръцки хекзаметърът е организиран на принципа на музикалното ударение и различаването на дълги и кратки срички. Състои се от пет дактила (или спондея) и краен спондей или непълен дактил, практически равен на хорей. Дактилът се състои от дълга сричка, произнасяна с повишаване на височината на тона, и две кратки срички. Те могат да се заместват с дълга сричка, при което дактилът се превръща в спондей. (Такъв размер, състоящ се от две дълги срички, не може да съществува в език с експираторно ударение като български.) Редуването на дактилите със спондеи повишава възможността за вариации. В един старогръцки хекзаметър броят на сричките не е установен както на български (17 срички), а може да бъде и по-малък и да спадне до 12 срички, ако всички стъпки в стиха са спондеи. По този начин в оригинала се постигат разнообразно смислово звучене — стихът е ту тържествен, ту скоклив или тръбен.
Изключително пластично метрическо средство, в оригинала хекзаметърът става още по-пластичен от кратките паузи (т.нар. цезури), които го разделят на три или четири части. Последствието е, че стихът се усложнява и зазвучава като миниатюрна строфа. Две или три, цезурите се поместват на определени места, но се съчетават по различен начин. Така че всеки хекзаметър става оригинална цялост и поради различния брой срички, и поради вътрешното си делене на части (т.нар. колони), всяка от които има свое особено звучене, контрастиращо или допълващо тона на останалите части в стиха.
При тази висока вариабилност на отделните колони и хекзаметри механичният ритъм на следването на сричките, дадено по схемата на стиха, се превръща в гъвкав инструмент за изразяване на нюанси на настроение и смисъл, които не можем да доловим в пълнота. Старогръцкият хекзаметър подкрепя и носи формулността. Самият той е една формула. Но вътрешният му строеж пръв показва как с усложняването на мрежата от деления се преодолява впечатлението за стандартност.
Превеждането на хекзаметъра на български е неизбежно свързано с отстъпление от тези възможности на оригинала. Първата промяна е подмяната на музикалното ударение с експираторно и унищожаването на дължините. Преведеният хекзаметър се състои от пет дактила и един заключителен хорей. С това непоправимо се премахва разнообразното ритмично звучене на оригинала. Но е трудно да се постъпи по друг начин, тъй като свободното редуване на дактили с хореи създава на български впечатление за проза. С фиксирането на броя на сричките българските хекзаметри стават често по-дълги, което налага да се добавят думи. Обикновено това са епитети. Затова в българските преводи Омир е по-приповдигнат. Друга трудност е съблюдаването на цезурите и колоните на оригинала. Практически това е невъзможно. Така че там, където елините са слушали гъвкава реч, ние имаме монотонен стих с по-силно внушение за стандартност.
Поетът Асен Разцветников, известен с преводи на откъси от „Илиада“, прави откритие. Един български народен размер, двустишие от по два дактила с хорей, написано на един ред, силно наподобява дактилическия хекзаметър на Омир. При това размерът има предимството, че е естествен, свойствен на народната реч. Ето един характерен пример: „Горо ле, горо зелена, горо ле, майко юнашка!“ Но колкото и съблазнителен да е паралелът, той не е пълен. Задължителната цезура в средата прави стиха да звучи монотонно и чисто фолклорно. Докато Омировият хекзаметър с високата си вариативност издава не само монотонен безличен тон, но и една звучност, която прави внушение за разнообразие, присъщо сякаш на едно по-скоро лично поетическо творчество.