Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

4

В късния следобед Линет се качи на тавана в източното крило на Пенистоун Роял. През последните няколко месеца прекарваше уикендите тук и почти бе приключила с каталогизирането на дрехите на Ема от линията висша мода.

След като си отключи, тя влезе, запали лампата и за момент остана неподвижна, а на лицето й се разля доволна усмивка. Таванът бе специално място за нея, още повече след като бе подредила всичко, както искаше. Най-уникалното тук бе размерът на подпокривното пространство. Не беше тясно, нямаше скосявания при стрехите, както бе при повечето къщи.

Просторното пространство със сравнително висок покрив било преобразувано преди много години от прабаба й. Ема настояла стените да бъдат облицовани с кедрова ламперия, да се сложи мокет на пода и да се прокара електрическа инсталация. Били проектирани стойки за дрехи и дълбоки шкафове, в които да се побират кутии с различни размери и по този начин да бъдат предпазени от прах. Накратко казано, Ема бе създала великолепен склад за всичките си дрехи и аксесоари, като обувки, шапки, ръчни чанти и бижута за дрехи.

Докато оглеждаше, Линет се поздрави за реорганизацията, която двете с братовчедка й Индия Стандиш бяха направили през последните няколко месеца. Когато майка й я накара да оправи бъркотията на тавана, не й трябваше много време, за да разбере, че няма никаква бъркотия. Основният проблем бе, че стойките бяха поставени прекалено близо една до друга и на тях висяха различни костюми и тоалети. Двете с Индия прецениха, че има един-единствен начин да подредят дрехите, след като първо разместят както трябва стойките. Подредиха дрехите по дизайнери вместо по видове облекла, както бяха направили майка й и леля Емили преди няколко години. Сега дрехите на всеки дизайнер бяха закачени на една или повече стойки, а името бе изписано с едри букви.

Линет открай време се питаше защо са останали толкова много облекла. Още като дете обичаше да ги разглежда, да се наслаждава на бродериите, да докосва красивите шифони, сатени, коприни и кадифета.

Прабаба й бе имала великолепен вкус и бе съхранявала всичко така, че да се запази в почти безупречен вид, а по-късно Пола и Емили се бяха постарали да продължат традицията. Преди няколко години майка й инсталира климатик, който държеше на сравнително ниска температура през цялата година, за да се запазят дрехите.

Тоалетите се съхраняваха в специални памучни чували за дрехи с ципове, които ги предпазваха от прахта, ала двете с Индия извадиха голяма част, за да решат какво да правят с тях. Линет ги оглеждаше внимателно, докато минаваше между закачалките; остана удивена, че може да използва почти всички дрехи на баба си на ретроспективната изложба, тъй като тя щеше да отрази период от осемдесет години.

Бяха запазени тоалети на Ема още от 1920 година, изработени от известни дизайнери. Най-много харесваше тримата френски дизайнери от периода на славата им — Пиер Балмен, Кристобал Баленсиага и Кристиан Диор. Бе купувала от „Вионет“ и „Шанел“ в Париж, от „Харди Еймис“ в Лондон, от френско-американската дизайнерка Полин Трижер, която се бе установила в Ню Йорк, и от руската дизайнерка Валентина, чиято модна къща бе също в Ню Йорк чак докато се пенсионира през 1957 година. Ами прелестните аксесоари! Те бяха истинско съкровище на елегантността и изтънчеността.

Линет знаеше, че без всякакъв проблем ще довърши каталогизирането още утре. Сега вече имаше конкретна цел — да открие липсващата официална рокля, за която й бе казала леля й Емили миналата седмица. Тя бе попаднала на нея преди години в апартамента на Ема на Белгрейвия Скуеър и я бе използвала в ревю, организирано от Пола в началото на седемдесетте, наречено „Модна фантазия“.

— Трябва да я използваш — бе казала Емили на Линет. — Не вярвам да се е загубила, просто е пъхната някъде. Тъй като не е в Лондон, обзалагам се, че е на тавана в Пенистоун Роял. Търси голяма плоска кутия за рокли с етикета на Харт отгоре, доста поизбелял. Аз я открих в тази кутия и я върнах в нея, доколкото си спомням. Както знаеш, роклите с мъниста са тежки, тежестта разтяга плата и дрехата губи формата си. Затова съм сигурна, че не е в някой от чувалите.

Емили й бе описала роклята.

— Тънък бледосин шифон, обсипан с хиляди ситни мъниста в бледосиньо и смарагдовозелено. Великолепна е. А, да, има и смарагдовозелени копринени обувки от „Пине“ в Париж.

Линет мина покрай първите стойки със закачалки и се насочи към дългата работна маса, за да остави върху нея кошницата с необходимите за работата й пособия. Примъкна стълбата към един от високите шкафове, отвори вратите и се покачи. Наведе се напред и изтегли голяма кутия, ала няколко други изпопадаха на пода. Слезе и остави кутията на масата. Предположи, че роклята не е вътре. Беше доста тежка и когато вдигна капака, видя, че в нея са прибрани кутии за обувки, плътно притиснати една до друга.

В този момент мобилният й телефон иззвъня. Тя бръкна в кошницата, за да го извади.

— Ало?

— Аз съм — заяви братовчед й Гидиън.

— Здрасти, Гид. Къде си?

— В конюшните в Мидълхам. Звъннах в къщата и Маргарет ми каза да те потърся на мобилния. Къде си се завряла? Гласът ти като че ли идва от луната.

Тя се разсмя.

— Почти. На тавана съм.

— Господи, от години не сме се качвали там горе… да поиграем със старите неща.

— Не говоря за този таван, глупчо. В Източното крило съм, където са старите дрехи на баба. Търся една вечерна рокля, за която ми каза майка ти миналата седмица.

— А, да. Големият ти проект в действие. Осемдесет години елегантност и стил — отвърна насмешливо той.

— Не ми се присмивай, Гидиън. Ретроспективата ще привлече много клиенти на етажите за мода, което означава, че продажбите ще скочат.

Той бързо отстъпи, защото знаеше колко сериозно приема тя работата си. Възкликна:

— Сега ти си глупачето. Идеята ти е страхотна и изобщо нямах намерение да ти се присмивам.

— Не съм и помислила подобно нещо, Гид. Нали ще дойдеш довечера?

— Разбира се. Тъкмо затова ти звънях. Я кажи, удобно ли е да доведа някого? Майка ти ще има ли нещо против?

— Разбира се, че не. Знаеш колко обича да се прави на майка на всички и кани целия свят да сподели с нея храната й. Кого ще доведеш?

— Истината, Линет, е, че ще доведа Джулиан.

— Калински!

— Да не би в живота ти да се е появил някой друг Джулиан?

— Не, но той вече не е част от живота ми. Мама няма да има нищо против да го доведеш, но аз определено имам.

— Стига, Линет, признай колко държиш на него.

— Колко, Гид?

— Ти го обичаш.

— Да, така е…, но аз обичам и теб. Обичам те като братовчед, като по-голям брат.

— Лъжкиня!

— Не съм лъжкиня. Израснали сме заедно и знаеш много добре, че отношенията ни с Джулиан са братски.

Гидиън нищо не каза и тя тъкмо започваше да се пита дали връзката не е прекъснала, когато той заговори отново:

— Джулиан говори друго за връзката ви.

— Измисляш си, Гидиън Харт.

— Не си измислям. Знам със сигурност, че той те обича по най-сексуалния, романтичен начин, по който един мъж може да обича жена.

— Това ли ти е казал?

— Да. Горе-долу. Честна дума — отвърна Гидиън, този път напълно сериозно.

— Знам си аз, че мъжете са по-големи клюкари от жените — измърмори Линет. — И какво друго каза той?

Джулиан не обърна внимание на заяждането й.

— Струва ми се, че иска да ти го каже лично.

— Кога?

— Довечера.

— Той сега при теб ли е? — попита тя.

— Не, отиде да види дядо си. Сър Роналд не се чувствал добре. Джулиан е отседнал при нас в Мидълхам.

Тя замълча. Сърцето й биеше лудо.

— Кажи най-сетне, може ли да го доведа на вечеря или не? Хайде, знаеш, че ти се иска да го видиш.

Линет се поколеба, след това каза:

— Няма проблем. Мама и без това е поканила доста хора.

— Така ли? — притесни се Гидиън. — Кой ще бъде?

— Дядо е тук за уикенда, така че ще има още един О’Нийл, което ще рече, че ще бъдем шестима, ако Дезмънд и Емси се появят. След това Емили и Уинстън…

— Знам, че нашите са поканени — прекъсна я той.

— Индия каза, че ще се опита да долети от Лондон, за да ми помогне с окончателното каталогизиране и подреждане на дрехите, но засега я няма. А, да, мама спомена, че и леля Аманда щяла да дойде.

— Трябваше да отседне у нас, но и тя още не е пристигнала.

— Бурята не беше страшна. Значи Аманда просто закъснява, не се е загубила в снежната виелица. А, между другото, Гид, доколкото си спомням, мама е поканила Анита Шо, за да сме поравно.

— Господи, дано да не е! — възкликна той. — Не мога да търпя това момиче… Майка ти няма ли най-сетне да престане да се опитва да ме сватосва с тази или онази. На мен ми е добре и така. Живея си като прословут заклет ерген.

Линет се засмя:

— Някой ден някоя ще те пипне, Гид.

— Нали ще кажеш на майка си, че ще доведа Джулиан?

— Ще й кажа. Слушай, шегувах се за Анита. Не е поканена. Според мен мама се е отказала да ти търси съпруга. Май ще се наложи да разчитаме на някоя напълно непозната, която да те омотае в мрежите си.

— Как ли пък не! — отвърна разпалено той и се изкиска. — До довечера, значи, и не се преуморявай.

— Чао, Гид — отвърна тя.

 

 

За момент Линет остана облегната на стълбата; мислеше за Джулиан. Питаше се дали не бе направила грешка, като позволи на братовчед си да го доведе на вечеря. През последната година се чувстваше напълно объркана по отношение на връзката им и затова преди шест месеца се отдръпна. Той се съгласи, че имат нужда от малко време, за да си починат един от друг, и двамата решиха да се разделят.

Въпреки че семействата им бяха близки, те се срещнаха един-единствен път, на Коледа в Пенистоун Роял. Също като Теса Джулиан бе избягал при първа възможност, но той поне го направи деликатно.

Тя затвори очи и си го представи. Висок, строен, мургав красавец с най-пронизващите сини очи, които някога бе виждала. Леденостудените му сини очи, както ги наричаше Линет, когато той се ядосаше. В този момент я прободе копнеж по него и тя трепна. Той бе част от живота й открай време, още от бебета, и неделима част от съзнателния й живот, откакто навърши петнайсет. Липсваше й…

— Много се извинявам за закъснението.

Линет отвори стреснато очи и се оттласна от стълбата. Братовчедка й Индия бе застанала на вратата, също като нея понесла пазарска кошница, вдигнала очилата с костени рамки така, че да повдигнат гъстите бледоруси къдрици.

Индия бе на двайсет и седем, но изглеждаше значително по-млада и притежаваше ненатрапчива изискана красота. Имаше големи блестящи сребристосиви очи и изразително чувствително лице, което напомняше за семейство Феърли. Във вените й течеше тяхната кръв. Нямаше съмнение, че Индия бе най-обичаната в семейството; тя бе мила и много внимателна, с нежно сърце, готова винаги да прояви разбиране. Всички я обичаха.

Намръщи се леко и попита:

— Какво не е наред, Линет?

— Всичко е наред. Защо?

— Струваш ми се пребледняла и малко нещо… разтревожена.

— Нищо важно, Индия — отвърна Линет, пъхна мобилния телефон в джоба на зелените тесни панталони и продължи по-уверено: — Свалих тази огромна кутия на масата и другите неща изпопадаха. Дай да ги съберем. Може да се окаже, че липсващата рокля е в някоя от тях.

— Не се притеснявай, миличка, ще я открием — прошепна със спокойния си глас Индия, в който се прокрадваха напевни нотки и намекваха за детството й, прекарано в имението Клонлъфлин, собственост на баща й, Антъни Стандиш, граф Дънвейл.

Тя остави кошницата на масата и добави:

— Почти съм сигурна, че ще успеем да приключим до утре вечер, така че няма защо да се притесняваш.

— Дано. В понеделник сутринта трябва да се връщаме в Лондон. Рано сутринта. В магазина ни чака много работа, Индия. — Докато обясняваше, Линет пренасяше една от големите кутии на масата. Индия посегна към друга.

Двете внучки на Ема Харт започнаха да преглеждат плоските кутии. Час по-късно все още не бяха открили роклята с мънистата.

— Не може да се изпари. Трябва да е някъде тук — обърна се Линет към Индия. — Дай да погледнем в големия вграден гардероб в малкия таван — предложи и премина в съседното помещение.

Индия забърза след нея.

— Струва ми се, че старият гардероб е пълен с кожени куфари, които са били на баба.

— Не си спомням да е имало куфари — отвърна учудена Линет. — Кой ли ги е сложил вътре?

— Кой знае. Леля Емили може да е прибрала роклята в някой от тях.

— Беше сигурна, че е върнала кутията на мястото й, била с избелял етикет на „Хартс“. Може и да се е объркала — обясни Линет през рамо. — Малко ли години са минали оттогава.

— Нищо чудно — прошепна Индия.

След малко двете братовчедки бяха в малкия таван и оглеждаха рафтовете във високия гардероб. Беше пълно с кутии. На по-ниските рафтове бяха подредени няколко кожени куфара.

Младите жени не губиха време да вадят кутиите една по една и щом Линет видя една с избелял етикет на „Хартс“ на капака, възкликна:

Voila! Обзалагам се, че е тук! — Вдигна бързо капака и погледът й попадна на блестящата красота в бледосиньо и смарагдовозелено. — Открихме я! — въздъхна доволно, извади роклята от кутията и я вдигна към светлината. — Нали е прелестна, Индия? — Притисна обсипаната с мъниста рокля до себе си и наведе глава, за да я огледа.

— Баба сигурно е предизвикала истинска сензация, когато я е облякла — отбеляза Индия. — Представяш ли си я с червената коса и зелените очи. Като гледам, и на теб няма да ти стои никак зле. Цветовете страшно ти отиват. Знаеш ли, Линет, създава ефекта на море с преливането на синьото и зеленото. — Тя се усмихна широко. — Сякаш от нея излизат вълни. Защо не я запазиш за себе си. Ти обичаш тези дрехи повече от всеки друг.

— Прекалено е ценна — отвърна през смях Линет. — Ушита е много хитро, затова изглежда така, сякаш прави вълни — обясни и внимателно положи роклята върху дългата маса. Наведе се, за да огледа бродерията и как е изпипана. Остана силно впечатлена, че роклята е почти като нова.

Междувременно Индия направи друго откритие. Тя възкликна:

— Линет, бързо ела да видиш!

— Какво? — попита братовчедка й, все още неспособна да откъсне поглед от прелестната вечерна рокля.

— Този куфар е бил на баба. Отворих го и вътре намерих по-малък, надписан „Поверително и лично“. Името й е на етикета. Има и ключ, вързан за дръжката.

— Какво има в малкия куфар?

— Не знам, още не съм го отворила. Нали на него пише „Поверително и лично“… — Индия замълча, докато се опитваше да отвори куфара с малкия ключ. След това прошепна: — След като прабаба ни е мъртва от години, не виждам защо да не вдигнем капака.

— Разбира се — отвърна убедено Линет.

— Линет, остави, моля те, роклята и ела да погледнеш какво открих. Много те моля.

Сепната от настойчивостта в гласа на братовчедка си, Линет коленичи пред вградения гардероб.

Отпусна се и проследи погледа на Индия.

— Господи! — Покри уста с ръка. Очите й се разшириха, тя посегна и докосна подвързаните в кожа тетрадки, подредени една до друга в малкия куфар. Сърцето й спря за миг. Най-сетне промълви със страхопочитание: — Дневниците на Ема Харт от военните години. Индия, каква находка само! — Посегна към един и прочете датата, изписана в златно върху черната подвързия. — Хиляда деветстотин трийсет и осма. Много преди да се родим, още отпреди родителите ни да са родени. Господи…

— Истинско съкровище — възкликна Индия. — Чак до 1947 година. Видя ли?

Линет кимна, след това се опита да отключи дневника от 1938 година, който държеше. Отвори се лесно. Канеше се да надникне вътре, ала се поколеба, след това решително го затвори.

— Радвам се, че не прочете нищо — отбеляза нервно Индия. — Знам, че баба е починала, преди да се родим, но да й четеш дневниците, е намеса в чужд живот, нали така, Лини?

— Точно така. Според мен мама трябва да вземе решение какво да прави с тях. Все пак тя е главната наследница на Ема. Първо трябва да ги види Пола. Щом приключим тук, ще й ги сваля.

— Точно така, това е най-разумното.

Линет върна дневника на мястото му, след това бавно прокара ръка по десетте тетрадки. Замисли се и на лицето й се появи отнесено изражение. След няколко секунди тя отново насочи вниманието си към дневниците. Всичките бяха подвързани в черно, годините бяха изписани в златно и тя бе сигурна, че нито един не е заключен. Не се сдържа и се запита какви ли тайни крият страниците. Копнееше да ги прочете, ала вродената й почтеност не й позволяваше да погази вярата, която майка й й имаше. В семейството се спазваше златното правило всичко за Ема Харт първо да минава през Пола, глава на династията Харт.

Честта задължаваше Линет да се съобрази с този семеен закон.