Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (11)

9

Еван имаше чувството, че лети, когато няколко часа по-късно си тръгна от „Хартс“. Не усещаше нито пронизващия вятър, нито глада, макар да бе вече два. „Аз съм на седмото небе“ — повтаряше си тя, докато се качваше в таксито.

Щом седна и се отпусна на кожената седалка, се замисли за баща си. Единственото й желание бе да се върне в хотела час по-скоро, за да му позвъни.

Тъй като бе сряда, знаеше, че ще го открие в антикварния магазин в Ню Милфорд; той винаги оправяше счетоводството, когато нямаше бизнес. Нямаше търпение да му съобщи новината; сигурна бе, че той ще се изненада. Самата тя още не можеше да повярва, че си е намерила работа в „Хартс“.

Щом се качи в стаята си в хотела, свали червения шал и дългото черно палто и ги прибра в гардероба. След това пусна електрическата камина в малкия хол и се настани в удобен люлеещ се стол. Посегна към телефона, набра номера в Кънектикът и зачака някой да се обади. След няколко секунди чу гласа на баща си:

— Антики „Хюс“. Добро утро.

— Здрасти, татко! Аз съм, Еван.

— Еван, миличка, струваш ми се весела и здрава! По гласа ти познавам, че си се оправила.

— Почти. Слушай сега, татко. Ще ти съобщя страхотна новина. Намерих си работа. — Замълча за секунда, за да постигне по-голям ефект, и извика: — В „Хартс“! Намерих си работа в отдела за мода в „Хартс“.

Последва мълчание, ала обзета от ентусиазъм и вълнение, Еван не го забеляза.

— Виж ти — отвърна бавно той, — каква добра новина.

Тя едва сега забеляза, че в гласа му няма радост.

— Струва ми се, че не си доволен, а мислех, че ще се зарадваш — възкликна тя. Замълча и стисна намръщена слушалката.

— Напротив, Еван. Просто не очаквах. Нямах представа, че вече си ходила и си подала молба за работа.

— Не бях ходила. Искам да кажа, че ходих вчера. Почувствах се по-добре и отидох в магазина. Исках да се видя с Ема Харт, както ми каза баба.

— Знам какво ти е казала. Видя ли се с Ема Харт?

— Татко, тя е починала преди трийсет и една години. Затова нямам представа какво е имала предвид баба. Ако са били приятелки, трябва да е знаела, че е починала. Както и да е, аз много се изненадах. И се разстроих. Но нали ме знаеш, веднага се оправих след чаша кафе и след като помислих малко. Магазинът ми хареса, много е красив, затова реших да се кача в администрацията и да подам документи за работа. Нямах какво да губя.

— Не, разбира се. Значи те наеха просто така. Това ли се опитваш да ми кажеш, миличка?

— Вчера извадих късмет, страхотен късмет. Просто попаднах на подходящото място в подходящото време.

— Ами? — измърмори той. — Хайде, разказвай.

— Стана така, че… — Тя накратко му разказа всичко. — И преди да се усетя, Маги Хемингс от „Кадри“ ме заведе в кабинета на Линет О’Нийл. Тя е шеф на отдела за мода и внучка на Ема Харт.

— Голям късмет — отбеляза тихо Оуен. — Значи въпросната Линет О’Нийл е била толкова впечатлена от теб, че те е наела на секундата, така ли?

— Не точно. Днес се върнах за нов разговор с нея и след това ме назначи пробно.

— Поздравявам те, много се радвам за теб. А кой е приятният млад човек, когото спомена?

— Казва се Гидиън Харт и както разбрах после, работи във вестникарската компания на семейството. Той издава „Ландън Ивнинг Поуст“.

— Ясно. Илейн и Ангарад ще се зарадват много, когато им кажа.

— Поздрави ги от мен. През следващите няколко месеца ще помагам на Линет да организира ретроспективна изложба. Татко, още нещо! Някои от дрехите на госпожица Трижер също ще бъдат включени в ретроспективата. Ема Харт й е била почитателка.

— Ще кажа на Полин. Тя много ще се зарадва — отвърна той.

— Татко?

— Кажи, миличка.

— Баба дали е знаела, че госпожа Харт е починала?

Последва мълчание.

Еван повиши глас:

— Татко, чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Какво мислиш? Дали баба е знаела? Ако е знаела, защо ми каза да дойда тук?

— Нямам представа. Пред мен никога не е споменавала Ема Харт, освен че двете са се познавали по време на Втората световна война. Виж, Еван, майка ми може и да не е била на себе си, може да е била в делириум през последните мигове от живота си. Казах ти, преди да заминеш за Лондон.

— Знам, но се оказва, че ме е упътила в правилната посока.

Последва ново кратко мълчание, след което баща й потвърди:

— Така е.

— Как е мама? — попита Еван.

Този път гласът му прозвуча по-ведро:

— По-добре е, малко по-общителна е. Снощи ми сготви чудесна вечеря. Май новото лекарство започва да действа.

— Много се радвам! Браво. Поздрави я от мен.

— Добре. Кога започваш работа?

— Утре сутринта. — Тя се засмя и обясни: — Наистина имат нужда от мен, татко.

Очакваше и той да се засмее, но той мълчеше.

— Може и така да е — отвърна с вече познатия й приглушен глас и побърза да смени темата.

Поговориха още няколко минути и си казаха „довиждане“ с много обич.

След като затвори, Еван се отпусна на люлеещия се стол и се замисли над реакцията на баща си. Съвсем не очакваше подобно нещо и се почувства много объркана, дори подразнена от отговорите му. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че той не се беше зарадвал. Запита се защо. Също като баба й той винаги я бе насърчавал, винаги й бе давал кураж. Но днес бе различно.

 

 

Еван нямаше откъде да разбере, че баща й, седнал зад бюрото си в магазина в Ню Милфорд, бе зареял поглед в пространството. Питаше се на какво е сложила майка му началото, докато е била на смъртно легло, и призна пред себе си, че познаваше Глинис достатъчно добре и трябваше да се сети, че дори преди да издъхне, ще се опита да повлияе на близките си. Съжали, че бе подтикнал Еван да замине за Лондон, да събере опит в продължение на една година, също като него. Трябваше да я разубеди. Само че през декември не знаеше нещата, които му бяха известни сега. Както и да е, вече бе прекалено късно. Еван бе там… а колелото се бе завъртяло…

 

 

Еван много харесваше залите и стаите за общо ползване в малкия хотел в Белгрейвия, обзаведени от Джордж и Арлет в типичния за английските провинциални домове стил. Не че някога бе влизала в провинциален английски дом, но бе виждала снимки в списанията и стилът й допадаше: и пъстрите флорални тапети и тапицерия, и ореховото дърво, и чудесните антики, и порцелановите лампи с кремави абажури, и големите вази, пръснати из помещенията.

От всички стаи на първия етаж любим й бе холът с боядисаните в ръждивочервеникаво стени на бледопрасковени райета, със сатенените завеси на кашмирени шарки и меките канапета и столове, тапицирани във винена ленена дамаска. На пода бе постлан великолепен персийски килим, чиято основа бе в нюанса на завесите, с елементи в тъмносиньо, розово и зелено. Той обединяваше цветовете, а и на него бе подреден чудесен кът за сядане.

Холът беше празен, когато Еван слезе за следобедния чай. Още щом се отправи към камината, настроението й се подобри. Тук бе приятно, топло, уютно, а огънят, който бумтеше в камината, придаваше допълнителен уют.

Баба й я бе научила да пие следобеден чай. За Глинис това бе истинска церемония, наливаше готовата напитка от сребърен чайник и сервираше резенчета лимон и мляко. Чаят бе винаги специална смес на лондонския „Туинигс“, Глинис го предпочиташе, ала понякога го заменяше с черен. Никога не пиеха „Ърл грей“, тъй като баба й не харесваше аромата му. Бил прекалено „опушен“, както тя казваше.

За специални поводи правеше пандишпанова торта, напълнена със сладко от малини. Когато Еван порасна, Глинис я научи как да приготвя сандвичи хапки, кифлички и различни торти; всъщност баба й я бе научила да приготвя различни ястия и с течение на времето тя стана доста добра готвачка.

Еван си спомняше всичко това, докато отхапваше от сандвича с пушена сьомга. Дали да не си потърси малък апартамент наблизо? Дали да остане в хотела? Искаше да попита баща си, ала той не се зарадва на новината и тя забрави въпросите си. Хотелът бе изключително удобен в много отношения; така добре се грижеха за нея тук. От друга страна, й се налагаше да се храни в трапезарията на хотела и така разходите й нарастваха.

След няколко минути взе решение. Засега щеше да остане в хотела, просто защото не й оставаше време да си търси апартамент. Вече знаеше какво ще представлява работата й в „Хартс“ — щеше да й посвещава безкрайни часове. Линет бе отдадена на работата и очакваше и останалите да полагат не по-малко старание от нея. Това важеше най-вече за новопостъпилата Еван, която бе на изпитателен срок. Опасяваше се, че макар Линет да изглежда мила и красива, е твърда бизнесдама. Това не я притесняваше, напротив, възхищаваше се на това нейно качество.

„По-добре да остана тук — каза си отново Еван, — защото се чувствам добре и имам всички необходими удобства. Щом подготвим ретроспективната изложба и нещата потръгнат, ще си потърся квартира с прилична кухня, апартамент, в който ще мога да си каня гости.“ Тази мисъл й допадна и тя посегна да си вземе кифличка, намаза я със сладко от ягоди и добави пълна лъжичка сметана.

Докато ядеше кифлата, осъзна колко е била гладна и си напомни колко калорични са кифлите и тортите със сметана. Неведнъж по време на следобедния чай се бе заричала да не яде сладкиши, ала така и не успяваше. Отпусна се на канапето и мислите й отново се върнаха към изминалия ден, а сетне към Гидиън Харт. Той й се бе сторил много приятен и любезен, когато я заговори в коридора, докато търсеше административните офиси. По-късно любезното му отношение се превърна в неподправен мъжки чар и загриженост. Когато влезе в кабинета на Линет заедно с Маги Хемингс, той пристъпи, за да я посрещне. Не прикри интереса си дори след като Маги я представи на братовчедка му. Напротив, беше така погълнат от нея, че и тя не можеше да откъсне очи от него.

Светлозелените му очи бяха приковани в нейните и тя откри, че няма сили да погледне настрани. Сега си спомни как сърцето й прескочи и как се подкосиха коленете й. Никога преди не й се беше случвало подобно нещо, ала никога досега друг мъж не я бе гледал по този начин. Миг по-късно, когато я хвана за ръка, за да я отведе до стола, й се бе сторило, че пръстите му прогарят сакото. За миг загуби самообладание, толкова силно бе привлечена от него…

 

 

— Еван. Как си?

Щом чу напевния глас на Арлет с лек френски акцент, тя се сепна, изправи се бързо и възкликна:

— Добре съм, Арлет. Много се радвам да те видя. Ти как си?

— Добре. Заета, много заета. Джордж е вечно някъде по работа, затова аз командвам парада, както се изразява той. А на човек му трябва bon courage^[1], за да управлява хотел. Дори малък хотел като този.

— Справяш се чудесно. Сигурна съм, че ръководиш нещата не по-зле от Джордж. — Тя се усмихваше на Арлет и на бузите й се появиха трапчинки.

Другата жена бе очарована от тази усмивка, която й се струваше неустоима, затова не се стърпя и също се усмихна. Имаше нещо неповторимо в това открито, общително американско момиче, от което бликаше чар и изтънченост. Накрая попита:

— Ти добре ли си? По-добре ли си вече?

— Вече съм добре — увери я тя, наведе се напред и вдигна поглед към Арлет. — Би ли седнала за минутка? Трябва да ти съобщя една новина.

— Mais Oui, cherie. — Арлет се отпусна на канапето до Еван.

— Днес си намерих работа, чудесна работа. В магазин „Хартс“ на Найтсбридж. — Еван започна отново възторжения си разказ за приключението в магазина. — И Линет О’Нийл ме взе на работа — завърши тя, отпусна се назад, лицето й грееше от задоволство. — Ще работя в модата заедно с нея.

— Tres bien, Еван! Чудесна новина. Знам, че обичаш модата. Защо избра „Хартс“? Толкова много други магазини има.

— Открай време ми се иска да работя там. Според мен това е най-изтънченият магазин в цял свят. — Еван нямаше намерение да сподели предсмъртните думи на баба си; страхуваше се да не се изложи. Арлет остана загледана в нея за момент, като си мислеше колко е красива. Черната й коса бе лъскава, кожата гладка и бяла, синьо-сивите очи приличаха на езера. Бе много красиво момиче, изключително женствено. Несъмнено много привлекателно за мъжете, реши Арлет. Освен това у нея имаше изтънченост, на която французойката се възхищаваше.

— Ами въпросният младеж? — попита. — Онзи, който ти е помогнал вчера сутринта… ще се видите ли скоро?

Еван я зяпна.

— Ама той не работи там.

— Не питах дали ще се видите, докато сте на работа. — Арлет погледна снизходително младата жена, поклати глава и стисна устни.

Еван забеляза веселите искрици в тъмните очи на Арлет, спотаения смях по потрепващата уста и за момент се запита дали тази красива и майчински настроена французойка не се шегува с нея. Обаче след миг разбра, че е задала сериозен въпрос. Еван си пое дълбоко дъх:

— Той просто беше любезен и ми помогна. Няма нищо повече.

Арлет изпъна гръб, кръстоса крака и разстла набраната пола над лъскавите кафяви ботуши. След като мисли известно време, тя обясни:

— Мислех си за… среща с него. — Умните й кафяви очи се бяха спрели любопитно на Еван и тя изви красноречиво едната си вежда.

Еван се изчерви.

— Едва ли ще се видим отново. Няма да излизаме на среща, Арлет.

— Няма ли? Защо не? — французойката клатеше енергично глава. — Аз пък мисля, че ще излезете. Ah oui. Убедена съм. Ще имаш rendez-vous с него, mon petite choux a la creme^[2]. При това съвсем скоро. — Смехът й се понесе из стаята. — Че то е… очевидно… че не го стърже без теб. В магазина. Точно така. Absolutement.

— Стърже ли? — намръщи се обърканата Еван.

— Ah, non, non, колко съм глупава. Не стърже. Сдържа.

— Може и да си права, Арлет. Само че не съм сигурна дали ще изляза на среща с него. Мисля, че той не се интересува от мен.

— Слушай ме какво ти казвам, cherie. Освен че съм по-стара, съм французойка. Ние ги разбираме тези неща. Ние познаваме… amour.

 

 

Без Еван и Арлет да знаят, в същия момент Гидиън Харт си мислеше за среща с Еван Хюс.

Седеше в кабинета си в „Йоркшир Консолидейтед Нюзпейпър Кампъни“, в сграда в другия край на Лондон и мислеше за младата американка. Не спираше да мисли за нея след вчерашната им среща в коридора на „Хартс“. У нея имаше нещо специално. Тя бе успяла да предизвика интереса му и нямаше съмнение, че държи да я види отново. Гореше от желание да я види, да прекара известно време в компанията й, да разбере повече за нея. При това незабавно.

Гидиън знаеше, че Линет е взела на работа Еван на изпитателен срок. Братовчедка му сама се обади, за да му каже. Освен това му благодари, че довел американката в „Хартс“, въпреки че бе просто щастливо съвпадение, че се бе натъкнал на нея, когато отиде в магазина. Линет бе харесала много госпожица Хюс и му бе описала срещите си с нея в подробности.

— Тя е истинско съкровище, Гид, и съм сигурна, че и Индия ще я хареса не по-малко от мен. Еван има блестящи идеи. Знам, че ще ми донесе късмет, Гидиън.

А на него дали щеше да донесе късмет? Надяваше се да е така. Прииска му се да позвъни на Еван още сега, ала нямаше никаква представа къде да я намери, а не желаеше да се обажда на Линет, за да й поиска номера. Щеше да се справи с този въпрос утре, като се обади лично на Еван, докато тя е на работа в магазина.

Оттласна стола от бюрото, качи дългите си крака отгоре и ги кръстоса. Затвори очи и се замисли за новото попълнение в екипа на Линет.

Тъй като работата и напрежението около изложбата бяха много, братовчедка му и Еван щяха да прекарват по-голямата част от времето си заедно, което означаваше, че ще му бъде лесно да се вижда с американката. Едва ли щеше да има проблем да излезе с нея. Беше забелязал, че и тя проявява интерес към него. Не откъсваше очи от нея, докато бяха в кабинета на Линет, и тя бе отвърнала по същия многозначителен начин. Бе забелязал, че се изчерви, бе забелязал, че я е пленил, бе усетил трепета й, когато я поведе към стола до бюрото на Линет. Да, определено го бе харесала. Поне се надяваше да е така.

Макар никога да не бе имал проблеми с жените, Гидиън Харт не бе надменен мъж. В някои отношения това дори се дължеше на липсата на мъжка суета, на любезното му отношение и известна резервираност, все черти, които жените намираха за привлекателни. Макар да бе висок, красив и чаровен, понякога напомняше на малко момче и жените се чувстваха длъжни да го глезят.

Гидиън харесваше жените и се възхищаваше на онези, които преследваха целите си. Не се интересуваше от дами, които си губеха времето, които нямаха нито работа, нито професия. Въпреки това винаги бе заобиколен от жени. Проблемът бе, че досега не бе срещнал нито една, с която да пожелае сериозна връзка. Поне досега.

Досега ли? Браво! Тази мисъл го стресна.

Отвори очи, изпъна гръб и свали крака от бюрото. Боже! Мислеше за сериозна връзка с Еван Хюс, а дори не я познаваше! Изглежда бе полудял.

След като помисли малко, откри отговора. Беше увлечен по нея, бе много увлечен и това се бе случило, без да усети. Французите наричаха това състояние coup de foudre, светкавица. Господи, беше се влюбил в непозната. Ами ако имаше връзка с друг мъж? Ами ако не се интересуваше от него? Може да си бе въобразил всичко.

Изду бузи, изпусна сдържания въздух и се настани удобно на стола, отново замислен за Еван Хюс. Какво я правеше различна от другите? Не бе външният й вид, макар да бе красива, защото той си падаше по високи, слаби жени с екзотична външност.

Може би държанието й го бе пленило. Тя бе любезна в коридора, ала той бе забелязал сдържаност и изтънченост. Освен това имаше удивителна усмивка, която караше сърцето му да трепти, а пък огромните блестящи очи сякаш го погълнаха. Ясни блестящи очи, открити и доверчиви.

„Държа се като ученик — каза си той. — На двайсет и осем години съм. Знам какво правя. Не бива да се оставям. Това може да се окаже фатално за мен, особено ако тя има връзка с друг.“

Може дори да е сгодена. Но пък не носеше пръстен. Това не означаваше нищо в днешно време. Хората често се сгодяваха и не носеха пръстен.

„Аз обаче ще й купя пръстен — реши той. Пръстен със сапфир. Не, по-добре аквамарин, за да й отива на очите. — Чакай, по-бавно — спря се той. — Май избързваш.“ Не можа да се въздържи. Тук нямаше средно положение. Искаше Еван Хюс.

Някой почука на вратата.

— Влез — провикна се той и щом видя баща си на прага, скочи.

— Здрасти, татко — възкликна и тръгна към него.

— Здравей, момчето ми — поздрави Уинстън Харт и му се усмихна широко.

След като двамата се прегърнаха, Гидиън отведе баща си до стол близо до бюрото.

— Мислех, че си в Йоркшир. Какво правиш в Лондон?

— Имам среща в едно телевизионно студио и ми се прииска да се видим.

Гидиън изви вежда.

— Защо?

— Крисчън Палмър.

— Господи, татко! Знаех си, че ще го кажеш. Виж, нищо не успявам да постигна с него. Знаеш го какъв е — непреклонен и целеустремен. Няма да се върне, татко. В момента пише книга.

Уинстън въздъхна:

— Предполагах, че ще кажеш нещо такова, макар да съм сигурен, че си направил всичко по силите си. Открай време разправям, че си като куче, захапало кокал. Няма ли някаква вратичка.

Гидиън седна зад бюрото и кимна.

— Струва ми се, че има, но ще ни струва скъпо.

— Заради Крисчън си струва. Той е най-добрият редактор, който някога сме имали, и трябва да го върнем. Каква е цената?

— Много обича онази къща на остров Ман, дето я ползва под наем. — Сигурен съм, че ако му предложим да му я купим, ще се съгласи да се върне.

— Колко?

— Не знам, татко. Ще поговоря с него, ако си съгласен на този вариант. Къщата е хубава и той ходи там от години. Наистина много я обича.

— Къде на остров Ман?

— Точно до Дъглас. В район, където навремето е ходил на почивка с родителите си. Животът там му се струва приятен, спокоен, а и може да разчита на тишина и спокойствие, за да си пише книгите. Освен това се стига лесно, качваш се на самолета от Ланкашър и пътуваш до средата на Ирландско море.

— Аз не бих го нарекъл лесно пътуване — изтъкна Уинстън и поклати глава. Сигурен ли си, че къщата ще свърши работа? Може да иска нещо друго.

— Съмнявам се. Крисчън не е такъв човек, а може изобщо да не се съгласи. Наистина е решил да напише сериозна книга.

— Знам, че е най-добрият редактор на Флийт стрийт, като изключим Артър Крисчънсън, а той беше кралят на печата преди шейсет години. Той създаде „Дейли Експрес“. Палмър е от същото тесто. Редактори с такъв талант не се срещат често. Затова се постарай, момчето ми. Накарай го да се върне.

— Добре, но това може да означава и по-голяма заплата.

— Няма проблем, Гидиън — отвърна остро Уинстън. — Преди години научих от леля Ема, че когато искаш нещо или някого, цената няма значение. Сега разбираш ли колко е важен Крисчън Палмър за компанията? Затова си свърши работата.

— Май ще трябва да се срещна с него — отвърна Гидиън. — Утре ще говоря с него по телефона и ще му предложа да се видим следващата седмица. — Гидиън се разсмя. — Иска ми се да беше средата на лятото, а не средата на зимата. Времето на остров Ман е чудесно, когато е лято, но по това време на годината е голям студ.

— Прав си. Ще ми се да можехме да изкушим Крисчън да се върне в царството на Бялата роза… все си мислех, че обича Йоркшир и къщата си в Рипън.

— На остров Ман има още нещо, което го привлича. Наистина много обича вилата, но има и една дама, на която държи.

— Значи говорим за вила, така ли?

Гидиън отново се разсмя.

— При това за доста голяма.

— Разбери се с него. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Слушай, татко. Защо не изчакаме, докато свърши книгата. Сигурен съм, че така ще бъде по-добре. Щом я предаде на издателя, ще се чуди какво да прави и ще се отегчи. Тогава ще се появя аз.

— Така да бъде. Съгласи се с всичките му изисквания. И състави нов договор. Направи му предложение, на което да не може да устои. Той си струва. Имаш ли среща тази вечер, Гидиън? Глупав въпрос, предполагам, че имаш.

— Всъщност нямам. Защо?

— Не ми се прибира при майка ти в Йоркшир. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Чудесна идея, татко. Става — отвърна искрено Гидиън. И в същото време отново си спомни за Еван Хюс. Тя се бе настанила трайно в мислите му.