Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

25

Минаваше четири, когато трите млади жени се втурнаха в хола на горния етаж, за да потърсят Пола. Тя веднага забеляза, че са пълни с енергия, в отлично настроение; очевидно пътуването до Хароугейт бе преминало успешно. „Освен това ми се струват толкова щастливи — каза си тя, — добри приятелки са, прекрасен екип.“ Всичко това я радваше много.

Линет и Индия бяха умни и много интелигентни момичета и нямаше да се отнасят към Еван с толкова топлота, ако имаше нещо нередно. Освен това Пола се доверяваше на преценката на Гидиън, а той бе луд по нея, искаше да се ожени за нея, поне така твърдеше Емили. Очевидно момичето притежаваше класа.

— Здравейте всички! — поздрави ги Пола с широка усмивка.

— Здравей — отвърнаха те едновременно, Линет се наведе, за да целуне майка си и се настани до нея.

— Как мина обядът? — попита Пола.

— Супер — отвърна Линет със засмени зелени очи. — Благодаря за почивката, мамо.

— Заведохме Еван в кафене „Бети“ — намеси се Индия. — Тя направо се шашна.

— Много ми хареса, госпожо О’Нийл — възкликна младата жена. — Страхотно местенце. Напомня на стар английски филм. А пък магазинът е фантастичен.

— Благодаря, Еван. Сигурна съм, че Линет те е развела от мазето до тавана.

Пола наля чай, Линет раздаде чаши и четирите седнаха, за да разкажат как са прекарали деня. Индия обясни, че са развели Еван из старата част на града с минералните извори.

Докато разказваха, Пола тайно наблюдаваше Еван и си казваше, че американското момиче не й прилича. В същото време разбираше защо някои хора са на друго мнение. Еван създаваше впечатление, че е младо копие на Пола, защото стилът им на обличане бе сходен.

В един момент Еван се изчерви, когато усети погледа й. Заговори неуверено:

— Какво има, госпожо О’Нийл?

Пола поклати глава и побърза да се усмихне на младата жена. Това бе моментът да премине към належащия разговор за миналото на Еван.

— Сигурно те гледах втренчено, нали? Много невъзпитано… Знаеш ли, доста хора твърдят, че приличаш на мен, и се опитвах да забележа общото.

— Физически сме един тип, но нищо повече — отвърна Еван, облекчена, че Пола О’Нийл е повдигнала въпроса. Бе чула клюките в магазина и бе ужасена и силно притеснена. Въпросът й тежеше и заради Гидиън.

Намеси се Линет:

— На пръв поглед Еван прилича на теб, мамо, но е права, че е така, защото сте един тип… друго няма.

— Съгласна съм, лельо Пола — обади се и Индия.

— Въпреки това ми се иска… просто да изясним всичко, Еван, стига да нямаш нищо против да ми отговориш на няколко въпроса. Просто ще ни бъде по-спокойно, ако сложим край на слуховете, че си отдавна изгубена потомка на Макгил.

Американката кимна:

— Съгласна съм. Честно да ви кажа, госпожо О’Нийл, не бях чувала името, преди да постъпя на работа в „Хартс“.

— Защо дойде? — попита Пола и се приведе леко напред, без да откъсва поглед от нея. — Искам да кажа, какво те накара да избереш „Хартс“, а не някой друг магазин в Лондон.

Еван знаеше, че няма смисъл да се опитва да се измъкне. В много отношения бъдещето й зависеше от този разговор, затова щеше да каже истината.

Пое си дълбоко дъх:

— Дойдох в „Хартс“ заради баба. Тя почина миналия ноември в Ню Йорк. Бях с нея и чакахме баща ми — синът й Оуен — да дойде. Той пътуваше от Кънектикът и закъсняваше заради задръстванията. Както и да е, двете с баба поговорихме малко, а аз седях до нея и й държах ръката. В един момент тя се пооживи и ми каза да замина от Ню Йорк и да дойда в Лондон, за да се видя с Ема. Каза, че Ема Харт държала ключа към бъдещето ми. Това й бяха думите. Когато баща ми пристигна няколко минути по-късно, тя вече бе издъхнала. После бяхме много разстроени, забравих какво ми беше казала, но след време се сетих. Когато казах на татко, той много се учуди. След известно време си спомни, че баба ми е познавала госпожа Харт по време на Втората световна война и ми разказа за магазина. Само че и той не знаеше почти нищо.

Пола кимна.

— Ясно. Значи все пак има някаква връзка между твоята баба и моята.

— Едва ли е нещо важно — отвърна съвсем искрено Еван.

— Как се казваше баба ти?

— Глинис. Глинис Хюс. Моминското й име беше Дженкинс и е от Ронда Вали в Уелс. Дядо ми Ричард Хюс е бил войник, разпределен близо до Лондон. Двамата са се оженили през войната тук, в Лондон. Баща ми е роден тук. Аз също.

— Кога е роден баща ти? — продължи да разпитва Пола. Беше наясно, че годината, в която е роден Оуен Хюс, ще изясни нещата.

— През 1944 година, госпожо О’Нийл.

Пола усети как напрежението я напуска и възкликна:

— Значи не може да е син на дядо ми Пол Макгил! Пол Макгил е бил вече мъртъв. Той е починал през 1939 година.

Еван кимна и отвърна тихо:

— Вече ви казах, че никога не съм чувала това име. Не съм чувала и баба да споменава госпожа Харт. Може би са се познавали съвсем бегло. Знам, че баба е живяла в Лондон по време на войната, дядо ми е казвал. Запознали са се във военния стол, където тя е работела заедно с приятелките си и са забавлявали войниците. Станали по-близки, когато разбрали, че неговите прадеди са заминали за Америка от Ронда Вали. Двамата се влюбили и това е всичко.

— Май бързо изяснихме нещата, Еван — въздъхна Пола и й се усмихна. — Доволна съм, че…

— Мамо, защо тогава Глинис е изпратила Еван при Ема? — прекъсна я Линет. Защо й е казала, че ключът към бъдещето е Ема Харт? Това не ти ли се струва странно?

— Не — отвърна нетърпеливо тя, защото искаше да приключи с този въпрос.

— Така е лельо Пола, странно е — обади се Индия и я погледна право в очите. — Защо възрастна госпожа, която е на смъртно легло, ще праща внучката си да търси някаква жена в Лондон? Защо? Я се замисли. Обзалагам се, че Глинис и баба са били приятелки, че между тях има някаква връзка, нещо важно. Може да е нещо, което не знаем… някаква тайна.

— Ако е така, защо бабата на Еван не й е обяснила повече, защо не й е казала каквото трябва? — попита Пола, погледна Индия, а след това изви вежди и погледна Еван.

Еван се намеси:

— Тя умираше, госпожо О’Нийл, и беше много слаба. Според мен нямаше сили да каже нищо повече. Учудих се, че изрече това. След това издъхна.

— Очевидно баба ти не е знаела, че Ема Харт е починала преди трийсет години — измърмори Пола. — Кажи ми какво си помисли, когато разбра?

— Бях шокирана, госпожо О’Нийл. Не знаех какво да правя и се почувствах като пълна глупачка, задето бях послушала баба. Когато казах на баща ми по телефона, той заяви, че майка му сигурно не е била на себе си. Склонна бях да се съглася с него.

— Въпреки това се качи в администрацията, за да кандидатстваш за работа — изтъкна Пола и отново впи очи в нея.

— Така е. Отидох да пия кафе и да помисля какво да правя. Реших, че ми се иска да остана в Лондон. Бях напуснала работата си в Ню Йорк, а пък магазинът страшно ми хареса, бях силно впечатлена и си казах защо да не подам документи за работа. Така и направих.

— Струва ми се, че всичко бе обяснено достатъчно ясно — заяви Пола и погледна трите млади жени, готова да премине на друга тема.

Линет погледна Еван и попита тихо:

— На колко беше баба ти, когато почина?

— На седемдесет и девет.

— По време на Втората световна война е била двайсетина годишна. Родила е баща ти млада, нали? — продължи Линет.

— Да — потвърди Еван и се запита накъде бие Линет.

Пола се питаше същото.

— Накъде биеш, Лини?

— В началото на войната Ема Харт е била на четирийсет и девет — петдесет, някъде там и доколкото знам не е имала време за приятелки, защото е била отдадена на работата си. Между Ема и Глинис има и доста години разлика. Възможно ли е Глинис Дженкинс да е работила в „Хартс“ по време на войната?

Пола се стресна, замисли се и след малко реши:

— Да, възможно е.

Линет се обърна към Еван:

— Баба ти какво е работела, преди да се омъжи за дядо ти? Знаеш ли?

— Не съм сигурна… може би секретарка, защото оправяше документите на дядо в антикварния бизнес, докато бях дете.

Индия изпъна гръб и извика:

— Точно така! Съгласна съм с Линет. Според мен Глинис е била една от секретарките на Ема през войната.

— И какво от това, Индия? — попита учудена Пола. — Вече разбрахме, че няма връзка с Макгил, защото Оуен Хюс е роден години след смъртта му. Можем да сложим край на приказките и да забравим цялата тази работа.

— Не съм сигурна — отвърна бавно Линет. — Тук има още нещо, мамо. Сигурна съм, а аз съм истински келт като татко, така че ме слушай. Както и да е, леля Емили каза… — Тя замълча и съжали за думите си. Знаеше, че като спомене името на Емили, ще причини неприятности.

— Какво е казала Емили? — настоя Пола. Личеше, че е угрижена и изненадана.

— Не трябваше да го казвам, мамо. Леля Емили ще ми се разсърди.

— Сега не е моментът да се притесняваме за това. Кажи ми какво е казала, Линет — нареди Пола, без да откъсва поглед от дъщеря си.

Линет прочисти гърлото си и обясни с тих, но уверен глас:

— Леля Емили изобщо не смята, че Еван има нещо общо с Макгил, нито пък че прилича на теб. Затова пък според нея има връзка със семейство Харт. Каза, че е готова да се обзаложи, защото се опитва да си спомни едно лице. Все едно че някаква дума ти е на устата, а не можеш да я кажеш.

Пола остана изненадана:

— Според нея Еван може да е роднина на семейство Харт? Искаш да кажеш, че тя не ми е казала, така ли?

— Не се вълнувай, мамо — настоя Линет. — Леля Емили го спомена мимоходом. Не искаше да те притеснява. Затова не ти е казала нищо.

Пола се отпусна на възглавниците на канапето. Не знаеше какво да каже.

Линет продължи бързо:

— Мамо, недей така, нали се опитваме да стигнем до дъното на… загадката. Къде са старите сведения за служителите? Сигурно са в мазето на магазина в Лондон.

— Едва ли се пазят. Може и да сме ги унищожили, когато минахме на компютри — промълви Пола, ядосана на дъщеря си.

— Сетих се нещо, лельо Пола. — Индия скочи и се премести на канапето. — Дневниците! Дневниците на баба, онези, които открихме на тавана преди месеци, от войната. Ако има някаква тайна за бабата на Еван, тя е там.

— Може би — съгласи се Пола и си спомни как не й се искаше да се рови в личния живот на баба си. Дневниците бяха нещо много интимно, бяха предназначени единствено за човека, който ги е писал.

Еван си пое дълбоко дъх и заговори бавно и предпазливо:

— Аз знам кой е баща ми. Той наистина е Оуен Хюс, син на Глинис и Ричард Хюс. Той прилича на дядо, двамата си приличат по много неща… — Замълча, погледна Пола и в очите й се появи тъга и болка.

Пола веднага забеляза това и омекна:

— Еван, мила, колко сме нетактични. Как можахме толкова грубо да потъпчем името на баба ти, като намекваме, че може да е имала връзка с друг мъж, който да е баща на детето й. Непростимо е. Много съжалявам. Моля те да ме извиниш.

— Няма нищо, госпожо О’Нийл. Не съм се обидила. Знам, че го правите за добро, че искате да сложите край на глупавите клюки. Но искам да кажа, че не съм ви роднина. Не съм нито Макгил, нито Харт. Баба обичаше Ричард Хюс и не би му изневерила. Баба ме гледаше навремето… както Линет казва, бе истинска дама.

 

 

След като момичетата излязоха, Пола извади куфара с дневниците на баба си.

Постави го върху масичката за кафе, отвори го и погледна малките тетрадки в кожени подвързии.

Не извади дневника от 1939 година, защото майка й бе разказвала как Ема пишела дневника часове наред, и Пола нямаше сили да прочете признанията за мъката и страданията, преживени след смъртта на дядо й.

Посегна към тетрадката за 1940 година и започна да я прелиства, макар да не й се искаше да чете интимните мисли на баба си.

Въпреки това отвори и зачете.

„Вечерях с Блеки О’Нийл. Разсмя ме за пръв път от месеци. Той е любимият ми приятел…“

Пола долови слаб шум, вдигна глава и видя, че пред нея е застанал Шейн.

— Баба ми пише в дневника си, че дядо ти е бил любимият й приятел.

Той й се усмихна.

— Значи най-сетне намери кураж да започнеш да четеш. Може би тя е искала да те посвети в онова, което е било, затова ти ги е оставила. Могла е да ги унищожи. Наведе се над канапето и попита: — Коя година четеш?

Пола го погледна.

— Четирийсета. Била е на петдесет и една. Познавах я, когато беше вече стара, а така ми се иска да съм я познавала по онова време… Каква ли е била, Шейн?

Той я прегърна. Последва кратко мълчание, преди да отговори:

— Обзалагам се, че е била… просто невероятна.