Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (31)

29

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожо Харт, но може ли да поговорим за минута?

Ема вдигна очи от документите, разпръснати по бюрото й, и се усмихна на секретарката, застанала на прага на кабинета й.

— Разбира се, Анита. Влез и сядай.

Младата жена пристъпи напред и затвори вратата след себе си. Миг по-късно тя вече седеше на стола пред огромното бюро.

След като я гледа известно време, Ема отбеляза:

— Както би казал брат ми, лицето ти, Анита, прилича на дъждовна седмица. Хайде, говори, не може нещата да са толкова зле.

Момичето поклати русата си глава и се опита да се усмихне:

— Така е, но си мисля, че няма да ви стане приятно, госпожо Харт. Последното, което бих искала, е да ви разстройвам след всичките добрини, които ми сторихте. — Тя пое дълбоко въздух и довърши припряно: — Искам да ви предупредя, че напускам.

В първия миг Ема се стъписа, но бързо се съвзе и възкликна:

— Естествено, че не искам да те загубя, Анита, но да не би да си решила да се запишеш в армията?

— Не точно. Смятам да се запиша в Земеделските отряди, госпожо Харт. Ще бъда с момичетата, които обработват земята, защото мъжете са на фронта.

— Разбирам те много добре и смятам, че това е твърде достойно — усмихна се Ема и се облегна назад. — Предположих, че ще искаш да дадеш своя принос, като съвсем естествено много съжалявам, че ще трябва да те загубя. Беше чудесна секретарка и работеше отлично.

— Благодаря ви, госпожо. Обичам магазина, както знаете. Обаче смятам, че не е редно тримата ми братя да са на фронта, сестра ми да работи в завод за боеприпаси, а аз… да трупам килограми, така да се каже.

— Разбирам те. Наистина. Повечето млади хора мислят като теб, Анита.

— Не ми се иска да ви изоставя, знам колко е натоварено тук.

— Така е. А и много ще ми липсваш. Ти беше истински божи дар за нас през последните няколко години. Честно да си призная, направо не знам какво ще правя без теб. — Тя докосна брадичка с пръсти и се замисли. — Какво мислиш за помощник-секретарите, с които работиш. Коя от тях според теб би могла да те замести?

— Фани би могла… но след година. Двете с Луиз са още доста неопитни. Посвикнаха с работата и се справят с това, което им възлагам. Без да искам да се изтъквам, не мисля, че са готови за това, което успявам да свърша аз. Липсва им моят опит.

Ема кимна и въздъхна тежко при мисълта какво я чака с напускането на това момиче.

— Предполагам ще искаш да напуснеш незабавно — вдигна тя вежди.

— Ами… — Анита замълча и се наведе леко напред. Взря се в лицето на работодателката си и започна малко предпазливо: — Надявам се, че не правя грешка с това, което ще ви кажа, но мисля, че няма да е зле да поговорите с младшата секретарка на господин Харт. В последно време той често отсъства от Лондон заради ангажиментите в магазините в Йоркшир и не мисля, че момичето има кой знае колко работа, тъй като старша секретарка при него е Бренда Смол. Моето впечатление е, че момичето е много способно.

— Ще поговоря с нея, а и мисля, че господин Харт едва ли ще има нещо против, тъй като наистина доста отсъства.

Анита изпъна гръб, зарадвана, че идеята й е посрещната така добре.

— Да отида ли да я доведа, госпожо Харт?

— Нека преди това поговоря с брат ми. Тази седмица е в Лондон и ще дойде днес в магазина. Благодаря ти, че си помислила, Анита. Кога смяташ да ни напуснеш?

— Възнамерявах да дам едноседмично предизвестие, но мога да го направя и двуседмично, ако се наложи, госпожо Харт.

Десет минути по-късно Уинстън Харт седеше на стола, освободен преди минути от Анита Хормс.

Той изслуша внимателно сестра си, като по обичая си кимваше от време на време с глава. Обичаше сестра си и бе убеден, че тя е най-умният човек, когото познава.

След като изслуша как е минал разговорът й с Анита, спокойно отговори:

— Няма проблем, Ема. Вярно е, че рядко се мяркам тук в последно време и една от младшите секретарки може да помага на Бренда, ако работата се натрупа.

— Убедена съм, че това момиче ще ми бъде от полза на първо време, докато намеря постоянна секретарка.

— Съмнявам се, че ще искаш да търсиш друга — засмя се тихичко Уинстън.

— Толкова ли е добра?

— Да. Много.

— Глинис… Глинис Дженкинс, нали така й беше името?

Той кимна.

— От Уелс е, от Ронда. Като оставим настрани факта, че е добра в работата, тя е много непосредствена и, общо взето, чудесна жена.

По лицето на Ема се изписа облекчение. Живите й зелени очи вече не излъчваха тревога.

— Много мило от твоя страна, Уинстън.

— За теб съм готов на какво ли не. Знам, че напоследък си затрупана с работа. Управлението на „Макгил Холдингс“ плюс всичко останало е доста сериозен товар.

— Така е и ми отнема много време. Но не разчитай да ме чуеш да се оплаквам. Когато Пол ми остави всичко, ме направи една от най-богатите жени в света, а Дейзи — най-богатата наследница, както ти е добре известно. Правя всичко възможно да се грижа както трябва за собствеността на „Макгил Холдингс“, защото един ден компанията ще мине в нейни ръце и в ръцете на нейното поколение. Това бе желанието на Пол. Държеше Дейзи и децата, които някога ще има, да са осигурени финансово. Точно така, както се погрижи за Констанс и Хауард в Австралия. Основа пожизнени фондове на тяхно име. Нищо не оставяше на случайността в това отношение.

Сянка на тъга легна върху лицето й, очите й помръкнаха и Уинстън чу едва доловима въздишка.

— Добре ли се чувстваш, Ем? — приведе се той напред.

Тя примигна няколко пъти, след което мъчително преглътна.

— Да, добре съм. — След още една въздишка продължи: — Щеше ми се никога да не беше заминавал, за да се види с Констанс и да уговорят развода. Можеше да е все още жив, ако се беше върнал с мен от Ню Йорк.

— Трябваше да отиде, защото знаеше за приближаването на войната и искаше да сложи нещата си в ред, да се увери, че компаниите ще бъдат управлявани както трябва. Нямаше да може да пътува често до Сидни — меко изтъкна Уинстън.

— Така е. И въпреки това си мисля, че ако…

— Ема, скъпа моя, ти по-добре от всеки друг знаеш, че животът е изпълнен с множество „ако“. Колко често си казваме: „ако не бях направил така или иначе…“. Човешката природа е така устроена. Ами ако не се беше омъжила за Артър Ейнзли, щеше да имаш още една-две години с Пол, замисляла ли си се за такъв вариант?

— Да, естествено, но ако не се бях омъжила за Артър, нямаше да имам Робин и Елизабет.

— Права си. — След това реши да смени темата: — Как се държи Хенри Роситър? Не съм чувал да го споменаваш скоро. Добре ли се справя?

Ема се оживи:

— Назначаването му за финансов съветник е едно от най-разумните неща, които съм правила напоследък. Невероятно полезен е в „Макгил Холдингс“ и работи чудесно с Мел Харисън в Сидни. Бизнесотношения, водени от разстояние, рядко са успешни, но той беше чудесен и продължава да бъде. Работя добре и с Хари Мариот в Тексас. Управлява „Ситекс Ойл“ почти толкова успешно, колкото и Пол, и тъй като е партньор, съм убедена, че се грижи за интересите на компанията.

— Радвам се да го чуя, но това по никакъв начин не намалява отговорността ти и бих искал да мога да ти помогна.

— Но ти много ми помагаш, Уинстън, като управляваш магазините в Йоркшир. Вярвай ми, не знам какво щях да правя без теб. И точно затова сега се питам редно ли е да ти отнема една от секретарките.

— Това няма да е проблем за мен — усмихна се той широко и се изправи. — Ще отида да разменя няколко думи с Глинис и Бренда. После ще доведа Глинис при теб, за да поговорите.

— Благодаря ти, Уинстън. — Тя го изпрати с поглед и за кой ли път си помисли колко хубав мъж е брат й. Също като нея той носеше всички белези на фамилията Харт. Човек никога не би се усъмнил, че са брат и сестра. Неговата преданост означаваше много за нея и тя си даде сметка колко много разчита на по-големия си брат.

 

 

Не минаха и петнайсет минути и Уинстън отново беше в кабинета й, придружен от Глинис Дженкинс. Когато Ема стана, за да я поздрави, искрено се възхити от външния вид на момичето. Беше забравила колко хубави са младите жени от Уелс. Не можеше да се говори за класическа красота, Глинис бе прекалено чувствена. От нея струеше знойно излъчване, въпреки черната памучна рокля с бяла якичка и маншети. Гъстата лъскава кестенява коса обрамчваше съвършено изваяно кръгло лице с широко чело и вирнато носле и две трапчинки на бузите. Големите сини искрящи очи бяха засенчени от гъсти черни мигли.

— Ето я и Глинис — съобщи тържествено Уинстън, докато въвеждаше момичето в кабинета на сестра си.

— Здравей — усмихна се топло Ема.

— Добро утро, госпожо Харт — поздрави момичето боязливо, което очевидно правеше усилия да изглежда спокойно.

— Да седнем да поговорим на канапето — предложи Ема. — Сигурна съм, че господин Харт вече е споменал, че Анита напуска, за да се запише в Земеделските отряди. Искаш ли да работиш при мен? — попита, като се настани на стола до канапето.

— Да, госпожо, много. — Глинис се изкашля, за да прочисти гърлото си, и добави: — Мисля, че ще се справя. Много неща научих от Бренда… — Тя се отпусна на канапето и вдигна очи към Уинстън, който остана прав зад стола на сестра си. — И ще се постарая.

— Убедена съм в това.

В това време Уинстън се отправи към вратата.

— Ще се справиш, Глинис. Ема, моля те да ме извиниш, но ще ви оставя да си поговорите.

— Знам, че имаш много неща за вършене, Уинстън. Ще се видим по-късно — промърмори сестра му и отново насочи вниманието си към младата жена срещу нея.

— Нека ти разкажа малко за работата на Анита. Естествено знаеш какво значи да си секретарка и единствената разлика, ако работиш при мен, ще бъде работното време. Малко по-дълго е, но можеш да разчиташ на компенсации за допълнителните часове. Понякога работя и у дома и ще си ми нужна там от време на време. Диктувам много. Владееш стенографията, нали?

— О, да. Както вече казах, Бренда ме обучи през последната година. Освен това съм добра машинописка. Според Бренда схващам бързо всичко, което е свързано с работата в офис.

— Радвам се да го чуя. Анита иска да напусне след седмица, което значи в петък, а днес сме понеделник. Това значи, че имаш четири дни, за да приемеш работата. Вероятно ще успея да я убедя да остане още една седмица. От теб ще зависи.

— Ако мога да започна да работя още тази сутрин с нея, може би ще съм готова да поема всичко сама от петък. — Глинис погледна Ема разтревожено.

— Какво има? — попита тя.

— Момичетата, които работят с Анита, имат ли нещо против да се включа в екипа им?

— Не ми се вярва, но ще си поговоря с тях. Разкажи ми нещо повече за себе си. На колко си години?

— На деветнайсет и както се досещате, аз съм от Уелс. Господин Харт често казва, че в гласа ми има някаква напевност като при всички уелсци. Дойдох в Лондон, за да си търся работа през 1938 година, тогава бях на седемнайсет. Живея с братовчедка си Гуинет в Белсайз Парк Гардънс. Тя има там малък апартамент. По-малкият ми брат Емлин е в Кралските военновъздушни сили, а Дилън, по-големият, е в армията. Само Илейн, най-малката ми сестра, е при родителите ми в Ронда. — Момичето се изкашля отново. — И не съм омъжена, госпожо Харт.

Ема кимна.

— Благодаря ти, Глинис, за всичко, което ми разказа. Сега най-добре да отидем при Анита, за да започнете предаването. Колкото по-скоро, толкова по-добре.