Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (21)

19

Гидиън чакаше Еван във фоайето на малкия хотел в Белгрейвия, където тя живееше. От мига, в който влезе, остана поразен от обзавеждането, от финеса и безупречния вкус.

Когато седна на канапето до огъня, се огледа и си каза, че стаята е чудесна. На стените бяха закачени платна с великолепни пейзажи, а обстановката бе приятна, лъхаше спокойствие.

Той въздъхна и протегна дългите си крака. Чувстваше се изморен. Седмицата във вестника се оказа изтощителна. Единственото хубаво бе, че Крисчън Палмър започваше да отстъпва и бе готов да се съгласи да се върне на работа в „Ландън Ивнинг Поуст“. Всичко бе въпрос на преговори и уточняване от колко време има нужда. Книгата му бе почти завършена, така че след това беше свободен да се върне при тях. Може би щеше да е на непълен работен ден, ала Гидиън и баща му знаеха, че е по-добре така, отколкото без него.

Мислите му отново се насочиха към Еван. Не можеше да повярва на късмета си. Бе истинско чудо, че я откри. Беше лудо влюбен и знаеше, че тя отвръща на чувствата му със същата сила; смя се до сълзи преди няколко дни, когато тя нарече срещата им coup de foudre, защото той я бе определил по абсолютно същия начин. Когато й каза, тя се развесели.

— Великите умове мислят еднакво — бе прошепнал и бе стиснал ръката й. Тя бе не само прелестна, но и умна, и интелигентна и двамата се забавляваха чудесно. Той така и не се бе отегчил от нея, както ставаше с всички останали жени. Двамата си пасваха във всяка отношение.

Имаше нещо, което го притесняваше, и това бе тъгата, която понякога я обземаше. Имаше чувството, че забелязва странна меланхолия и не можеше да не се запита каква е причината. Макар да не бяха обсъждали тези нейни настроения, Гидиън мислеше, че нямат нищо общо с тях, че са свързани с друга част от живота й.

След малко тя влезе, усмихна се и на бузите й се появиха познатите му трапчинки.

Гидиън скочи. Тя го целуна по бузата.

— Извинявай, че те накарах да ме чакаш. Забавих се в магазина.

— Братовчедка ми е истински робовладелец! — прошепна той и стисна ръката й.

— Малко, но аз нямам нищо против — отвърна Еван. — Аз самата съм работохоличка, както ти е добре известно. Закъснях, защото реших да се преоблека, нищо че ти каза, че няма значение.

Той се усмихна и я погледна с възхищение.

— Изглеждаш чудесно, както винаги. Хайде, умирам от глад. Нямам търпение да си хапна агнешко печено.

— Къде си решил да ме заведеш? — попита Еван.

— „Дорчестър“. Там правят най-хубавото агнешко бутче в цял Лондон. — Гидиън вдигна ръка, за да спре такси, и й помогна да се качи. След като даде на таксиметровия шофьор името на хотела, той пое отново ръката й и я целуна. — Липсваше ми.

Еван се обърна към него и изви вежда.

— Нали се видяхме вчера?

— Знам. Въпреки това ми липсваше.

Тя се усмихна и се облегна на кожената седалка. Запита се дали да му признае, че и той й е липсвал. Липсваше й, когато не бяха заедно, и това бе съвършено ново за нея чувство. Въпреки това премълча.

След няколко минути спряха пред хотела и портиерът, облечен в зелено, с цилиндър, отвори вратата на таксито и й подаде ръка.

— Добър вечер, госпожо — поздрави дружелюбно той.

— Добър вечер — отвърна Еван, пристъпи към стълбите и зачака Гидиън да плати.

Щом влязоха, той я поведе към гардероба и щом оставиха палтата, се отправиха към „Грил Рум“. Настаниха ги веднага. Той я погледна и попита:

— Какво ти се пие?

— Чаша бяло вино, благодаря.

Гидиън повика сервитьора и й поръча бяло вино, а той предпочете водка с тоник. Когато останаха сами, й довери:

— Денят ми беше тежък и имам нужда от нещо силно. Доволен съм, че Крисчън Палмър сериозно обмисля завръщането си, макар и на непълен работен ден. Ще бъде голямо облекчение, когато се върне.

— Чудесно. Много се радвам, че успя да го убедиш, Гидиън. Ти толкова много искаше да успееш.

— И татко искаше. Много се кефим… искам да кажа… радваме се много, ако не знаеш думата.

— Знам я. Баба ми често я използваше, особено когато бях още малка. Щом се случеше нещо хубаво, тя винаги казваше, че се кефи.

Донесоха им напитките; Гидиън вдигна чашата си и докосна нейната.

В „Грил Рум“ бе пълно с хора. Гидиън се огледа, за да види дали няма познати. Обърна се към Еван:

— Тук предлагат най-хубавото агнешко печено. Искаш ли?

— Добре.

— Ордьовър?

— Стриди.

— И аз.

Сега бе ред на Еван да се огледа. Заведението с тъмните дървени мебели й допадаше. По стените бяха закачени гоблени, които придаваха типично английски вид.

— Често ли идваш тук, Гидиън?

— Да. Обичам вкусната английска храна, печените меса, чудесните супи, задушените скариди и стридите. Освен това тук е нещо като… семеен хотел. Не че е към хотелската верига, която Шейн О’Нийл притежава, просто всички имаме слабост към „Дорчестър“ заради едно време.

— Защо?

— Доколкото знам, всичко е започнало по време на Втората световна война. Прабаба ми е идвала често тук, както и повечето лондончани от елита. Баща ми казва, че това бил най-сигурният хотел в Лондон, заради начина, по който бил построен. Та тя често идвала тук, също и братята й, и семейство О’Нийл. Той е нещо като…

— Дом далече от дома — подхвърли тя.

— Точно така — отвърна през смях той.

Сервитьорът приближи и Гидиън поръча и за двамата. След това се обърна към Еван и каза тихо:

— Има нещо, за което искам да поговорим, Еван, но досега не смеех. Сега ми се струва, че се познаваме достатъчно добре, а това ме притеснява.

— Какво има? Разбира се, че можем да го обсъдим, Гидиън. — Тя го погледна напрегнато и в очите й се появи тревога. Тъй като той мълчеше, тя докосна нежно ръката му. — Още от първата ни среща знам, че можем да си говорим за всичко… Да кажем онова, което мислим, Гидиън.

— Има моменти, в които ми се струва, че си далече от мен, Еван — започна и стисна ръката й в своята. — Опитвам се да ти кажа, че понякога ставаш замислена, дори меланхолична, сякаш се пренасяш на някакво далечно място. Едва когато се върнеш оттам, си отново нормална… Питах се… Да не би да те притеснява нещо?

— Не е свързано с нас, ако това те тревожи — побърза да го увери тя. Прочисти гърлото си и обясни: — Често се случва да се притеснявам за мама. Може би си забелязал тези моменти.

— Вероятно. — Той й се стори учуден. — Защо се притесняваш за нея? Какво й е?

Еван си пое дълбоко дъх:

— Мама страда от депресия. Диагнозата й е маниакална депресия и непрекъснато взима лекарства.

— Еван, много съжалявам — прошепна той с искрено съчувствие. — Отскоро ли е?

— Не. Откакто се помня страда от депресия, още откакто бях дете. По онова време родителите ми осиновиха Ангарад… тогава започнаха промените в настроението й. Поне така си спомням. Затова баба ми Глинис идваше често, за да се грижи за нас и за баща ми. И за него много се притеснявам.

— Сигурно. Подобни болести създават много трудности на останалите от семейството.

— Ти знаеш ли нещо по този въпрос? — попита тя.

— Не, но познавам хора, които страдат от маниакална депресия, стари мои приятели, освен това съм чел за известни личности, които страдат от същата болест. Сър Уинстън Чърчил например. Наричал депресията си „Черно куче“^[1]. Цял живот се борил с нея… затова работел толкова много и бил непрекъснато зает с надеждата да излъже депресията.

— Разбирам. — Еван поклати глава, извърна поглед за момент и след това довери тихо: — Често се притеснявам, че един ден ще стана като мама. Може би затова съм се потопила в работата, затова съм работохоличка?

— От страх ли? — попита той. — От страх, че може да си наследила болестта, че един ден може да се окажеш с маниакална депресия ли?

— Да.

Той се намръщи и поклати глава.

— Трябва да призная, че не знам отговора. Само че цялото ми семейство са работохолици, гонят целите си и нито един от тях не страда от депресия. Аз поне не страдам и съм същият като теб, когато стане въпрос за работа. — Стисна ръката й. — Опитай се да не се притесняваш много за родителите си. Те са заедно и се грижат един за друг. Майка ти нали не е в болница?

— А, не, вкъщи е. Има дни, когато е значително по-добре… — Еван замълча, защото сервитьорът им донесе стридите. Щом останаха отново сами, Еван прошепна: — Нямах представа, че се държа така, когато съм с теб, Гидиън. Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. След като поговорихме, някак си ми е по-леко. Разбирам какво става и е по-лесно.

Докато похапваха пресните стриди от Колчестър, двамата си говореха за различни неща, ала в един момент Гидиън попита:

— Теса още ли ти създава трудности?

Еван поклати глава.

— Не че ми е създавала трудности. Особена е, малко е надменна. Напоследък просто се прави, че не ме вижда. — Тя се засмя: — Не ме интересува. Индия се притеснява от време на време, Линет — също, но аз им казах, че отношението й не ме безпокои. Нали не работя за нея. Затова пък Линет и Индия се държат чудесно с мен.

— Знам. Теса се отнася така с всички. Демонстрира превъзходство, което е изключително дразнещо — обясни Гидиън. — То не означава нищо, така че не го приемай лично. Искам да ти кажа, че ревнува, задето Линет си има още една помощничка.

— Индия каза същото онзи ден.

— Радвам се, че работата в „Хартс“ ти харесва, че братовчедките ми ти допадат. — Той й се усмихна: — Те са върхът — мили, любящи, приятни, нали?

— И още как! Освен това много се забавляваме, докато работим. Благодарение на тях се чувствам като у дома. Дано Линет ме остави на работа и след изложбата. Ще ми бъде трудно да си намеря друга такава работа.

— Няма защо да се притесняваш — успокои я Гидиън.