Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

Първа част
Династията
2001

Дръж приятелите си близо до себе си.

Враговете — още по-близо.

Неизвестен автор

1

Беше мразовито утро.

Пронизващият северен вятър носеше дъжд и въздухът натежа. Линет О’Нийл имаше чувството, че влагата и студът достигат чак до костите й.

Сви се във вълненото си зелено палто и уви още по-плътно шала около главата си. Плъзна ръце дълбоко в джобовете и продължи нагоре по ветровитата пътека към бърдото на високото пусто поле.

Вдигна глава и погледна нагоре.

Небесният купол над нея й заприлича на огромна полирана купа със стоманен цвят. По металносивата гладка повърхност имаше само няколко пенливи облачета, бели и къдрави като навита струйка дим, на фона на ярко осветената, характерна за тази северна част от острова повърхност на сивото. Малко зловещата светлина сякаш идваше от скрит източник отвъд хоризонта.

Линет очакваше дъжда още когато излезе от Пенистоун Роял и тръгна към платото, но един внезапен порив на вятъра бе разнесъл плътните черни облаци.

Линет бе прекарала тук целия си живот и познаваше добре капризите на времето, знаеше, че небето над Йоркшир се мени непрекъснато. Към обяд слънцето може би щеше да изпълзи от облаците и да огрее небосвода, но можеше да стане точно обратното и да се излее силен порой.

Човек трябваше да поеме известен риск, ако искаше да се разходи из йоркширското плато. Но това не я притесняваше. Планините имаха върху нея някаква неустоима сила. Още от времето, когато беше малко дете, тя обичаше да идва тук с майка си, да броди из поляните, пълни с диви планински цветя и орлов нокът, да гони пъстрите пеперуди из дивата пустош. Това беше нейният свят, някога вярваше, че му принадлежи, и в известен смисъл все още го мислеше.

Тази сутрин планината беше неестествено тиха.

През пролетта и лятото, дори и през есента, тук винаги се чуваше ромон на вода, пенливи ручеи лудуваха надолу между скалите, птичките пееха и звукът от плясъка на крилата им беше неизменна част от общия фон.

Но в студената януарска събота всичко наоколо бе притихнало. Птиците отдавна бяха отлетели към топлите страни, хълмовете бяха покрити със сняг и докато се катереше из сънливия склон, тишината й се стори странна и някак натежала от очакване.

Линет усети, че й липсват звуците на природата, толкова силни през летните месеци. За нея нямаше нищо по-прекрасно от сладкото чуруликане на пойните птици, можеше да слуша до забрава нежните им песни, които насищаха кристалночистия планински въздух. В онези ароматни дни тя идваше тук, за да се наслади на хора на чучулигите и конопарките, накацали по клоните на калините. Те обичаха да се крият в листака им, но харесваха и планинския прещип, където свиваха гнездата си и търсеха зрънца.

През лятото из слънчевите полянки под лазурносиньото небе притичваха зайци, чуваха се подвиквания на по-големи птици, ухаеше на трева, на диви цветя, орлов нокът и боровинки, въздухът се изпълваше с благоухание. Тогава планините бяха най-красиви, особено в края на август и септември, когато камбанките цъфтяха и превръщаха сиво-кафявите хълмове в море от розово, кралско лилаво и тревистозелено.

Вече бе на половината път, когато вятърът внезапно полудя, заблъска я в гърба и изненадана от силата му, тя политна напред, но бързо възвърна равновесието си. „Без съмнение тук господар е дивата природа“ — каза си тя и се запита защо постъпи така глупаво, да тръгне сама в такова време.

Но когато и да се завърнеше в Пенистоун Роял, дори и след съвсем кратко отсъствие, при първа възможност тя поемаше към платото. Хълмовете възвръщаха силите и спокойствието в душата й. Тук Линет можеше да събере мислите си и да обмисли нещата. Особено, когато имаше неприятности. Тези дни неприятностите идваха от сестра й Теса, превърнала се в нейна съперница в много отношения, но най-вече в „Хартс“, магазина, където двете работеха.

Завръщането у дома, мястото, на което принадлежеше, я зареждаше с енергия и мисълта й се избистряше.

Майка й също обичаше хълмовете, но само през пролетта и лятото. Тя не споделяше възторга на Линет към дивата и негостолюбива природа през зимата.

Баща й, Шейн О’Нийл, се възхищаваше от планината през всеки сезон и изпитваше любов към нея. За Линет той беше истински келт, атавизъм от древни времена, човекът, предал й любовта към дивата природа, флората и фауната, характерни за Йоркшир.

Тя знаеше от майка си, че прабаба й е изпитвала същата любов към хълмовете. „Винаги, когато беше разтревожена за нещо, баба отиваше в планината“ — бе споделила майка й преди години. Линет разбираше напълно нуждата на своята прабаба от усамотение сред природата. В края на краищата тя бе родена в едно от планинските селца наоколо и бе отраснала около Пенистоун Роял.

Прабаба й беше прословутата Ема Харт, легенда за своето време. Хората, които познаваха Ема, твърдяха, че Линет много прилича на нея. Обикновено тя отхвърляше със смях това сравнение, но дълбоко в себе си се вълнуваше. Кой не би искал да го сравняват с тази изключителна жена, сътворила със собствените си ръце цяла династия и огромна икономическа империя, известна по целия свят?

Майка й често казваше, че носи в себе си духа на Харт, защото притежаваше находчивост в бизнеса и търговски усет. „Също като баба“ — отбелязваше с горда усмивка.

Линет се сети за майка си, Пола Макгил Харт Еймъри Феърли О’Нийл, и сърцето й се стопли. Пола беше изключителна личност, почтена и благородна жена, която намираше път към сърцето на всеки. Колкото до бащата на Линет, тя го обожаваше.

Двамата с Шейн бяха много близки и връзката им се засили още повече след смъртта на Патрик преди десет години. Брат й почина на седемнайсет години от рядка болест на кръвта и всички страдаха ужасно за добрия и мил Патрик. Развитието му беше забавено още от раждането, но той беше толкова сърдечен и внимателен. Беше всеобщ любимец и всички го закриляха и се грижеха за него, всеки по свой си начин. Патрик предизвикваше майчински чувства в нея и все още й липсваше.

Тя продължи да се изкачва по хълма. По клоните на калината се бяха образували ледени висулки; земята беше твърда като желязо. Близо до върха въздухът стана още по-студен, а вятърът — направо свиреп. Добре поне, че бе с дебело палто, топли ботуши и вълнен шал.

Както и очакваше, пътеката изведнъж тръгна стръмно нагоре и мускулите й се стегнаха, когато се закатери към върха. След няколко минути вече дишаше на пресекулки и реши да направи кратка почивка. Погледна нагоре, от билото я деляха само няколко крачки. Назъбените черни скали стърчаха към небето като огромен каменен олтар на древен келтски бог.

Веднъж Линет бе изказала предположение пред Гидиън Харт, неин пръв братовчед и приятел, че скалите са оформени от човешка ръка, най-вероятно от келти. Или друиди. Но Гидиън, който се интересуваше от история и знаеше много, веднага отхвърли идеята. Обясни й, че нестабилната конструкция говори, че черните камъни са натрупани случайно един върху друг и най-вероятно са довлечени тук от огромни глетчери през ледниковия период, много преди в Британия да се появят хора. Обърна й внимание, че скалните отломъци са тук от цяла вечност и само изглеждало, че са подредени, но всъщност са натрупани безразборно.

Нетърпелива да стигне до тях, Линет отново пое нагоре и само след минута се намери там, стъпила на платото, в сянката на огромните скали. Този каменен пиедестал, оформен от природата преди хилядолетия, имаше странна форма — от двете му страни стърчаха два къса, а трета скала бе оформила нещо като заслон над площадката. Беше се получила тясна ниша, уютно място, защитено от жестокия вятър, който атакуваше върха почти целогодишно.

Преди години Ема бе пренесла в нишата плосък камък — импровизирана пейка. Линет седна на него, както правеше винаги, и се загледа. Дъхът й спря. Картината винаги я поразяваше с красотата си и я изпълваше с благодарност към бога. Очите й зашариха из голите стръмни склонове, сгушени под ниското сиво небе — непреклонни самотници, въпреки че тя никога не се бе чувствала самотна, нито изплашена сред тях. Дивата им красота я изпълни с благоговение и покой.

Под нея бяха пасищата на Дейлс. Суровата зима бе унищожила зелената сочна трева и ливадите бяха искрящо бели от зимния скреж, а криволичещата река приличаше на виещо се сребърно въже, което сияеше със студен северен блясък.

И в центъра сред притихналата равнина, ограден с висока каменна ограда, се издигаше Пенистоун Роял, древно имение, купено от Ема Харт през 1932 година, преди почти седемдесет години. С времето тя успя да го превърне в приказно място. Но не беше само сградата. Пенистоун Роял притежаваше обширна земя с живописна природа. Ливадите му се спускаха чак до реката и през пролетните и летните месеци цветята насищаха зеленото си легло с ярки цветни петна.

Но никъде из градините не се виждаха рози. Семейната легенда разказваше, че Ема мразела розите, защото била отхвърлена от Едуин Феърли в розовата градина на Феърли Хол. В онзи ден, още съвсем младо момиче, тя признала на любимия си, че е бременна. Едуин, който се страхувал от властния си баща Адам Феърли, се отказал от нея. Предложил й няколко шилинга и един куфар, за да има в какво да събере дрехите си.

Ема избягала от семейството си и от имението Феърли, разположено в подножието на планината Пенин Чейн. Отишла в Лийдс и намерила скъпия си приятел Блеки О’Нийл. Знаела, че той ще й помогне.

Разбира се, Блеки се погрижил за нея. Ема заживяла с приятелката му Лаура Спенсър, станала по-късно негова съпруга, и тя се грижила за нея, докато се родила Едуина. След раждането младата майка се заклела, че тя ще стане богата и силна жена, за да защити себе си и своето дете. Работила като вол и успяла да постигне целта си. Всичко, до което се докоснела, се превръщало в злато.

Дядото на Линет, Брайън О’Нийл, й бе казал, че Ема никога не поглеждала назад. Вървяла само напред, постигала все повече и повече, издигала се все по-високо, към привидно невъзможното и се превърнала в богата и уважавана във всяко отношение жена.

От уважение към баба си Пола не разрешаваше и днес да се садят рози в Пенистоун Роял, нито да се използват за украса на дома. Имението се управляваше все още по законите на Ема.

Линет бе родена тук преди двайсет и пет години в средата на май. Нейната баба Дейзи бе наследила имението от майка си и веднага го бе дарила на дъщеря си Пола, защото самата тя предпочиташе живота в Лондон, а и това й позволяваше да се измъкне от тежкия наследствен данък. Пола живееше там от смъртта на Ема. Линет много обичаше къщата и въпреки че през седмицата работеше в Лондон, задължително прекарваше уикенда в Пенистоун Роял.

Този ноември Пола бе споделила с нея нещо, което беше от огромна важност и за двете.

— Преди много години баба наложи едно правило — Пенистоун Роял трябва да остане за този, който е привързан най-много към него. Но освен това собственикът трябва да притежава интелект и познания, за да може да се грижи за семейната собственост. Знам, че Теса е най-голяма от вас и че е редно да го оставя на нея, но просто не мога да го направя, Линет. Тя не обича къщата и земята наоколо, те не означават нищо за нея. Интересува се единствено от това, което Пенистоун Роял символизира — властта и обществения престиж. Баба със сигурност не е имала предвид такъв човек. — Тя стисна ръката на Линет и продължи: — Лорн също не се интересува от къщата, а Емси мисли само за своите конюшни.

Лицето на майка й се озари от мила усмивка.

— Съмнявам се, че някога ще се промени, господ да я благослови. Колкото до Дезмънд, един ден той ще наследи къщата в Хароугейт след смъртта на дядо си Брайън.

Погледна я в очите и каза:

— И така, аз мисля да оставя Пенистоун Роял на теб, Линет, защото знам колко много означава за теб. Но засега не искам да казваш нито дума на никого. Разбираш ли, скъпа?

Линет благодари на майка си и обеща да не издава плановете й. Много добре разбираше какви могат да бъдат последствията. Но думите на Пола я стреснаха, не бе очаквала майка й да предприеме такъв ход. Разбира се, беше развълнувана, но не обичаше да мисли какво би могла да наследи един ден, особено ако ставаше дума за родителите й. Искаше й се да живеят дълго.

Линет се облегна на плочата зад себе си и пое дълбоко въздух. Все още размишляваше над думите на майка си. Ако Теса разбереше за намеренията й, и тя, и Пола щяха да си имат неприятности.

Макар че сестра й не обичаше къщата и земята, нямаше да се откаже лесно. Алчността й беше пословична, една от най-неприятните черти от характера й. Виж за Лорн майка й беше абсолютно права. Той наистина не се интересуваше. Неговият живот беше в Лондон, появяваше се единствено за семейните празници. Беше изцяло отдаден на театъра и градеше обещаваща кариера в Уест Енд. Театърът беше единствената му любов и за разлика от своята сестра — близначка не беше нито алчен, нито интригант. Имаше любящо и щедро сърце и често защитаваше Линет от Теса. Това не означаваше, че не обичаше сестра си, напротив. Като повечето близнаци двамата бяха много близки и не можеха един без друг, но Лорн просто не се интересуваше от семейния бизнес, нито имаше желание да наследи някаква част от него. За разлика от Теса.

Колкото до по-младите О’Нийл, те не влизаха в сметките. Емси беше романтична душа, своенравна и артистична натура. Линет я наричаше истинска наследница на келтите, също като баща им. Тя не се интересуваше от вещите, обичаше конете и кучетата си много повече от нови рокли и красиви бижута. Наричаше ги дрънкулки, гледаше с презрение на модните тенденции и предпочиташе да стои в конюшните в стари дънки и пуловер.

Линет обичаше малката си сестра от все сърце и се усмихна, докато мислеше за нея. На седемнайсет години Емси беше чувствителна и много уязвима, но в същото време беше много чаровна и забавляваше цялото семейство, когато поискаше. Кръстена на Ема Харт, само два-три дни след раждането си тя се превърна в Емси. Родителите й внезапно осъзнаха, че в рода няма място за втора Ема. Мъртвата Ема все още властваше над всички.

Най-малкият член на фамилията беше синът, за когото жадуваше баща й, особено след смъртта на Патрик. Петнайсетгодишният Дезмънд беше одрал кожата на Шейн: висок метър и осемдесет, с тъмна коса и красив, той изглеждаше много по-зрял за годините си.

За Линет Дезмънд беше най-прекрасното дете на света, а когато поотрасна, се превърна в зашеметяващ младеж. Тя не се съмняваше, че момичетата ще припадат по него, както несъмнено са припадали по баща й, преди да се ожени за майка й. Дезмънд беше любимец на баща си и желан наследник на хотелската верига „О’Нийл“, основана от Блеки и разраснала се благодарение на Брайън О’Нийл и единствения му син Шейн, който я управляваше и днес.

Дори и Теса бе очарована от своя полубрат и го обичаше много повече от сестрите си О’Нийл.

— Най-вече, защото не представлява заплаха за интересите й — бе казала Линет на Гидиън и братовчед й се бе съгласил с нея.

— Но той наистина е неустоим — бе добавил той.

Линет се замисли за Теса и лицето й помръкна. Теса беше дъщеря на майка й и Джим Феърли, първия й съпруг. Той загинал от лавина в Шамони във френските Алпи, когато близнаците били още бебета.

Теса беше родена няколко минути преди брат си и не позволяваше нито на него, нито на някой друг да забрави дори и за секунда това. Непрекъснато напомняше, че е пръв наследник на Пола, най-голяма от шестте деца, останали сега пет.

Линет се сети за съперничеството между нея и Теса и потръпна. Мразеше конфликтите и обикновено я наричаха „миротвореца на семейството“. Но, изглежда, с тази роля вече беше свършено.

Онзи ден Линет и Гидиън бяха обсъждали поведението на голямата й сестра и той бе обърнал внимание на завистта и ревността, които изпитваше Теса към нея. Въпреки че не искаше да го признае, Линет откри, че несъзнателно клати глава в знак на съгласие. Гидиън й припомни колко подло бе постъпвала тя в детството им.

— Вълкът козината си мени, но нрава — никога, — бе измърморил и бе хвърлил към нея един от своите многозначителни погледи.

Линет трябваше да си признае, че думите на братовчед й са самата истина, и стомахът й се сви. Наистина, нищо не се бе променило, въпреки че вече бяха големи. Като малка Теса я налагаше с юмруци и в известен смисъл все още се опитваше да го прави, макар и не физически.

Съвсем неочаквано Линет си спомни как веднъж като деца се бе опълчила срещу сестра си и бе учудила всички, включително и себе си, но най-много Теса. Бе демонстрирала, че носи в себе си духа на Ема Харт, и дванайсетгодишната й полусестра бе отстъпила.

Линет се засмя с глас. Смехът й се понесе по голите скалисти склонове и се върна при нея като многократно ехо. Беше си припомнила инцидента с жълтата лятна шапка на сестра си, с която толкова се гордееше. Но шапката скоро се бе оказала в средата на плувния басейн във вила „Фавола“ във Франция, Линет я видя ясно в съзнанието си как се носи по водата. Тя самата я бе запратила там… и установи, че не съжалява за постъпката си.

Как само се вбеси Теса тогава! Крещеше неистово, че Линет й е повредила нарочно чисто новата шапка, купена с отпуснатите й за цяла седмица пари от пазара в Ница.

Онази сутрин Гидиън направо ревеше от смях, както и брат му Тоби, за ужас на Теса, защото той беше един от робите й, тероризираше го, но той неотклонно я следваше по петите като кученце. Както го правеше и до ден-днешен.

Сега Теса беше трийсет и две годишна и бе омъжена за Марк Лонгдън, известен архитект в областта на ултрамодерната архитектура. Имаха тригодишна дъщеря Адел, кръстена на прапрабабата на сестра й, Адел Феърли. Теса беше много горда с аристократичния си произход и това беше другото, което непрекъснато натякваше на хората около себе си, поне на тези, които все още я слушаха.

Независимо че вече беше жена и заемаше високо положение в обществото, Теса можеше да бъде подла и коварна, често пъти без конкретна причина. Семейството следеше с тревога засилващата се тенденция и се ужасяваше от поведението й — незряло и понякога дори невъзпитано.

Линет и Теса работеха за майка си в „Хартс“ в Найтсбридж, но работата на Теса беше много по-отговорна. Тя ръководеше няколко отдела, докато Линет отговаряше само за конфекцията и помагаше на майка си в маркетинга. Нямаше съмнение, че Теса има много повече власт и въпреки това през последните месеци проявяваше нарастваща враждебност към нея.

При последното счепкване у Линет се загнезди лошо предчувствие, плод на надигащата се в душата й тревога. Мисълта и сега я накара да изтръпне. Теса таеше някаква злоба към нея.

Далечният грохот на гръмотевица я откъсна от мислите й. Тя се сепна и погледна към небето. Облаците вече покриваха цялото небе, неочаквано притъмня и нямаше съмнение, че бурята ще се развихри всеки момент.

Ако не искаше да я застигне дъжд, а може би дори снежна виелица, трябваше да тръгва. Скочи от каменната пейка, откъсна поглед от изключителната гледка под себе си и пое по стръмната пътека. Пътят дотук беше дълъг и труден, но надолу беше много по-лесно и тя ускори крачка. Мислите за по-голямата й сестра продължаваха да я тревожат. Линет бе смутена от нарастващата студенина в държанието на Теса през последните две седмици. Не можеше да измисли никаква сериозна причина за промяната, освен… ако не беше научила някак си за намеренията на майка им относно Пенистоун Роял.

Но откъде можеше да знае?

Въпросът й остана без отговор. Тя се върна отново към онзи разговор с Пола през ноември. Бяха се срещнали в светилището на майка й, кабинета й в магазина в Лийдс. Бяха напълно сами, а и Теса по това време беше в Лондон. Не, нямаше как да знае какво са си казали, заключи тя.

И все пак… Линет си спомни колко грубо се бе държала сестра й с Пола през декември, поне така го бе усетила тя, и бе изненадана от хладното й отношение. Теса бе заявила, че няма да дойде в Пенистоун Роял за Коледа. За семейството това беше равносилно на светотатство и всички бяха потресени.

Семействата Харт, О’Нийл и Калински празнуваха всички празници заедно в Пенистоун Роял. Традицията датираше от далечната 1933, когато Ема бе купила голямата къща и земята отвъд Рипън. Дядо й го наричаше „събирането на трите клана“, и то си беше точно това. Ема Харт, Блеки О’Нийл и Дейвид Калински бяха приятели още от ранно детство в началото на двайсети век и бяха останали такива през целия си живот. Семействата им също бяха останали близки, а Харт и О’Нийл сега бяха свързани с брак и по кръв.

— Деветдесет и пет, деветдесет и шест години, Линет — й обясни дядо й тази Коледа. — Ето откога семействата ни са заедно. Празнуването на Коледа с всички останали е нещо като неписан закон. Както обичаше да казва Дейвид Калински, ние сме mishpocheh… едно семейство.

Естествено, майка й се разстрои, когато разбра, че Теса ще си остане в Лондон за празниците, но успя да уреди нещата, както само тя си знаеше, в изключителния и неподражаем стил на Ема Харт.

Разбира се, в крайна сметка на Теса не й остана друг избор, освен да отстъпи, не без помощта на съпруга й, който видя в ситуацията удобен за себе си шанс. Като всеки интелигентен хазартен тип той имаше набито око за печелившите ходове.

Линет бе усетила хлъзгавата му натура, бе свидетел колко умело се бе намъкнал в семейството им преди близо пет години и продължи да следи действията му с нарастващо подозрение.

Откакто преди пет години Марк успя да се вмъкне лукаво и подмолно в живота им, Линет наблюдаваше тайно всяка негова стъпка. Бе забелязала колко раболепно и угоднически се държи с майка им. За нея бе повече от ясно, че той гледа на Пола не просто като на матриарх, на когото се чувстваше длъжен да се кланя, а тъй като тя държеше хазната, я ласкаеше постоянно.

Линет имаше подозрения към Марк още от самото начало; за нея той не бе нищо повече от опортюнист, ламтящ за пари. Често се бе питала какво намира красивата Теса у него. А сестра й наистина бе красавица със завладяващ чар и изтънченост, които показваше единствено когато тя пожелаеше, но бе и изключително интелигентна. Теса притежаваше много други положителни качества, които компенсираха неприятните черти от характера й. Линет обичаше Теса; полусестра й съвсем не бе глупава наивница и тя го знаеше. И въпреки това бе избрала Марк. Линет се тревожеше, че Теса се е омъжила за човек, който не бе на нейното ниво.

Теса се бе съгласила с неприкрито нежелание да прекара Коледа в Пенистоун Роял, ала компромисът й бе много умно измислен. Бе обяснила, че ще пристигнат следобед преди Бъдни вечер за чая и запалването на елхата и ще си тръгнат на самата Коледа. Извинението за краткия й престой бе, че трябва да прекарат Коледа с родителите на Марк в Сиситър.

По този начин Теса бе отделила на семейството двайсет и четири часа от времето си, като дядо Брайън бе изключен, главно заради майка й. След като Теса си тръгна заедно с Марк и Адел, той бе подхвърлил няколко забележки. Често се случваше да й доверява скритите си мисли, а тогава бе подчертал, че Теса си е останала същата манипулаторка, каквато е била и като дете.

Въпреки че се бяха събрали да празнуват Коледа и останалите роднини също бяха поканени, Теса, поне според Линет, се бе държала странно. Като дете често й се случваше да избухва и нямаше случай да не прояви темпераментността си по Коледа. Навремето дори не се стараеше да прикрива лошото си настроение и нетърпеливостта си. Освен това бе винаги готова да се скара с някого. Никой не разбираше причината за изблиците й и Линет си казваше, че Теса прекалява с безотговорния начин, по който дразни майка им.

На Коледа Пола не каза и дума пред Линет за държанието на Теса. Тъй като Линет добре познаваше майка си, бе наясно, че тя е забелязала всичко. Бе необичайно Пола да изтърпи дълго цупенето на Теса. Тя бе практична жена, здраво стъпила на земята и безпричинните емоционални изблици никак не й въздействаха.

„Да става каквото ще — измърмори едва доловимо Линет. — Междувременно няма да се притеснявам.“ Въпреки това продължаваше да се тревожи, докато слизаше надолу по хълма. Проницателността не й позволяваше да подценява сестра си, освен това знаеше, че Теса е в състояние да започне подла неравностойна битка.

Искрено се надяваше да не се стигне дотам. Ако все пак се случеше, щеше да й се наложи да се защитава. Нямаше друг избор.