Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (38)

36

Беше в началото на октомври на 1943 година, един от онези прекрасни дни на циганското лято, на които Ема никога не можеше да устои. Меките слънчеви лъчи струяха през стъклата на прозорците на дневната на горния етаж в Пенистоун Роял и изпълваха стаята с бяла светлина.

Току-що бе затворила дневника си, в който редовно пишеше, и остави писалката. Прибра подвързаната с кожа тетрадка в чекмеджето, заключи го и прибра ключа в джоба си. След това се изправи и се приближи до прозореца, от който се разкриваше чудесна гледка към възвишенията.

Небето беше лазурносиньо, осеяно с малки пухкави облаци — твърде необичайно за октомври. Дори през лятото то обикновено бе покрито със сиви облаци, които вятърът довяваше от Северно море. Днес обаче времето бе специално.

— По поляните пиренът все още не е увехнал — отбеляза тя полугласно, когато погледът й попадна на червеникавия оттенък на хълмовете в далечината. Помнеше как като дете цветовете на растението й кимаха. Тя бе дете на тези скалисти, недружелюбни равнини, бе израснала тук под високите скали и масивните черни камъни, издигащи се като монолити, които сякаш искаха да докоснат небето. Това бе нейният свят, нейният любим свят и тя винаги бе изпитвала стремеж да се върне тук.

Сякаш внезапно взела решение, излезе от стаята и се спусна по стълбите до каменното преддверие. Извади от шкафа ниски удобни обувки, взе зеленото вълнено палто и се запъти към импровизирания си кабинет в дъното на коридора. Когато отвори вратата Глинис вдигна очи от пишещата машина и леко се усмихна.

— Тъкмо щях да идвам при вас, госпожо Харт. Писмото е готово за подпис и…

— Нека го отложим за по-късно, Глинис? Имам нужда от глътка въздух, за да си проветря главата, и ще се разходя малко.

— Разбира се — промърмори момичето и сведе очи към машината.

— Ти добре ли си? — попита тя секретарката си. — Струваш ми се малко бледа.

— Добре съм — усмихна се за пореден път Глинис.

Ема си даде сметка, че тази усмивка не е типична за момичето, но реши да премълчи. Погледна си часовника и предложи:

— Защо не се отбиеш в кухнята, мила? Хилда ще ти приготви нещо за хапване. Почти един часът е.

— Благодаря ви, госпожо Харт, наистина ще отида.

Ема кимна и затвори вратата зад себе си. Излезе навън и мина по пътеката между декоративни лехи с късни цветя. От време на време спираше да ги огледа. Сториха й се прекрасни този ден. Толкова й харесваха геометричните фигури, които образуваха. Много плевене и работа искаше доброто им поддържане. В дъното на градината забеляза господин Рамсботъм, главния градинар, и младия му племенник Уигс, който един ден щеше да поеме работата от него. Тя им помаха и те й отвърнаха.

Само след минути тя вече крачеше по стръмната пътека към любимите й монолити. От няколко месеца не беше идвала тук, но изкачването изобщо не я затрудни. В края на април бе навършила петдесет и четири, но знаеше, че не изглежда на толкова, а със сигурност не се чувстваше на толкова. „Слава богу, че все още съм в добра форма, здрава съм и съм силна“ — мислеше си тя. Беше решила на всяка цена да изкачи възвишението, където като дете бе сигурна, че надигне ли се на пръсти, ще докосне небето.

При мисълта за братята й и Блеки, които обичаха да я дразнят за нестихващата й страст към възвишенията, тя се усмихна. Отдавна беше спряла да се опитва да обяснява какво точно й харесва в хълмовете. Нима можеше да обясни с думи това почти мистично усещане? Понякога дори си представяше, че й принадлежат. Единствено на нея. Единствено сред тях се чувстваше в безопасност. Когато беше разтревожена, идваше тук, за да помисли. Понякога закопняваше за уединението, на което винаги можеше да разчита тук.

След двайсетминутно изкачване тя стигна огромната скална грамада, която изглеждаше така, сякаш силен вятър ги бе струпал. Но тя знаеше, че те са тук от векове.

Горе вятърът бе по-силен и тя побърза да се прибере в нишата, където бе поръчала на един градинар да й постави камък, който й служеше като стол. Това беше през 1932 година. Преди цели единайсет години. Как само летеше времето. Също като птиците, които се носеха над главата й. Ятата бяха образували вече V-образните си редици. В същия миг в далечината видя други V-образни ята — на бомбардировачите. Очевидно се прибираха от поредната задача в базите Дишфорт, Лийминг или Топклиф, където бе разпределен Тони. Когато тежките машини забучаха над главата й, тя ги поздрави… синове на нечии майки. Също като нея. Ема щеше да се пръсне от гордост.

Приседна на каменната си пейка и се загледа в панорамата, която се разкриваше от това място: долината долу, веригата възвишения на хоризонта, пусти, самотни и безжизнени. Изключение правеха само чучулигите и конопарчетата с техните жизнерадостни песни — това бяха птиците на нейното детство.

Струваше й се, че времето от Коледа насам просто излетя. Толкова много неща се случиха през последните девет месеца. Войната вече се развиваше благоприятно за страната й. Войната беше станала световна, след като германците нападнаха Русия, а Япония — Пърл Харбър. Американците се биеха на страната на Англия в Европа, Северна Африка и Далечния изток. Разбира се, имаше и победи, и поражения, но всички се надяваха, че войната скоро ще свърши.

Ема вярваше, че ще спечелят войната, така както Уинстън Чърчил бе предсказал нееднократно. Мислеше си за младите пилоти, които познаваше благодарение на Робин и с които се бе срещнала тук в Йоркшир. Засега синовете й бяха живи и здрави, както и момчетата от другите две семейства, заради което сърцето й преливаше от благодарност.

Пролетта мина много бързо тази година благодарение на честите посещения и заминавания на Робин, който неизменно водеше някои от приятелите си. Сред тях винаги беше и Дейвид Еймъри. Често къщата й се огласяше от смехове, грамофонът рядко спираше, носеха се звън на чаши, бурни смехове, пееха се песни край пианото. Младостта и жизнерадостното им присъствие заглушаваха воя на сирените, тътена на противовъздушните оръдия в Хайд Парк и оглушителните експлозии.

Беше ги взела под крилото си — всички тях, особено Дейвид — грижеше се за тях, обичаше ги, глезеше ги.

За нея не беше изненада, когато през май той дойде при нея и й поиска разрешение да се ожени за Дейзи, щом тя навърши осемнайсет.

— Но това е само след една седмица — бе възкликнала Ема.

— Зная, госпожо Харт. Но нали знаете, все пак е война.

Не посмя да му откаже. Бяха толкова влюбени. При това харесваше Дейвид, когото смяташе за очарователно и много добро момче.

Самата тя бе създала прецедент в семейството, като разреши на Елизабет да сключи брак с Тони на осемнайсет. Не можеше да каже „не“ на най-любимото си дете, плод на любовта й с Пол Макгил. Сватбата им се превърна в щастливото събитие на четирийсет и трета.

Ема имаше много работа от самото начало на годината, което и не беше нещо ново. Това не й пречеше обаче да продължава да изпълнява ангажиментите си към пострадалите от войната. Уинстън непрекъснато й повтаряше, че трябва да се разтовари поне малко, за да не се изтощи до смърт. За Ема обаче бе въпрос на чест да продължи тази си дейност. Често придружаваше Елизабет до станцията „Лъндън Бридж“ на метрото, за да носи храна и да каже нещо утешително на лондончани, които се криеха там от бомбите. Дейзи също бе станала доброволка. Ема финансираше различни идеи и набираше средства за тях. Дори организира създаването на обществена кухня за войниците.

Стана й смешно, като си спомни как се възмути Джак Фийлд, когато тя реши да превърне приземния етаж на „Хартс“ в закусвалня. Попита я дали има разрешение за такова нещо. Въпросът му я вбеси.

— Разрешение ли? — процеди тя. — Кой иска разрешения в наши дни? Та ние сме във война! И за твое сведение магазинът е мой. Ако искам да направя закусвалня, ще направя!

Само след десет минути съжали за грубите думи, които изрече на Джак — най-предания и верен служител, който познаваше. Изтича в кабинета му и започна да се извинява. Той пък й благодари, че му е простила дързостта.

— Няма какво да ти прощавам, Джак. По-скоро ти трябва да ми простиш, че така остро реагирах. Беше много грубо от моя страна. Високо ценя всичко, което правиш за мен. Много съжалявам за избухването си.

— Тревожех се да не нарушим правилата, госпожо. При това толкова много хора в закусвалнята ще застрашат сигурността в магазина.

Човекът наистина си гледаше работата. Тя го изслуша внимателно и се съгласи, че е прав. Водена от желанието да помогне на войските, бе забравила други важни неща. В крайна сметка купи стари складови помещения близо до Фулъм Роуд и осъществи замисленото, което се оказа голям успех. Така запази с Джак добрите си отношения.

Усмивка озари лицето на Ема при спомена за една паметна вечер в същата тази закусвалня. И съвсем не беше отдавна…

— Мамо, виж Глинис и Брайън танцуват в онзи край — побутна я Елизабет по ръката. — Как танцува само това момиче! Не ти ли приличат на Джинджър Роджърс и Фред Астер? Спокойно могат да се снимат в киното.

Ема проследи накъде й сочи Елизабет и се съгласи с нея. Глинис наистина беше фантастична танцьорка. Краката й се гонеха в бесен ритъм, а роклята се увиваше около коленете, когато Брайън я завърташе, като ту я приближаваше до себе си, ту я оттласкваше. Двамата явно се забавляваха.

— Само на кино съм виждала така да танцуват — промърмори Ема. — Страхотна двойка са.

Двете с Елизабет стояха до бара и наблюдаваха как млади англичанки и войници от различни националности се въртяха на дансинга. Преди малко бяха разнесли сандвичи и чаши с чай, кафе, лимонада и бира. Бяха разлели в чаши и виното от запасите на Пол Макгил. Джак Фийлд все пак бе взел разрешително за сервиране на алкохол в закусвалнята.

— Какъв по-добър начин да се оползотвори виното — бе казала тя на братята си.

Тази вечер с тях бяха Уинстън, Франк и Робин, който бе пристигнал най-неочаквано за два дни в отпуска. Тони също бе успял да отскочи за кратко. Ема обичаше да работи в закусвалнята, да разговаря с войници от различни военни части, да ги подкрепя и окуражава, доколкото това бе възможно. Искрено се радваше, когато виждаше, че поне за малко те се забавляват.

Към тях се приближи Тони, който допреди малко игра на стрелички и сега обгърна с ръка кръста на Елизабет. Парчето свърши и Франк отиде до грамофона, за да смени плочата. Само след миг прозвучаха първите акорди на „Лунна серенада“, изпълнявана от Глен Милър.

Брайън поведе Глинис в по-бавен танц, очевидно не искаше да се разделя с нея. Обаче Франк го потупа по рамото и му отне дамата. Ема забеляза, че Робин се насочва към тях, за да смени партньора на момичето, така както самият Франк го бе направил преди малко.

— Трябва да призная, че Глинис е много популярна — сподели Ема с дъщеря си и Тони. — Мога да се обзаложа, че почти всеки в униформа ще танцува с нея.

— Тук никога не е работила толкова добра танцьорка. Лека е като перце.

— А чувала ли си я как пее, мамо?

— Не, Елизабет.

— Има страхотен глас. Много красив.

— Уелсците са известни певци — обади се Тони. — Гласните им струни са по-специални.

Ема го погледна. Зет й често я изненадваше с нещата, които знаеше. В това, което току-що каза, имаше много истина.

— Така е, хоровете от Уелс са известни. — Погледът й попадна на Франк, който приближаваше към тях.

Само след миг и Уинстън дойде при тях. Обгърна раменете на сестра си и прошепна:

— Нещо, което наистина ми липсва, са танците.

— Предполагам — рече тя. — Но да не забравяме, че ако не се беше съгласил да отрежат крака, сега нямаше да те има.

— И това е вярно. — Известно време той следи с поглед как танцуват Робин и Глинис. — Ще се окаже, че тя е най-добрата секретарка, която си имала — рече след малко.

— Прав си — отвърна Ема и като забеляза, че млад американски пилот се е устремил към двойката, се усмихна широко. Нейният Робин скоро застана до тях.

— Мамо, защо не седнеш? — попита той. — Най-добре е всички да поседнем.

Настаниха се на столове близо до дансинга. Джак Фийлд приближи грамофона и сложи нова плоча. Зазвуча една от любимите мелодии на Ема, изпълнявана отново от оркестъра на Глен Милър. Тя затвори очи. Образът на Пол изплува в съзнанието й. Не спираше да тъгува за него. Даваше си сметка, че никога няма се примири. Пол беше голямата любов на живота й и такъв щеше да си остане.

Когато парчето свърши, Глинис се насочи към групата насядали покрай стената.

— Седни за малко, Глинис, да си поемеш дъх.

— Благодаря, госпожо Харт. Стана ми топло, но беше прекрасно. Луда съм за танци.

— Не искаш ли чаша лимонада — предложи й Брайън услужливо.

— О, да, с удоволствие, Брайън — усмихна се тя, след което се обърна към Ема: — Надявах се моят приятел Ричард Хюс да дойде, но не го виждам никъде. А вие, госпожо Харт?

— Аз също за съжаление, Глинис. Още е рано, а може и да не сме го видели в тълпата. Доста хора има тази вечер.

— Как са вашите в Ронда, Глинис? Добре ли са?

— Да, слава богу. Мама доста се безпокои за братята ми на фронта. Но кой няма грижи в наши дни?

Уинстън кимна и запали цигара. Облегна се назад и отпи от чашата си червено вино.

Робин попита Глинис не иска ли да отидат отново на дансинга, но тя отклони поканата. Отказа и на Брайън, когато той се върна с лимонадата.

— Малко съм уморена — усмихна се тя и на двамата. Очите й искряха, а страните й бяха зачервени.

Докато наблюдаваше как мъжете обикалят около Глинис, Ема изведнъж я видя в друга светлина. Тя безсъмнено беше хубавичка, но шефката й едва сега осъзнаваше и колко е сексапилна. С дълги крака, едър бюст, тънък кръст и с разкошна буйна коса. Нищо чудно, че мъжете се надпреварваха да я канят да танцува. Това бе сякаш единствената й слабост. Иначе беше добро момиче, не кокетираше и беше непосредствена. „Момичето наистина е свястно — помисли си Ема. — Дано нейният американец се появи.“

Едва го беше помислила, и Ричард Хюс се доближи до масата им.

— Добър вечер, госпожо Харт — поздрави младият мъж.

— Здравейте сержант. Драго ми е да ви видя.

Глинис вдигна огромните си сини очи, искрящи от радост.

— Ето те и теб, Ричард. Тъкмо се питах къде се загуби.

Младежът не можеше да откъсне поглед от нея. Подаде й ръка и тя я пое без миг колебание.

— Моля да ни извините — обърна се Ричард към останалите, след което поведе дамата си към дансинга.

— Вижда ми се добро момче — отбеляза Франк, докато палеше цигара. — Тя заслужава най-доброто. Чудесно момиче.

— Така е — съгласи се Ема.

Дансингът вече беше пълен с двойки. Цареше радостно настроение. На фона на музиката се чуваха… смях, разговори. Ема се изпълни със задоволство. Каква добра идея се оказа тази закусвалня. Играеше сериозна роля за повдигане духа на младежите от всякакви националности. Англичани, канадци, американци, французи, поляци…

Смели мъже, чиито сърца бяха изпълнени със смелост и дързост.

Сега, застанала на възвишението, Ема чувстваше как вятърът прониква чак до костите й. Ема прогони мислите за миналото, изправи се и хвърли последен поглед към прекрасната гледка, след това се обърна и пое по пътеката към Пенистоун Роял.

 

 

— Виждала ли си Глинис? — Ема застана на прага на кухнята и отправи поглед към Хилда, която миеше зеленчуци на мивката.

— Ох, изплашихте ме, госпожо Харт — сепнато се извърна тя. — Беше тук преди половин час, взе си сандвич и го изяде тук. Изпи и чаша чай.

— Как ти се видя?

— Малко мрачна — започна Хилда, но бързо замлъкна. — Стори ми се някак унила и… по-скоро разтревожена.

— Разбирам.

— Защо питате, госпожо Харт? Не я ли открихте в малката й стаичка в дъното на Стоун Хол?

— Не, Хилда. Оставила е на машината недовършено писмо. Помислих си, че може би е тук, за да се храни. Твърде нетипично е да остави нещо недовършено.

— Попитах я за приятеля й, онзи мил американец, за когото ми разказа предишния път. И тя ме изгледа много особено, госпожо. — Хилда поклати глава. — Ама много особено…

— Не искаш ли да довършиш мисълта си? — усмихна се Ема. Този особен начин на изразяване й беше до болка познат. Нещо се въртеше в главата на Хилда.

Младата жена се засмя, опря гръб на умивалника и докато бършеше мокрите си ръце в кърпата, отбеляза:

— Направи ми впечатление, че от сутринта, когато изядохте една препечена филийка, не сте хапвали нищо, госпожо. Няма да напълнеете много от нея.

— Може да ми направиш чаша чай, Хилда. Не съм гладна в момента. Сетих се пак за приятеля на Глинис, за когото спомена преди малко. Мислиш ли, че нещо между тях не е наред?

— Нищо не знам с положителност, но тя ми се видя особена.

— Може да не й е добре. Стори ми се неспокойна, когато влязох в стаята й преди около час. Междувременно можеш да сложиш чайника на печката.

— Веднага, госпожо.

Глинис бе настанена в една от стаите за гости на етажа над горната дневна и докато се изкачваше по стълбите, Ема размишляваше за приятеля на своята секретарка — симпатичния американец, когото бе видяла в закусвалнята. „Дали не са скъсали?“ — запита се тя, когато застана пред вратата на стаята.

Преди да почука, Ема чу приглушени ридания и се поколеба какво да прави. След малко решително почука, защото си помисли, че Глинис може би има нужда от помощ.

Само след миг Глинис отвори вратата. Лицето й беше бледо, а очите — зачервени от плач.

— Какво се е случило — меко попита Ема. Момичето не отговори и тя продължи: — Може ли да вляза? Не мога да те гледам така разстроена.

Глинис отвори широко вратата и отстъпи назад, за да може Ема да влезе.

Кувертюрата на леглото не беше опъната както обикновено. Очевидно Глинис бе лежала и бе плакала върху нея. Ема се запъти към малкото канапе под прозореца и седна.

— Ела до мен, мила. Не е задължително да говориш, ако нямаш желание, но бих могла да те утеша малко.

В същия миг Глинис избухна в плач и скри лице между дланите си. Стоя така известно време, хълцаше и ридаеше.

Ема се изправи, отиде до младата жена, заведе я на канапето и седна на един стол срещу нея.

— Поплачи си, момичето ми, може това да те успокои. Да ти донеса ли чаша вода или чаша чай?

Глинис поклати глава и бръкна в джоба си за носна кърпичка. След няколко минути си пое дълбоко дъх.

— Много… наистина много съжалявам, че си изпуснах така нервите. Опитах се да съм силна, но просто не успях.

— Каква е причината? — предпазливо попита Ема. — Нещо, свързано с онзи симпатичен американец? Ричард? Да не сте се скарали или може би скъсахте?

— О, не, госпожо Харт — прошепна Глинис.

— Все пак нещо те тревожи, скъпа, а не искам да се меся в живота ти. Искам само да ти помогна. Уверявам те, че никой няма да научи от мен онова, което ще ми кажеш, ако решиш.

Глинис пресекливо пое дъх и се опита да се овладее. След кратко колебание промълви през сълзи:

— Ще имам бебе, а не знам какво да правя.

За части от секундата Ема остана безмълвна. Спомни си как преди много години, изрече същите думи: „Ще имам бебе, Едуин, а не знам какво да правя“. Сърцето й се сви. Прогони лошия спомен и улови ръката на Глинис.

— Не се учудвам, че си така разстроена — въздъхна съчувствено Ема. — Ами Ричард? Сигурна съм, че ще направи каквото е необходимо. Стори ми се много симпатичен. Държеше се с теб така мило и грижовно.

— Така е.

— Да не би да не иска да се ожени за теб? Това ли е проблемът?

Глинис прехапа устни.

— Казала си му, нали?

Момичето мълчеше, но изражението му стана още по-нещастно и безпомощно.

— Трябва да му кажеш, скъпа…

— Не е негово — прошепна Глинис.

Ема се облегна назад, вперила поглед в секретарката си.

— Защо не кажеш на мъжа, от когото е детето?

Сълзи потекоха по страните на Глинис.

— Не иска да се ожени за теб, така ли?

— Да. Не може.

— Женен ли е? — Ема изгледа момичето продължително. Тъй като то продължаваше само да плаче, тя продължи: — Връзката с женен мъж носи само неприятности. Много рядко, ако изобщо го направят, се развеждат… — Ема замълча, защото си даде сметка, че вместо да утешава момичето, тя го наставлява и поучава.

А то вече плачеше неудържимо. Ема се премести на канапето и зачака да се успокои.

— Трябва да направим план за действие, ще ти помогна с каквото мога. Предполагам, че няма да искаш да се прибереш в Ронда, нали?

— Не, не, госпожо — отскочи Глинис. — Баща ми ще ме убие или направо ще умре. Няма да понесе мисълта, че ще родя, без да съм омъжена.

— Успокой се. Много добре те разбирам. — И наистина разбираше, нима самата тя не беше казала същото на Едуин Феърли?

— Не искаш ли аз да поговоря с въпросния мъж?

— Не вярвам да има някакъв смисъл — едва промълви младата жена.

— Кой е този човек, Глинис?

Настъпи кратко мълчание. След това Глинис й каза.

Ема я гледаше втренчено, неспособна да изрече каквото и да било. „Изправена съм пред катастрофа“ — мислеше тя трескаво. След това стисна очи.

Много скоро се съвзе, погледна секретарката си и улови ръката й.

— Най-добре да ми разкажеш всичко.

И Глинис й разказа.

Това бе история за един мъж и една жена, стара като света, и Ема Харт я познаваше в множество от нейните варианти. Мигновено привличане, влюбване, което помита всичко. То си е вид лудост, поради която всичко обикновено се превръща в нещо възвишено… за известно време. Тя знаеше всички думи и изрази, които Глинис изрече. Следваше разбиване на сърцето и болка. Защото мъжът охладнява, когато чува, че тя носи неговото дете. „Неговото копеле“, както се изрази Глинис.

Правеше впечатление, че докато говореше, Глинис постепенно започна да се успокоява. Сълзите пресъхнаха, гласът й вече не пресекваше, тялото й се успокои.

Ема не изпусна нито една подробност от романа, който сега вече не беше толкова романтичен. Стана й ясно, че нищо не може да се промени. Мъжът бе напуснал живота на момичето. Нямаше да се върне. Глинис също го бе разбрала — тя беше интелигентна и достатъчно умна.

Когато свърши, тя се облегна назад за секунда.

— Сега вече знаете всичко, госпожо Харт — промърмори едва чуто. — Знаете в какво трудно положение съм.

— Така е — съгласи се Ема и си помисли: „Прекалено добре знам какво изпитваш“. — Мислиш си, че си съвсем сама. Но не е така. Имаш мен и ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Ще ти осигуря възможно най-добрия лекар, заплати, а докато си в отпуска по майчинство, работата ти ще те чака. Обещавам ти го.

Изненадана от проявените от Ема съчувствие и щедрост, Глинис мълчеше, а от погледа й не можеше да се разбере какво мисли.

— Защо правите всичко това за мен, госпожо? — попита тя едва чуто. — Не мислете, че съм неблагодарна. Защото това не е вярно. И все пак защо?

— Защото съм привързана към теб и защото преди много години, когато бях доста по-млада от теб, се оказах в подобно положение, а никой не ми помогна. Единственото, за което мечтаех, бе да имам пари. Знаех, че парите ще запазят бебето и мен и какво не бих дала, за да ги имам тогава. Разбираш, че от личен опит знам, че парите са от първостепенно значение за самотната майка. Това важи и за разбирането и добротата от страна на другите, но те рядко са налице. Повечето хора предпочитат да ти обърнат гръб или да се държат с теб като с прокажена.

— Сигурна съм, че е така. — Глинис си пое дълбоко въздух. — Направо не знам какво да кажа. Благодаря ви ми се струва недостатъчно.

— Напълно достатъчно е, Глинис. Единственото, за което те моля, е да не се тревожиш твърде много.

— Но се тревожа. Вероятно така съм устроена. — Младата жена прехапа устни. — Преди малко споменахте, че Ричард ви се е сторил мил и грижлив човек…

— Така е. И бях съвсем откровена.

— Ричард ме обича и иска да се ожени за мен, та си мислех, че може би… Всъщност… Какво мислите за това? Искам да кажа за това да се омъжа за него? Няма ли да бъде това някакво… разрешение на сложното положение, в което съм?

Лицето на Ема остана непроницаемо, но в очите й се четеше одобрение.

— Имаш ли чувства към него? Имам предвид, че доскоро си била лудо влюбена в друг.

— Така е. Казах ви, че силно обичах онзи човек. Но много харесвам Ричард. Не можеш да не го харесваш. Толкова е мил и естествен. А и е луд по мен. Струва ми се, че бих могла да се науча да живея с него, и то честно… — Гласът й затихна, защото забеляза строгия поглед на жената пред себе си. — Какво има, госпожо? Защо ме гледате така?

— Мислех си, че едва ли ще успееш да измамиш един толкова добър и мил човек като Ричард. Няма да е честно и достойно. Не можеш да го оставиш да мисли, че детето е негово.

— Нямам намерение да правя такова нещо — възрази Глинис. — Освен това и няма как да е негово, защото не сме… Нали разбирате? — Тя пламна от смущение. — Не съм момиче, което бърза да си легне с някого.

— Прости ми, Глинис. Нямах намерение да кажа такова нещо. Но онази вечер, когато танцувахте в закусвалнята, ми се стори, че сте близки. Грешката е моя и те моля да ме извиниш. Никога не бих си позволила да съдя поведението и морала ти, достатъчно съм преживяла, за да правя такова нещо.

— Няма нищо, моля ви, не се разстройвате. — Тя преглътна мъчително и добави едва чуто: — Бях девствена, докато не се влюбих в него. Той бе първият мъж, когото… познах. Знаете какво имам предвид.

— Разбирам. — Ема се изправи и се приближи до прозореца. От там имаше чудесна гледка към лехите с цветя. „От високо се виждат най-добре“ — й беше обяснил младият Уигс. Какво мило момче беше той… Те всички са мили, когато са малки момчета.

— Мислила ли си как да излезеш от ситуацията, Глинис? — попита тя, когато се върна отново на мястото си. — Ще приемеш предложението на Ричард и после ще му кажеш, че си бременна?

— Не знам. — Младата жена съвсем беше притихнала и изглеждаше смазана. — Може би първо ще му кажа истината. Ще му обясня, че бащата на детето е предпочел да си тръгне, и ще го попитам дали въпреки това би искал да се ожени за мен.

Ема се замисли над думите й, а в такъв момент обикновено присвиваше очи.

— Какво мислите, госпожо Харт?

— Мисля, че това е единственият начин според мен — рече след известно мълчание. — В този случай честността е най-добрата политика. Нямаш какво да губиш — наведе се тя леко напред. — Ако Ричард се отдръпне, ти оставаш в своето и без това трудно положение. Тоест аз. Знаеш, че няма да се отрека от обещанието си. Ще ти помагам, с каквото мога, докато искаш помощта ми. Обещавам ти.

— Благодаря. Много ви благодаря, наистина. Но ще ви помоля и да ми обещаете нещо.

— Стига да мога да удържа това обещание, разбира се. Какво е то?

— Независимо от това, дали ще се омъжа за Ричард или не, не желая никой да знае името на истинския баща на бебето. Трябва да ми обещаете, че никога няма да кажете на никого.

— Обещавам никога да не го казвам на когото и да било, Глинис, докато съм жива.

Младата жена въздъхна с облекчение.

— Ако Ричард откаже да се ожени за мен, ще измисля някаква история за бащата. Война е все пак и много герои загиват на фронта. Ще съчиня нещо, за да предпазя детето си…

Ема кимна.

— Може да не звучи много добре, но е най-добрата невинна лъжа, ако мога така да се изразя. Не искам светът да знае, че той ме е изоставил. Ще е унизително. Разбирате ли ме?

— Определено. Право да ти кажа, като си спомня как добре се държеше твоят американец, си мисля, че той ще се ожени за теб. А и защо да не го стори? Ти си чудесно и красиво момиче. Трябва да е голям глупак, за да не го направи.