Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (25)

23

Пола О’Нийл седеше на малко бюро с форма на бъбрек, поставено в ъгъла на спалнята й в Пенистоун Роял. Замислено обръщаше страниците на папката и ги оглеждаше внимателно. Десет минути по-късно затвори папката, остави я настрани, защото знаеше, че няма да открие нищо важно дори да препрочетеше съдържанието още десет пъти.

Отпусна се на стола, погледна през еркерния прозорец и впи очи в отсрещния хълм. През пролетта бе покрит с нарциси, които блестяха под искрите на потока, който течеше между дърветата.

Спомни си стиха на Уърдсуърт:

Неочаквано зърнах

скупчени златни нарциси

край езерото под дърветата,

трепкащи под ритъма на бриза.

Тя го изрецитира на глас в празната стая. Това стихотворение бе любимото на баба й, която бе засадила стотици нарциси под дърветата на хълма. Самата тя ги поддържаше години наред. Сега бе началото на май, зюмбюлите цъфтяха, разстлали неповторим пъстър килим.

Пола се замисли за миналото, след това отново се върна към настоящето. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото, прибра папката вътре и го заключи. Нямаше никакво доказателство, че Джонатан Ейнзли замисля нещо срещу нея, въпреки това бе сигурна, че нещо не е наред. Въпреки че частният детектив не бе открил нищо, инстинктът й подсказваше да се пази. А тя имаше пълно доверие на инстинктите си. Нямаше представа нито какво ще направи, нито кога, но бе убедена, че ще предприеме нещо срещу нея. След като нямаше как да нанесе удар по „Хартс“, бе очевидно, че ще насочи злобата си към личния й живот. Само че това не й бе достатъчно.

„Животът поднася странни обрати — мислеше си тя. — Кой да предположи, че Джонатан Ейнзли ще се върне в Англия, след като е прекарал толкова години в Хонконг и Париж?“ Едва ли се бе върнал от загриженост към баща си; не бе в негов стил да се прави на загрижен син, следователно имаше друга причина. Прощалните му думи се бяха запечатили в съзнанието й. „Ще те пипна, Пола Феърли. Ще те пипна и тежко ти“ — бе заплашил той. Тя така и не забрави тези думи.

Пола се изправи, прекоси стаята, спря пред големия скрин и се погледна в огледалото. Беше разсеяна, мислите й бяха насочени към отмъстителния братовчед, който й бе заклет враг от толкова отдавна.

Извърна се на една страна, потънала в мисли, и погледът й попадна на малката кутия върху скрина. Тя прокара ръка по капака, както бе правила неведнъж, както бе правила баба й преди нея.

Старинната кутия бе от лъскаво черешово дърво, с цвета на отлежал коняк, украсена със сребърни орнаменти и припокриващи се кръгове. В средата на капака се виждаше сребърно сърце с инициалите Е. Х. Кутията стоеше върху скрина откакто се помнеше, още от времето, когато бе младо момиче и идваше на гости на баба си.

Кутията бе заключена и нямаше ключ. Изглежда, Ема го бе загубила преди много години, а тъй като кутията бе празна, нямаше защо да я насилва и да я повреди. Помнеше я в този вид от петдесет години, дори повече, затова не я пипаше.

Обърна се и се качи в хола на горния етаж; застана с гръб към камината, за да се стопли.

След малко, когато не й бе толкова студено, тя се обърна и погледна портрета на дядо си Пол Макгил, закачен над камината. Беше в униформа на офицер; платното бе рисувано през Първата световна война, когато е бил в Австралийския корпус. Изглеждаше впечатляващ и много привлекателен мъж с черна коса, мустаци и светлосини очи. Тя бе наследила неговата коса, неговите очи, трапчинката на брадата и трапчинките на бузите. Нямаше съмнение чия внучка е.

Той се усмихваше от картината и Пола знаеше, че платното е любимото на баба й… може би защото той е изглеждал точно така, когато са се запознали и са се влюбили. Веднъж баба й й каза, че той е бил неустоим мъж, и Пола бе убедена, че е така.

Бе вярвал, че светът му принадлежи. Ала не е било точно така, тъй като не успял да се ожени за Ема Харт, голямата му любов. След като живял с Ема години наред в Лондон, той се върнал в Сидни, за да поиска развод от съпругата си Констанс, решен да узакони Дейзи, дъщеря си от Ема. За нещастие в една бурна нощ катастрофирал на мокър път и когато шофьорът на камиона, с който се блъснал, го извадил от смачкания автомобил, той бил парализиран от кръста надолу, красивото му лице било покрито с грозни белези, а едната половина била напълно обезобразена.

Пола въздъхна, когато си спомни за тези злощастни събития. През 1939 година парализата била нелечима, той знаел, че няма да живее още дълго, че рано или късно ще умре от бъбречна недостатъчност. Затова се самоубил. Ема така и не го видяла повече.

Майката на Пола й бе казала, че Ема била съсипана от смъртта на Пол, че й отнело много време, докато се възстанови. Въпреки това бе успяла да се съвземе и да продължи напред заради Дейзи. Криела мъката си и намирала утеха в прегръдките на дъщеря си от Пол.

Ема бе научила Пола, че животът е труден, че винаги е бил такъв, че най-важното е да продължиш напред, каквото и да става, да отвръщаш на ударите, за да победиш, да надвиеш нещастията.

Пола не се бе сблъсквала с много нещастия в живота си, с изключение на проблемите, които бе създал злобният Джонатан Ейнзли, и ужасния й брак с Джим Феърли. Напоследък нещата вървяха сравнително гладко както в бизнеса, така и в семейството. Миналата есен преживяха значително разочарование, когато Линет реши да прекъсне връзката си с Джонатан, за да си „дадат почивка“, както се бе изразила. Ето че двамата отново бяха заедно и всичко между тях бе наред.

Притесняваше я дъщеря й Теса. Нещо не бе наред в брака й, Пола бе сигурна; освен това се притесняваше заради нараненото й рамо и ръка. Повярва на Теса, когато й каза, че е паднала. Въпросът бе как се е случило. Да не би някой да я бе блъснал? Може би двамата с Марк са се скарали. Но пък може и наистина да е било случайност. Всъщност Марк Лонгдън отдавна притесняваше Пола. Той се държеше прекалено угоднически. Както Емили казваше, той бе „истински Юрая Хийп“^[1]. Бе силно притеснена от завръщането на Джонатан и срещите му със Сара. Двамата заговорничеха още от деца. „Как ми се иска Джак Фит да бе тук“ — помисли си Пола и си спомни колко безстрашен и находчив бе бившият шеф по сигурността в магазините. Само че Джак се бе пенсионирал и се наслаждаваше на новия си дом край морето. Въздъхна отново, седна край прозореца, посегна към вестник „Йоркшир Морнинг Газет“ и разсеяно започна да разлиства страниците.

Някъде в къщата се хлопна врата, тя се стресна и се ослуша. Дали не бе Шейн. Тази сутрин щеше да пристигне от Лондон и й бе казал, че ще се прибере за обяд. Погледна часовника си… бе почти време за обяд. На лицето й се изписа нетърпение, ала тъй като Шейн не се появи, тя се съсредоточи във вестника. След малко мислите за Джонатан Ейнзли отново се прокраднаха в ума й. Остави вестника на перваза и се загледа през прозореца към хълмовете.

Утрото бе великолепно и слънчево, небето бе прозрачно синьо, а навсякъде бяха цъфнали нежните сини цветя, които тя толкова обичаше. Бе прекрасен пролетен ден, но въпреки това тя потръпна неволно, усетила предчувствие за нещо лошо. Пола скочи, изпълнена с омраза към това чувство, и застана пред камината, за да стопли ръцете си над пламъците. Продължаваше да трепери.

Бе убедена, че завръщането на Джонатан вещае неприятности. Той бе в състояние да направи всичко. „Не може да направи всичко — каза си тя. — Само че аз имам деца, внуци и съпруг, да не говорим за останалите от семейството, които са ми близки… колко е лесно да стане някое нещастие.“ Отдавна бе наясно, че той няма да се спре пред нищо, за да постигне замисленото отмъщение, задето два пъти го бе повалила на колене.

Преди години баба й й бе казала, че Шейн О’Нийл е изключителен, забележителен, че това не се дължи толкова на красотата му, колкото на прекрасния му характер и качества. Пола си спомни думите на Ема, когато Шейн влезе в стаята. Пристъпи усмихнат към нея.

Пола го наблюдаваше благодарна, че думите на баба й бяха останали верни след цели двайсет и седем години. Следващия месец той щеше да отпразнува шейсетия си рожден ден. Той наистина бе чудесен. Почти не бе остарял. Беше висок, широкоплещест, с широки гърди, имаше великолепна фигура, както казваше баща му. Гарвановочерната му коса вече бе прошарена, около очите и устата му се бяха образували бръчки, ала иначе се бе запазил, както по времето, когато баба й му се възхищаваше.

Макар да носеше небрежно ежедневно облекло, той изглеждаше безупречно. Сивите габардинени панталони бяха с чудесна кройка, съчетани с червено поло и черно сако и лъснати до блясък кафяви обувки. Изглеждаше безупречно елегантен.

Стаята сякаш се промени и тя усети познатото вълнение, което я обземаше всеки път, когато не се бяха виждали известно време. Пристъпи към него, за да го посрещне. Прииска й се да го докосне, да го притисне до себе си. Широка усмивка плъзна по обикновено сериозното й лице, той също се усмихна с много обич и я прегърна. След малко я отдръпна и я целуна нежно по устните.

— Извинявай, че закъснях, мила. Имаше голямо задръстване на излизане от Лондон.

Тя кимна.

— Радвам се, че вече си вкъщи. Никак не ми е приятно, когато ти си в Лондон, а аз оставам тук.

Той я погледна и учудено сви вежди.

— Нямаше ме няколко дни. Нали разбираш, че някой трябва да управлява хотели „О’Нийл Интернешънъл“.

— Въпреки това ми липсваш, Шейн. Това чувство става още по-силно с годините.

Той се засмя, двамата прекрачиха към канапето и седнаха.

— Не трябваше ли досега да съм ти омръзнал… след толкова години заедно.

— Колко години само, нали! Женени сме от трийсет, а и преди това, докато растяхме.

Той се усмихна и пое ръката й. Вгледа се във виолетовите очи и прошепна:

— Струваш ми се притеснена, Пола, мила. Какво те тревожи?

Съвсем не се изненада от думите му. Той я познаваше твърде добре и нямаше смисъл да отрича.

— Имам лошо предчувствие, че ни очакват неприятности със завръщането на Джонатан Ейнзли.