Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (18)

16

Пола погледна портрета на Ема, закачен над камината в кабинета й, и каза на Емили:

— Баба щеше да е много горда с теб, Поничке. Справяш се великолепно с управлението на „Харт Ентърпрайзис“.

— Щеше да е горда с всички ни. Струва ми се, че е крайно време да престанеш да ме наричаш Поничка. Не мога да се сетя за по-неподходящо име за жена на средна възраст. Чувствам се много неловко.

Пола се засмя:

— Така е, но не можех да се сдържа. Започнах да те наричам Поничка, когато бяхме на четири или пет, и ми е станало навик.

— Поне се постарай.

— Добре.

Последва кратко мълчание, докато Емили огледа кабинета на Пола, който някога беше на Ема. Неочаквано възкликна:

— Господи, тук е като пролет с тези пищни цъфтящи растения, а нарцисите са истинска прелест. Де да имах и аз същия талант да отглеждам цветя. Още от малка те бива в градинарството.

— Чист късмет. Емили, дай да огледаме списъка с гостите за тържеството по случай рождените дни на Уинстън и Шейн. Виждам, че си включила същите хора, които са в моя списък, така че всичко е наред. Май не сме пропуснали никого.

— Пропуснали сме. Един човек липсва, Пола — отбеляза Емили.

Пола се намръщи.

— Кого съм пропуснала?

— Еван Хюс.

— Тя не е от семейството — започна и бързо замълча.

— Разбира се! Гидиън излиза с нея, поне така ми каза Линет, и ти очевидно си решила, че ще я доведе. Дали тази връзка ще издържи до юни? Сега сме март. Да не би да е сериозно? Според мен тя е чудесна млада жена.

— Да, за пръв път му се случва да се отнася сериозно към жена. Нали знаеш как е започнало всичко… как е попаднал на нея, докато е търсела отдел „Кадри“ през януари. Оттогава излизат заедно. Струва ми се, че приятелството им е прераснало в любов.

— Ами? Ти откъде знаеш?

— Уинстън ми каза, а той го чул от първоизточника.

— Какво е казал Гидиън на Уинстън?

— Преди няколко седмици Уинстън срещнал Джонатан Ейнзли и Сара Лаудър в „Трил Рум“ на „Дорчестър“. Същата вечер Уинстън поговорил с Гидиън за любовния му живот. Уинстън го попитал направо дали има нещо сериозно и той признал, че се е запознал с едно момиче, но било още рано да се каже. Преди два дни заявил на баща си, че има сериозни намерения към Еван.

— Ами Еван? Тя какво мисли по въпроса?

— Влюбена е в него, но е разумна и предпазлива, затова искала първо да се опознаят и едва тогава да се обвържат.

— Типично в неин стил. Линет твърди, че била много разсъдлива и здраво стъпила на земята. Освен това била работохоличка, което много й допада, защото тя е като робовладелец. Освен това, Емили, мога да ти кажа, че Индия е луда по нея. Не знае какво да каже, за да я похвали. Май всички обичат Еван.

— И аз така чух. Аманда разправя, че приличала на теб.

— Нямах представа, че двете с Аманда се познават.

— Онзи ден, преди да замине за Ню Йорк, се отби в магазина да се видят с Линет и да донесе няколко рокли за ретроспективата, та Линет ги е запознала.

— Тя наистина ли прилича на мен, Ем?

— Според мен не. Да, един тип сте, високи, слаби, с тъмни коси, екзотични, но нищо повече. Челото й не е така изразително очертано като твоето, очите й са сиви, не са виолетови.

— И Линет каза същото, но колкото и да е странно, Шейн бил поразен, когато се запознал с нея.

Емили поклати глава.

— Явно гледаме с различни очи. От друга страна, тя се облича като теб. Носи вталени дрехи, които издължават, и това подсилва впечатлението. Какво значение има. Очевидно е, че не ни е роднина. Срещала съм я няколко пъти и ми харесва, Пола. — Емили се приведе леко напред и погледна внимателно братовчедка си. — Имам доверие на сина си, той умее да преценява хората, а за мен най-важното е да е щастлив. Ако иска да се ожени за Еван, има благословията ми и благословията на Уинстън, въпреки че той още не я познава. Но пък знаеш колко му се иска да има внуци. Разчита на Гидиън, защото е убеден, че Адриана никога няма да роди от Тоби.

— Съгласна съм с преценката му. Тогава да включим Еван Хюс в списъка с гостите. Ти не си я включила — измърмори Пола.

— Исках първо да говоря с теб. Между другото, мама много се вълнува, че ще види цялото семейство. — Емили се разсмя. — Дори си мисли дали да си направи нов лифтинг на лицето, преди да се види с всички.

Пола също избухна в смях.

— Горката леля Елизабет, ти й се подиграваш, Ем, а аз съм сигурна, че няма да си направи лифтинг. Толкова младее. Изглежда чудесно.

— Права си. Хукнала е към Париж. Има намерение да посети „Балмен“ на улица „Франсоа“ 1, ако трябва да сме точни. Иска Оскар де ла Рента да й направи неповторима вечерна рокля. Каза ми, че е взела придобивките си от банката.

— Какви придобивки?

— Всички диаманти, които съпрузите и любовниците й са й подарявали.

— Емили, това е лъжа и ти го знаеш! Майка ти сама си купуваше бижутата. Не забравяй какво казваше баба — титлите на съпрузите на майка ти бяха под въпрос, а портфейлите им празни.

— С изключение на баща ми. Тони Баркстоун беше истински английски благородник, също и Дерек Линд, бащата на Аманда. Нямаха пукната пара, но пък бяха готини. Мама не трябваше да ги зарязва. Всъщност ти си права, тя сама си купуваше бижутата, с изключение на онези, които баба й беше подарявала, за да ги остави на Аманда, на Франческа и на мен, когато почине.

— Ти си ми казвала. Аманда се справя доста добре в „Дженрет“, нали?

— Между другото, разводът й напредва.

— Много се радвам. Още от самото начало твърдях, че бракът й е грешка — отвърна Пола. — Между другото онзи ден говорих с леля Едуина в Йоркшир. Направо не можах да повярвам, че това е нейният глас.

— Че тя е доста стара. Минава деветдесетте.

— Не, напротив, много си е добре. Звучеше така, сякаш се канеше да поведе британската армия на боен поход.

Емили се ухили:

— Това е Едуина. Сигурна съм, че любимата й внучка Индия е наследила цялата й енергия. Ген.

— Така е. Кажи, Ем, какво да правим с чичо Робин?

— Трябва да го поканим, Пола. Той не е виновен, че синът му предаде семейството ни.

— Нека да помислим — предложи Пола и взе нов лист. — Дай някакви предложения за хапки към напитките, а после трябва да уточним и менюто. Сега… — Пола замълча, когато чу телефона, и посегна към слушалката. — Ало?

— Майко, аз съм, Теса.

— Кажи, Теса. Какво…

— Трябва да те видя — заяви тя. — Веднага. Трябва да поговорим. Спешно е, така че ще дойда в кабинета ти веднага.

— В момента имам среща — отвърна Пола със студен глас. — Можем да се видим най-рано след половин час.

— Значи ще чакам — сърдито изрече Теса и затвори.

Пола затвори, погледна братовчедка си и заяви остро:

— Наследницата нещо не е на кеф.

— Тя май наистина е решила, че е единствената наследница — отбеляза Емили. — Има някаква мания за величие и си въобразява, че рано или късно, по възможност още утре ще поеме кормилото от теб.

— Баба често използваше една чудесна йоркширска поговорка в подобни случаи. „Слънцето в ясното небе си въобразява много по-малко за себе си от лоената свещ в избата.“ Много подходящо, не мислиш ли? Държа да ти кажа, че на Теса й предстои да научи някой и друг урок… първият ще бъде след половин час.

 

 

— Питаш какъв ми е проблемът. Не мога да повярвам, майко! Знаеш много добре, че става въпрос за Линет и за смешното й съперничество. Не може да не си забелязала, че се държи така, сякаш магазинът е неин. Шокирана съм как се разпорежда и се перчи. Въобразява си, че властта е нейна, да не говорим колко хора е насъбрала. С мен не е така, не смее, но подчинените й са наясно. А сега, отгоре на всичко си е взела още една помощничка, освен Индия. Пълен абсурд. Аз нямам нито една помощничка, само секретарка. Знаеш ли какво направи онзи ден? Отменила е моя заповед и аз…

— Заповед ли? — възкликна Пола и прекъсна дъщеря си. — Много интересна дума. Да не би да сме в армията?

— Много добре знаеш какво се опитвам да ти кажа, майко. Не издребнявай.

— А ти внимавай как се държиш, млада госпожо. Изпадаш в яростни пристъпи без всякаква причина и се мяташ като обезумяла. Успокой се, Теса, и дай да разрешим този въпрос.

— Точно така, да го решим! — възкликна Теса и погледна злобно Пола. Поне бе достатъчно умна, за да седне на стола срещу бюрото на майка си.

Майка й започна:

— Първо, Линет не би си помислила нито за миг да си съперничи с теб. Това си го измислила ти, за да имаш повод да дойдеш и да вдигнеш скандал.

— Не е вярно! — извика младата жена и скочи.

— Сядай! И млъкни! — нареди строго Пола. — Няма да търпя подобно поведение. Сега ме слушай много внимателно, защото нямам намерение да повтарям. Линет не е направила нито едно от нещата, в които я обвиняваш, нито пък се разпорежда и командва. Тя се е посветила на работата си и това е най-важното за нея. Ако имаш нужда от помощничка, ако имаш нужда от две помощнички, тогава си вземи. Не си спомням да съм те спирала да наемеш колкото хора са ти необходими, за да си свършиш работата както трябва. Разбра ли ме?

— Да, майко. Още утре ще си потърся помощничка — заяви студено Теса, но поне говореше по-тихо.

— А сега казвай защо искаше да се видиш с мен — настоя Пола и погледна строго най-голямата си дъщеря.

Теса се размърда притеснена под нетрепващия поглед на майка си, ала не каза нищо. Стисна ръце в скута, за да прикрие колко е нервна.

Пола продължи:

— Нервна си, защото искаш да знаеш кой ще ме наследи… кой ще седне на моето място някой ден.

— Не, майко, не е…

— Не отричай, Теса, не ти отива да лъжеш. Знам, че си разговаряла с хора от семейството…

— Тоби! — възкликна младата жена. — Разговарях с Тоби, най-добрия ми приятел от цялото семейство, и сигурно баща му ти е казал. Уинстън е бил! Не ме лъжи.

— Нямах никакво намерение да те лъжа, а ти би трябвало да знаеш, че при никакви обстоятелства няма да посоча наследник. Нямам и намерение да се оттеглям! Това би било престъпление спрямо задълженията ми, да не говорим, че не бих пристъпила обещанието, което съм дала на Ема Харт преди трийсет години. Когато баба се оттегли на осемдесетия си рожден ден, ми поръча да съхраня мечтата й. Обещах й, че ще го сторя. Обядвахме заедно и тя ме накара да й обещая още нещо. Поиска от мен да не изоставям магазини „Хартс“, освен ако не съм тежко болна или повече не съм в състояние да изпълнявам задълженията си. Тъй като съм едва на петдесет и шест, в отлично здраве, както умствено, така и физически, ще остана начело на магазина „Хартс“. Тъй като съм от семейство Харт, сигурно ще се радвам на добро здраве също като Ема още много години и ще се оттегля на осемдесет, също като нея, не преди това. Затова забрави всички илюзии, че ще поемеш работата от мен.

Теса бе толкова слисана, че не знаеше какво да каже. Седеше загледана в майка си и мълчеше. Въпреки това отвътре кипеше.

— Надявам се разбираш, Теса, че нямам намерение да посочвам наследник. Няма да посоча нито теб, нито Линет. Ще съобщя новината в деня, в който се оттегля.

— Защо, майко?

— Защото не знам кой ще бъде.

— Сигурно имаш някаква представа…

— Нямам никаква представа — сряза я остро Пола. — И на двете ви предстои много да учите, а и нямате достатъчно опит. Да не говорим, че може да не е нито едната, нито другата. Може да е някой друг от семейството.

— Кой? Нали не мислиш за онази глупачка Емси. Тя е малко смахната и се интересува единствено от коне.

— Емси не е глупачка, освен това ти е сестра и те обича, затова престани да я обиждаш. А отговорът е не, нямах предвид Емси. Нямах предвид никого. Вече ти казах. Престани да ме подпитваш, защото нищо няма да излезе. Още съм млада и имам намерение да спазя обещанието, което дадох на Ема Харт преди години.

— Ами Пенистоун Роял? Кой ще го наследи?

Пола зяпна объркана дъщеря си.

— За бога, Теса, не само че искаш работата ми, ами очевидно искаш и дома ми. Все още не съм умряла и няма да обсъждам завещанието си и намеренията си нито с теб, нито с някой друг. Днес прекали. Ужасена съм от държанието ти. Как смееш да повдигаш въпроса за Пенистоун Роял?

Теса погледна майка си. Долната й устна трепереше и тя избухна в плач, покри лице с длани и захлипа.

Пола скочи, заобиколи бюрото, наведе се над дъщеря си и я прегърна. Теса трепна и се отдръпна, след това отново се отпусна.

Пола попита:

— Какво има? Защо се дърпаш така? Толкова ли съм ти неприятна?

— Не, не, просто ръката ме боли, майко, нищо няма.

— Искаш да ми кажеш, че те заболя, когато те прегърнах ли?

Теса кимна, големите й сиви очи бяха пълни със сълзи.

— Какво е станало?

— Ами… аз… аз паднах.

— Тук в магазина ли, миличка? — попита майка й.

— Не. В… ами вкъщи.

— Ходи ли на лекар?

— Няма нужда, майко.

— Свали си сакото да видя — прошепна Пола, като се стараеше да я успокои.

— Няма нищо — измърмори Теса. Очевидно не желаеше да си свали сакото. Пола настоя и тя се изправи, съблече черното сако и остави майка си да огледа ръката й.

— Теса, това е ужасно! Трябва да си паднала много лошо, за да останат такива синини. Сигурно много те боли. Нищо чудно, че се отдръпна. Сигурна ли си, че няма нищо счупено?

— Не, няма нищо счупено. Отначало си мислех, че ми има нещо на рамото, но си направих рентгенова снимка и се оказа, че всичко е наред.

Пола се намръщи, все още загледана в моравочерните синини под рамото й.

— Как каза, че падна?

— Нищо не съм казала. Паднах по стълбите у нас.

— Трябва да внимаваш повече, мила. Толкова опасни инциденти се случват, когато човек си е вкъщи и не внимава. — Поклати глава. — Сигурна ли си, че не искаш доктор Гил да те погледне?

— Не, майко, не искам. Добре съм. Благодаря ти за… за загрижеността — отвърна тя тихо.

Пола стисна другата ръка на Теса, привлече нежно дъщеря си и я целуна по бузата.

— Винаги съм загрижена за теб, Теса. Много те обичам. Не бива да се караме така. Говорех ти сериозно. Няма да посоча наследник още много години. Затова се успокой. Върши си работата, изкачвай се нагоре и се радвай на съпруга си и на дъщеричката си. Всичко наред ли е у вас?

— Да, да, разбира се.

— Радвам се… — Пола въздъхна, върна се на стола си и тихо добави: — Бракът е трудна работа, колкото и да обичаш някого.