Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (40)

38

Беше понеделник, 7 май 1945 година. Същата сутрин точно в 2:41 генерал Алфред Йодл, представител на немското висше командване и адмирал Ханс фон Фрийдебург, упълномощен от адмирал Ханс-Карл Дьониц, избран за държавен глава на Германия, подписаха безусловната капитулация по земя, море и въздух пред силите на съюзниците и в същото време пред Съветския съюз. Най-сетне бе сложен край на войната с Германия.

Ема и Уинстън се приближиха до библиотеката със семейните фотографии.

— Марти ми се обади преди малко. Очевидно вече е обявено официално. Обявен е краят на войната — 8 май. Значи можем да празнуваме. Мисля, че ще е добре да организираме малко тържество за момчетата от вестника. Говорих за това с Марти и той реагира много положително.

— Тогава направи го. Нека им покажем, че ценим усилията им. Марти може да го организира, нали? — Тя смръщи чело. Къде според теб може да стане? В някоя от кръчмите ли? — Поклати глава. — Не мисля, че ще е подходящо. По-скоро в помещение за частно парти в някой ресторант.

— Съгласен съм — каза брат й. — Но ти не се тревожи, Ема. Марти обеща да се заеме. Само исках да се убедя, че си съгласна.

— Разбира се, че съм. Те всички го заслужават. Работиха като истински дяволи и свършиха страхотна работа по време на войната, макар да не им достигаха хора. А специалното издание, което подготвиха през април за освобождаването на концентрационните лагери, е истински шедьовър на журналистиката на двайсети век. Много съм горда с този екип и със специалните издания.

— Права си. Всичките до едно имаха успех — съгласи се Уинстън. — Ще останеш ли в Лийдс до края на седмицата, Ем?

— Да, Уинстън, защо?

— Тъй като утре е Денят на победата, си мислех, че може би ще искаш да го отпразнуваш с мен и Шарлот.

— С удоволствие. Благодаря ти.

Ема имаше чувство, че населението на Лийдс съвсем полудя в Деня на победата. Знамето на Великобритания висеше от всеки прозорец, вееше се в ръцете и на възрастни, и на деца, които изпълваха улиците на града. Цареше невероятна празнична атмосфера.

Хората танцуваха и пееха, поздравяваха се и се смееха; прегръщаха се и се целуваха, все едно дали се познаваха или не. Крещяха от гордост и щастие за това, че победиха тиранина.

Потоци светлина струяха от прозорците, които не се нуждаеха повече от затъмнение заради бомбардировки. На всеки ъгъл горяха огньове.

Кръчмите бяха препълнени с хора, които, ако нямаше места, пиеха отвън, от всички страни се носеха патриотични песни и се вдигаха тостове за смелите момчета от фронта и за Уинстън Чърчил:

— Да живее Уини!

— Той ни измъкна от тази каша. Нашият английски булдог ни измъкна. Да живее Уинстън Чърчил!

Шарлот бе приготвила чудесна вечеря и когато Ема пристигна в прекрасната им къща в Раундхей, за пръв път от много месеци насам усети глад. Уинстън отвори бутилка шампанско и те пиха за свое здраве и за здравето на синовете им.

— За нашия министър-председател — най-великия лидер, който някога сме имали! — рече в заключение Ема.

На следващата сутрин, когато отвори броя на „Йоркшир Морнинг Стандарт“ и видя, че на първа страница са поместили речта на министър-председателя, тя изпита отново същите чувства. Беше помолила Марти да провери дали ще поместят цялата реч и видя, че човекът точно бе изпълнил инструкциите й.

Зачете се и изпита истинска тъга, че не е била там, за да види и чуе всичко сама. Хиляди хора се бяха събрали пред Камарата на представителите и когато Уинстън Чърчил се появил на терасата на Министерството на здравеопазването в Уайтхол заедно с няколко от своите колеги, тълпата бурно го аплодирала. Произнесъл реч, която завършил с думите: „Тази победа е ваша победа!“, а тълпата отговорила: „Не, ваша е!“. Според „Морнинг Стандарт“ този отговор бележи незабравим момент на любов и благодарност.

Ема отново прочете речта, за да се наслади на думите на Чърчил.

„Бог да ви благослови! Това е ваша победа! Това е победа на каузата за свобода във всички държави. Дългата история на нашата държава не познава по-значим ден от този. Всеки един мъж или жена даде всичко от себе си. Всеки даде своя принос. Нито дългите години, нито опасностите, нито яростните атаки на врага, нищо не успя да сломи решителността на британската нация. Бог да благослови всички вас!“

Ема седя известно време под прозореца в дневната на горния етаж, замислена за изминалите шест години. Снощи хората ликуваха, а тя изпитваше единствено облекчение. Облекчение, че никой от синовете й не загина, облекчение, че зет й и племенникът й, че синовете на Блеки О’Нийл и Дейвид Калински също бяха успели да се измъкнат от лапите на смъртта. Всички тях ги очакваше бъдещето и това бе достойно за празнуване.

Отиде до бюрото си, изряза материала, прибра го в един плик и го прибра в дървеното ковчеже със сребърна украса. Заслужаваше да запази тази реч.

Денят бе слънчев и необичайно мек за месец май и за изненада на Ема остана такъв до вечерта.

Тя седеше на дългата тераса в Пенистоун Роял в очакване на Блеки О’Нийл. Беше ходил по работа в Лондон и в Деня на победата не беше празнувал с тях в Лийдс. Сега вече бе в града и тя го бе поканила, за да отпразнуват края на войната. Само двамата.

В съзнанието на Ема като на филмова лента се нижеха събитията от последните седем години. Смъртта на Пол, неутешимата й скръб, рисковете на войната, нападенията и немските самолети, хилядите бомби, съсипали Лондон. Опасностите, на които младежите бяха изложени и по суша, и във въздуха. Но си спомни Дюнкерк и останалите победи. Толкова хубави неща се редуваха с болката и тревогата — сватбите на децата й, раждането на тримата й внука.

„Как лети времето“ — помисли си тя. В края на април навърши петдесет и шест. Направо не можеше да повярва. След няколко години щеше да стане на шейсет. А се чувстваше млада. Млада и по сърце, и по дух. Имаше енергия, сякаш бе с десет години по-млада.

„Каква късметлийка се оказах“ — внезапно й мина през ума. Сети се за стотиците майки и бащи, загубили синовете си. Спомни си Матю Хол, приятелят на Робин от Сто и единайсета ескадрила в Бигин Хил, който бе убит във Франция. Тя се усмихна при спомена за този младеж, но очите й се наляха със сълзи. Да умре толкова млад.

Чу стъпките му и след това познатия глас:

— Къде си, миличка?

Ема побърза да изтрие сълзите си и отиде да го посрещне.

Блеки я прегърна и хванати за ръце, те излязоха на терасата и седнаха на пейката от ковано желязо.

— Така съжалявам, че пропуснах тържествата тук в Лийдс. Уинстън ми каза, че било голямо зрелище.

— Така беше. Градът направо полудя.

— Цяла Англия полудя от радост. — Той се взря в очите й. — Оказахме се големи късметлии — и ти, и аз, и Дейвид Калински. Синовете ни оцеляха. Докато някои нямаха този късмет. — Той докосна влажните й страни. — Плачеш, момиче.

— Бях се замислила за Матю Хол, приятеля на Робин от Сто и единайсета ескадрила.

— Истинска трагедия е да загубим младите си хора. Брайън още не може да го преживее.

— Говорих днес с Дейвид. Много тъгува за братовчедка си Рут, която се омъжи за французин и замина с него във Франция. Изчезнала по време на войната и той е разтревожен, че нищо не знае за нея. И вероятно няма да разбере.

— Толкова много разбити сърца има в наши дни, но тази вечер да не говорим за скръбни неща. Ние с теб имаме достатъчно причини да се радваме и да сме благодарни за… — Очите му заблестяха от обич. — Как е бебокът?

Лицето на Ема се озари.

— Прекрасна е. Дейзи се беше разтревожила, че очите й ще си сменят цвета, но не се случи. Останаха си тъмносини, приличат на теменужки.

— Така е. И аз го забелязах, когато я видях преди две седмици. Има и черната коса на Пол. Цялата е Макгил.

— Имам много добро предчувствие за Пола. Тя ще стане моето момиче.

— Недей, миличка. Не бива да я отнемеш от майка й — изгледа я той изпод вежди.

— Нямах предвид физически. Това си е право на Дейзи и Дейвид за бъдещите няколко години. Имам предвид — духовно. Нито Елизабет, нито Дейзи проявяват интерес към моя бизнес, но се надявам Пола да се заинтересува.

Блеки се разсмя от сърце.

— Погледни се само — поклати той глава. — Отново мислиш за бизнеса, както си го правила цял живот. Вълкът нрава си не мени. Тя е само на пет месеца — смееше се той.

Ема също се засмя, след което изрече:

— Пола е моето бъдеще, Блеки. Представяш ли си каква двойка ще сме. Малкото момиченце и възрастната дама.

— Не си възрастна, Ема Харт! Никога няма да си. Винаги ще си останеш моята малка приятелка от възвишенията, момиченцето с огромните зелени очи и огнената коса със златисти отблясъци. И сега те виждам… какво силно създание беше още тогава.

Ема се отпусна назад.

— Благодаря ти, Блеки, за това, че беше до мен през всичките тези години, за това, че беше мой приятел, най-скъпият и най-добрият ми приятел.

— И аз ти благодаря за същото. За мен беше привилегия да те познавам, миличка.

Замълчаха. По едно време Ема вдигна очи към небето. Беше станало пауновосиньо. Тя улови ръката на своя приятел. Блеки мълчаливо я наблюдава известно време. Тя му отговори с несравнимата си усмивка, която огря лицето й.

— Сърца в покой под английското небе — промълви.