Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

6

Магазин „Хартс“ бе най-внушителната постройка на Найтсбридж, забележителна още от деня, в който бе завършена, а славата й се носеше по цял свят. Почти нямаше човек, който да посети Лондон и да не се отбие в „Хартс“, за да разгледа, да се възхити и обикновено да купи… нещичко, колкото и малко и незначително да бе то.

В този студен вторник в средата на януари Еван Хюс, изпълнена с трепетно вълнение, най-сетне се бе упътила с бърза крачка към великолепния магазин. Той бе като магнит, привличаше я към себе си и тя нямаше търпение да прекрачи впечатляващия праг.

Спря за момент, за да огледа прекрасно аранжираните витрини на Найтсбридж. Нетърпеливо натисна вратата и влезе в неповторимата сграда.

Остана за момент да примигва на ярката светлина и се огледа. Всичко бе наистина великолепно. Беше попаднала в отдела за козметика, където всичко блестеше, от продуктите, до украсата и аксесоарите, които придаваха неповторимост. Еван мина бавно през отдела, вдъхна аромата, наслаждавайки се на усета, с който бяха изложени кремовете и лосионите, червилата, пудрите и парфюмите.

Неочаквано видя отражението си в едно от огледалата на близкия щанд и спря, за да провери как изглежда, преди да продължи, доволна, че като цяло има представителен вид. Гримът й бе съвършен, косата — чиста и лъскава, освен това се чувстваше значително по-добре от миналата седмица.

След грипа, който я държа цели десет дни, се бе почувствала напълно изтощена. Снощи бе решила, че не иска повече да отлага посещението в „Хартс“. Стана рано и подбра дрехите си изключително внимателно. Спря се на стилен костюм с панталон, който подчертаваше стройната й висока фигура, и черни кожени ботуши. Върху костюма облече черно вълнено палто, което й стигаше до глезените; не само че бе с чудесна кройка и много елегантно, но й придаваше небрежен вид. За цветно петно избра дълъг червен вълнен шал. Единствените й бижута бяха златните обици и часовникът.

Доста хора се обърнаха одобрително след нея, докато минаваше през отдела за козметика. Еван така и не забеляза вниманието им, тъй като бе потънала в мисли, докато се насочваше към информационното гише.

Младата жена вдигна поглед, усмихна се и любезно попита:

— С какво да ви помогна, госпожо?

— Ами… На кой етаж е администрацията?

— На девети — отвърна младата жена.

— Предполагам, че кабинетът на госпожа Харт е на същия етаж — попита Еван и погледна въпросително служителката.

— Госпожа Харт — повтори намръщена жената и поклати глава. След това възкликна: — А, сигурно имате предвид госпожа О’Нийл… Госпожа Пола О’Нийл. Много хора я бъркат с баба й.

— Баба й е Ема Харт, нали?

— Точно така. Госпожа Харт е починала. Доста отдавна.

Смутена от чутото, Еван побърза да потвърди:

— Да, точно така, и аз се обърках. Значи кабинетът на госпожа Харт е на деветия етаж.

— Да.

— Много ви благодаря — измънка, кимна и забърза настрани. Не бе сигурна накъде върви, но нямаше намерение да тръгне към асансьорите, които да я качат на етажа на администрацията.

В този момент единственото й желание бе да изпие чаша кафе и да помисли над последните думи на баба си. Според казаното от момичето на гишето нямаше как да отиде при Ема… „Тя е ключът към твоето бъдеще.“

Ема Харт бе мъртва. Починала отдавна, както каза младата жена. Това бе разтегливо понятие. Можеше да означава няколко месеца, няколко години, може би дори десетилетия. Едва сега Еван си даде сметка, че баба й и Ема Харт сигурно са били на една възраст, след като са се познавали през Втората световна война. По всяка вероятност госпожа Харт бе починала наскоро, също като баба й. „Това е то“ — прошепна тя на себе си и сведе поглед.

Едва сега забеляза, че е в отдела за бижута. Приближи се до един от продавачите и попита:

— Извинете… На този етаж има ли ресторант?

— Има кафене от другата страна на щанда за хранителни продукти. Продължете право напред и ще го видите — обясни той с усмивка.

— Благодаря — отвърна Еван. След две минути бе пресякла просторния отдел за хранителни продукти и бе пред кафенето. Отвори матовата стъклена врата и влезе. Кафенето се оказа малко, но много приятно, наситено с аромата на кафе. Бе почти празно; тя се отправи към едно сепаре, седна и си свали шала.

Секунда, след като си бе поръчала кафе, докато чакаше сервитьорката да й го донесе, младата жена се замисли над положението. Беше дошла в магазина с надеждата да се види с Ема Харт и да си потърси работа тук. Но тъй като не можеше да разчита на връзки, вероятността да я вземат, бе минимална.

Въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Отново се замисли за Глинис. Да не би баба й наистина да бе бълнувала? Да не би да се бе пренесла в далечното минало? Понякога не се ли случваха подобни неща с умиращите? Нима части от живота им не преминаваха пред очите им също като на филмова лента? Онзи ден Еван бе повярвала на баба си, защото нямаше причина да се усъмни в думите й. Точно преди да замине за Лондон, баща й бе изтъкнал, че може и да не излезе нищо с госпожа Харт, тъй като двете с Глинис се бяха познавали по време на Втората световна война, а оттогава бяха минали шейсет години.

Колко глупаво от нейна страна да приеме всичко за чиста монета. Защо не провери първо? Защото се доверяваше сляпо на баба си. Обзе я разочарование. Ето че бе в Лондон, а не можеше да се надява на нищо. Това пътуване се оказваше загуба на време, още по-важно — на пари.

Не беше съвсем така, помисли си тя и се изправи. Кафето се бе озовало на масата, докато тя бе потънала в мислите си. Наля си от каничката и добави мляко. Докато отпиваше, реши, че има нужда от ваканция и нямаше защо да се притеснява, поне все още не, благодарение на парите, които й бе оставила баба й.

Замисли се за наследството, което тя и останалите деца бяха получили от баба си по бащина линия. Цялата сума бе огромна и си оставаше загадка откъде се е взела. Баща й се бе опитал да обясни, но въпреки това Еван не разбираше как баба й е успяла да събере такава сума.

Двамата с дядо й бяха живели охолно, макар да не бяха богати. Напротив, каза си Еван, те живееха скромно. Защо? Могли са да се поотпуснат с парите, които Глинис е имала. Може пък баба й да е пазила парите за сина си и внучките си.

Представи си изуменото изражение на баща си, когато научи от адвоката за сумата. Той наистина не е знаел, каза си тя. Стори й се толкова объркан. Също като нея.

Баща й заслужаваше това богатство, заслужаваше да наследи апартамента на родителите си. Еван бе доволна, че е решил да го запази. Апартаментът се намираше на Източна седемдесет и втора и Медисън авеню. Мястото бе страхотно, а цените на недвижимите имоти бяха космически и той много се изкушаваше да го продаде. Затова пък Еван бе доволна, че баща й има къде да отсяда, когато ходи до Манхатън, освен това щеше да си има убежище, където да диша спокойно, далече от майка й. Отново се запита защо Мариета е потънала в свой свят.

Еван прехапа устни и поклати тъжно глава. Толкова много тайни в живота й, толкова много въпроси… а нямаше нито един отговор. Прогони тези мисли. Тайните щяха да останат за някой друг ден.

Чашата кафе й даде сили. Тя започна да съставя план.

Беше напуснала работата си в Ню Йорк, така че нямаше защо да се връща. Защо да не остане в Лондон някой и друг месец? Скоро времето щеше да се оправи, а и тя отдавна искаше да се върне… все пак бе родена в този град.

Въпросът бе с какво да се занимава? За две седмици щеше да разгледа всички забележителности, а после? Трябваше да си намери работа. Защо да не опита тук, в „Хартс“? Огромният магазин й допадаше. Не, по-скоро приличаше на дворец, каза си тя и дори имаше връзка, макар и доста далечна, с баба й.

Защо да не отиде до администрацията и не си подаде документите за работа? Един глас в главата й нашепваше: „Върви, момиче, върви!“. Еван се усмихна на себе си. Точно това би казала и Глинис и щеше да добави: „Нямаш какво да губиш, можеш само да спечелиш“. Тя отново се усмихна, когато си спомни за баба си.

Когато бе напълно откровена със себе си, Еван признаваше, че се е възползвала от предсмъртните думи на баба си, за да напусне Ню Йорк и семейството си. Обичаше ги всички, най-много баща си, ала имаше нужда да остане сама, имаше нужда от свобода. Затова щеше да остане тук поне за известно време. Човек никога не знаеше какво може да се случи. Както казваше баба й: „Животът е пълен с изненади, Еван, възползвай се от добрите“. Може пък бъдещето й наистина да бе тук, помисли си тя и лицето й се проясни.

 

 

Еван слезе от асансьора на деветия етаж и се озова в малко фоайе. От лявата й страна имаше гола стена, а от дясната се виждаха две дървени летящи врати с прозорци в горната част. Това бе единственият път, реши тя, обърна се надясно и влезе в широк коридор. Тръгна бавно напред, за да прочете имената на различните врати.

По средата на коридора между вратите имаше арковидни ниши и Еван спря, за да огледа голямо маслено платно, закачено над масичка в една от нишите. Приближи се, очарована от красотата на жената на портрета, с червена къса коса, прорязана от златни кичури, обрамчили високо чело. Тя имаше изразителни очи, наситенозелени, и малки ръце, отпуснати в скута.

Жената бе с бледосиня копринена рокля със смарагдова брошка на едното рамо и едри квадратни смарагдови обици. Пръстенът на лявата й ръка също бе с едър смарагд. На лицето й се бе разляла приятна топла усмивка, очите й бяха живи, искрящи и издаваха интелигентността й. Изглежда бе на петдесет.

Еван веднага разбра коя е, още преди да се наведе още по-близо и да прочете името, изписано на малката табелка на дървената рамка: „Ема Харт: 1889 — 1970“.

Изненадана, тя прочете надписа отново. Най-сетне осъзна истината… Ема Харт бе починала преди трийсет и една години. Баба й не може да не е знаела, след като са били приятелки. Защо тогава бе изрекла онези думи, преди да умре? Еван поклати глава, напълно объркана.

След като остана загледана в картината няколко минути, Еван се обърна и едва тогава забеляза картината в отсрещната ниша. Приближи се и й се стори, че жената й е смътно позната, ала така и не успя да се сети откъде. На табелката бе изписано името: „Пола Макгил Харт О’Нийл“. „Внучката на Ема“ — прошепна Еван и се взря в портрета по-внимателно.

Остана загледана още няколко минути, впечатлена от високото обло чело, очевидно наследено от Ема. Тук приликата свършваше. Косата на Пола О’Нийл бе гарвановочерна, подстригана на черта до квадратната челюст. Кожата й бе бледа като слонова кост, имаше високи скули, трапчинки, изразителни очи с теменужен цвят. Много красиви очи, необикновени. Реши, че Пола е била на около четирийсет, когато е правен портретът. Беше впечатляваща жена, екзотична и неповторима. Бе облечена в сребристосива рокля, на която изпъкваха смарагдите на Ема Харт.

Еван бе като омагьосана от платното. Беше изключителен, невероятен портрет на…

— Мога ли да ви помогна?

Тя едва не отскочи, стресната от мъжкия глас, нарушил тишината в коридора. Обърна се рязко и видя висок красив непознат.

На лицето му се изписа учудване, докато я наблюдаваше, след това той попита отново:

— Имате ли нужда от помощ?

— Да. Да, имам. Търся кабинетите на администрацията.

Той кимна.

— В края на коридора са. И аз съм се упътил натам. Ще ви покажа къде са.

Пристъпи напред и протегна ръка.

Еван я пое и му се усмихна.

— Гидиън Харт — представи се той и стисна ръката й.

— Наистина ли? — възкликна тя и очите й автоматично се върнаха към портрета на Ема. — Значи това е баба ви!

— Не точно — отвърна той. — Прабаба ми.

— Ясно.

— А вие коя сте?

— Моля да ме извините, колко съм несъобразителна. Казвам се Еван Хюс.

— Уелско име. Мъжко уелско име, ако трябва да сме точни — отбеляза той.

— Баба ми беше от Уелс и навремето казала на сина си, на баща ми, че искала да кръсти първото си дете Еван. Била сигурна, че ще бъда момче. Оказала съм се момиче.

— Виждам, виждам — отвърна той и я погледна с възхищение.

— Сега ми се струва, че името Еван подхожда както за момче, така и за момиче — продължи тя, без да обръща внимание на погледа му и внимателно изтегли ръката си от неговата.

Той я подкани:

— Да вървим в офиса.

Закрачи бавно към другия край на коридора.

Еван тръгна до него.

Гидиън полюбопитства:

— Американка сте, нали?

— Да. От Ню Йорк.

— Забележителен град. — Погледна я. — По работа ли сте тук?

— Не точно. Реших да дойда в Лондон за една година — измисли бързо тя. — Затова съм тук в „Хартс“. Търся си работа.

— Така ли? Каква специалност?

— Мода. Учих дизайн в Ню Йорк, работих в модните отдели на няколко универсални магазина. Освен това една година бях при Арнолд Скази, американския дизайнер на висша мода.

Той кимна, понечи да каже нещо, след това размисли и прочисти гърлото си.

— Ето тук е… отдел „Кадри“ — обясни и посочи вратата. — Само че, госпожице Хюс… — Замълча отново, отново прочисти гърлото си и попита: — Имате ли работна виза?

— Не, нямам, но не ми трябва. Родена съм в Лондон. Имам английски паспорт и двойно гражданство.

— Значи всичко е наред — отвърна той и се усмихна широко. Отвори вратата и я въведе в просторен кабинет. Млада жена вдигна поглед, когато двамата влязоха.

— Здравейте, господин Харт — поздрави тя.

— Здрасти, Дженифър. Това е госпожица Еван Хюс. Дошла е да си подаде документите за работа в „Хартс“. Занимава се с мода. — Погледна Еван и добави: — Пожелавам ви много късмет, госпожице Хюс.

— Благодаря, господин Харт — отвърна тя и отново му се усмихна. — Благодаря ви за всичко.