Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

41

Еван вървеше по плажа и подритваше камъчета. Чувстваше се доста потисната. Не обичаше разправиите и обикновено се стараеше да ги избягва. Но Гидиън бе в ужасно настроение. Не само предишната вечер, но и тази сутрин. Тя въздъхна тежко и реши да приседне на стара каменна стена, за да обмисли как да „изравни кила“.

Вътрешно се усмихна от този израз. Отдавна не се беше сещала за него. Дядо й често го използваше. Обичаше лодките и я бе взимал със себе си на своята, докато беше малка. Спомни си колко щастлива бе в тези моменти.

Ниският зид, на който избра да си почине, бе с изглед към Ирландско море и си даде сметка, че фразата изникна в съзнанието й тъкмо заради близостта на морската шир. Денят беше слънчев, приятен и топъл. Напълно неподходящ за разправии и скандали.

Всичко започна предишната вечер по време на ретроспективното шоу. Към края на вечерта някакъв непознат се приближи до нея и я заговори. Искаше да знае коя е и дали не е роднина на Пола О’Нийл. Опитал се бе да й зададе още въпроси.

Стъписана, тя отказа да отговаря и се отдалечи, но пристигналият след няколко минути Гидиън поиска да знае за какво са говорили. Не разбираше защо толкова се бе ядосал. Тя му разказа всичко, но той така и не се успокои и случката хвърли сянка върху цялата вечер.

Дори тази сутрин, по време на полета с малкия самолет, който той бе наел, за да отидат до град Дъглас на Айл ъф Мен, се бе държал студено. Регистрираха се в хотела и той почти веднага изчезна, за да се срещне с Крисчън Палмър. Тя разбираше, че заради тази среща бяха дошли на този малък остров, но въпреки това бе разстроена от хладното му отношение. Точно това я правеше неспокойна. Неговата дистанцираност. До тържеството снощи той бе толкова мил и загрижен.

Мина й дори мисълта, че може би иска да скъса с нея, но тутакси побърза да я прогони. Бяха заедно вече почти шест месеца и тя добре го познаваше. Гидиън бе открит човек и не беше склонен към подобни игри. Ако искаше да прекрати връзката им, щеше да й каже. Щеше да й съобщи по онзи типичен негов откровен начин, който винаги я обезоръжаваше. Познаваше мъже, които шикалкавят, но Гидиън не бе от тях.

Беше й казал, че ще се върне следобед и ще се видят в хотела „Девически манастир“. Ако тя не беше така притеснена, положително щеше да се пошегува с названието. Той беше наел апартамент под името на господин и госпожа Харт.

Всъщност тя искаше ли да бъде госпожа Харт? С положителност желаеше този мъж, но баща й се бе опитал да я отклони от връзката й с него с аргумента, че не е от нейната лига. Много се беше изненадала от поведението му през последните няколко месеца, особено когато станеше дума за фамилията Харт.

Еван се изправи, загърна памучното си яке и като пъхна ръце в джобовете на панталоните, продължи разходката си по красивия бряг. Така й се искаше да останат на острова и за почивните дни в края на седмицата, за да изчистят отношенията си. Но нямаше начин, трябваше да се върнат в Йоркшир.

Тя вдигна лице нагоре и видя, че небето е покрито с облаци. Недалеч от брега в морето се виждаха лодки и няколко яхти. Мястото наистина бе прекрасно. Малките, запазили автентичността си къщи и магазини, старовремските кръчми и пейзажът наоколо създаваха удивителна атмосфера. Откъде идваше това усещане за нещо познато? Нантъкет? Или някъде другаде? Някъде, където бе ходила с дядо си по-рано? Може би във Франция?

Пола О’Нийл се бе държала страшно мило предишната вечер. Какво облекчение бе фактът, че дневниците не съдържаха нищо особено и необичайно за любимата й баба. Глинис Хюс бе централна фигура в детството й и тя бе дълбоко привързана към нея. Трудно щеше да понесе, ако разбереше, че нещо в младостта й не е било наред.

Слънчевото време и красивият пейзаж помогнаха на Еван да прогони мрачното настроение. Пое няколко пъти дълбоко дъх и постепенно се успокои. Реши, че когато Гидиън се върне, ще „изравнят кила“. Много се надяваше блестящият журналист, с когото той щеше да се срещне, да се е съгласил да се върне на работа в изданието на Харт. Това би допринесло много за подобряване на настроението.

Напусна брега и се насочи към града. Много скоро откри малко бистро, където реши да обядва. Поръча си бутилка минерална вода и прегледа менюто. Най-сетне се спря на пържена риба с пържени картофи.

 

 

Гидиън завари Еван да го чака в градината на „Девичия манастир“ и да чете някакво списание. Чула стъпките му тя тутакси остави четивото си и вдигна към него усмихнато лице.

— Надявам се, че разговорът завърши с успех. Ще се върне ли Крисчън на работа?

— И да, и не — отговори той и се отпусна на един от градинските столове. — Стигнахме до компромис.

— Какво имаш предвид?

— Ще се върне за известно време. Не е точно това, което баща ми искаше, но е по-добре от нищо. Тук в Дъглас страшно му харесва. Договорихме се да бъде при нас три седмици от месеца и четвъртата ще се връща тук. Поиска и няколко свободни месеца през лятото. Държи да прекарва достатъчно време край морето, за да може да плава с яхтата си. Ще трябва да открия някой млад достатъчно талантлив журналист, който да го замества по време на отсъствията му.

— Разбирам.

Гидиън замълча и се замисли.

— Може ли да поговорим за снощи? — Вдигна очи към него Еван. — Моля те, Гидиън.

— Щом държиш — съгласи се той с равен глас.

— Наистина държа. Не че има кой знае колко за казване. Но не разбирам защо си толкова сърдит… За това, че онзи човек ме заговори. — Тя почти се засмя. — Та той не ми стори нищо лошо.

— Защо си толкова сигурна? — отвърна Гидиън. Изправи се и я погледна хладно. Не искаше да й разказва колко се ядоса баща му, когато забеляза, че Джонатан Ейнзли разговаря с Еван. Присъствието на този човек бе вбесило Уинстън и той неочаквано заподозря, че момичето се познава с него. Гидиън бе убеден, че от нейна страна нямаше нищо подозрително. Но, от друга, един Харт не обсъжда фамилията с някой, който не е от семейството. Такова бе правилото, наложено още от Ема. Гидиън не сподели колко гневен е бил баща му, но този факт го изнерви. — Човекът, който те заговори снощи, е компрометиран член на семейството. Казва се Джонатан Ейнзли и се разтревожих, когато видях, че те спира. Любопитен съм да знам какво точно те попита.

— Скъпи, нали ти казах вече — отговори Еван, като се стараеше да говори спокойно и тихо, без да проявява нетърпение. — Поиска да знае дали съм свързана по някакъв начин с Пола О’Нийл, коя съм, в „Хартс“ ли работя и какво по-точно. Започнах да му отговарям, но ми се стори някак… неприятен. Ето защо се отдалечих. И в този момент се появи ти, и започна да вдигаш пара.

Той само кимна, разбрал, че е попрекалил. Насили се да се усмихне.

— А не ти ли е хрумвало, че може и да ревнувам?

Еван го изгледа, след което се усмихна.

— Той е на години, на които може да ми е баща. Този Джонатан Ейнзли трябва да е към шейсетте. Стига, Гид!

— Много неприятен тип. Ако отново го срещнеш, обърни се и тръгни в обратната посока. И то бързо.

— Няма да го срещна.

— Човек никога не знае.

Тя реши, че той отново я поднася, и продължи тихо:

— Стига вече за този твой роднина. Сърдиш ли се за нещо друго?

— Не. Но съм разочарован.

— От мен ли? — от изненада гласът й се извиси.

— Не точно. Имам усещането, че се отдръпваш от мен. Не съм имал сериозна връзка досега, Еван. А аз съм много сериозен по отношение на теб… Надявах се, че ще си по-ангажирана с мен, така както аз съм с теб. Но ти си някак… Изплъзваш ми се. — Той въздъхна тежко. — Не изпитваш ли вече предишните чувства?

— О, Гидиън! Разбира се, че изпитвам. Но искам да съм сигурна все пак. Познаваме се само от пет месеца…

— Може да познаваш някого цял живот и всъщност никога да не го опознаеш истински. В същото време може само за няколко дни да се сближиш с някого така, сякаш си го познавал цял живот.

— Обичам те, Гидиън… — гласът й заглъхна.

— Но… долавям някакво „но“.

— Не точно. Баща ми… — Тя замълча, изплашена, че неволно се е изпуснала. Вдигна тревожни очи към лицето му.

— Та той дори не ме познава. Да не искаш да кажеш, че има нещо против мен?

— Не. Ни най-малко — възкликна тя развълнувано, като видя как пламва лицето му. Знаеше колко е горд. — Според него ние с теб сме от различни светове и това след време може да се окаже проблем.

— Така мисли баща ти. А ти какво мислиш?

Еван мълча известно време. Гледаше го с любов, знаеше, че ако не внимава, ще загуби Гидиън Харт. А не искаше това да се случи.

— Мисля, че няма никакво значение, дали сме от различни светове. — Тя протегна ръка и улови пръстите му. На лицето й грееше усмивка.

Гидиън се изправи, приближи се до нея и вдигна брадичката й с пръст. Сетне се наведе и я целуна по бузата.

— Да влезем вътре, за да мога да те целуна както трябва.