Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (80)

74

Алисия дел Мар се завърна у дома. Така я посрещнаха на летището в Лос Анджелис.

Заглавие под снимка в Лос Анджелис Хералд-Екзаминър, 2 март, 1981

Максим Кординър с развят фрак, под който се показва пурпурната му подплата, се изкачва на лек тръс към сцената. „Благодаря на всички дошли в Академията“ — казва той и после спира, загубил глас. Повдигайки високо над главата си статуетката, той избъбря разтърсен в микрофона: „Това е за моя брат“.

Уошингтън Поуст, 27 март, 1981

Макар и Алисия дел Мар да е в Лос Анджелис, тя не се показа на церемонията по връчването на оскарите. Наблюдателите в Холивуд считат, че тя се тревожи да не би да загуби, което, както вече всички знаем, се случи.

Уийменс Уеър Дейли, 27 март, 1981

Това, че връчването на оскарите е едно разтърсващо преживяване, бива доказвано всеки път, но както никога досега това беше показано в случая с Алисия дел Мар, която не успя да завоюва тазгодишната награда за най-добра женска роля. Макар че тя е великолепна в Баобаба, докладите за нейните непрекъснати отсъствия и закъснения на снимачната площадка по време на снимките на последния шедьовър на Харвард Кординър загубиха симпатиите на журито в академията.

Чарлз Чаплин в Лос Анджелис Таймс, 8 април, 1981

Когато най-после беше обявен разводът Кординър/дел Мар, Тайм я нарече Алисия дел Мар, преситената секслъвица. По повод на това важно събитие, Бари беше идентифициран като автор на бестселъри, макар че продажбите на Шпионина се бяха оказали повече от скромни и книгата не успя да се нареди в нито една класация.

През май, когато повечето плодни дървета на Осло цъфтяха и платноходки пореха водите на сините фиорди, Адам Стивънс и наскоро развелата се Алис Холистър пристигнаха в облъхнатата от пролетта норвежка столица, всеки от различно място. Присъствието им мина незабелязано.

Три дни по-късно Хуанита държеше огромния брачен букет от хиацинти; двойката сключи брак в дома на пенсиониран англикански свещеник. През отворения прозорец се виждаше чудната гледка на фиорда, откъдето идваше острия и солен дъх на вятъра. Розовобузестият разсеян стар свещеник наричаше младоженката Едит, а младоженеца Алан, напевният му английски с акцент беше силен и енергичен, докато произнасяше клетвите, които те повтаряха с пресекнал глас: С този пръстен аз се оженвам за теб, с моето тяло аз се обричам на теб, а своите добродетели на теб предоставям.

Въпросните пръстени не бяха много по мярка, но и двата бяха отпреди няколко столетия, изработени от тежко злато, излъскано от стотиците години носене; двамата ги бяха открили в Каре Бентсен, най-известният антикварен магазин.

След като бяха обявени за съпруг и съпруга, те се обърнаха и се загледаха един друг, докато накрая бризът развя кичур от косите й и го прилепи за устните му, сякаш да им напомни какво трябваше да направят — той я притисна към себе си и я целуна леко и нежно.

— Алисия, Алисия, Алисия! — крещяха фанатичните й френски почитатели, когато излезе от хотел Карлтън, за да посети прожекцията, извън конкурсната програма на Баобаба във филмовия фестивал в Кан.

След завръщането си от Кан двете с Хуанита опаковаха огромна купчина дрехи и кожени палта, докато Хеп събираше в кашони отделните части от древната скандинавска мебел, която бяха купили в Осло. След като качиха багажа си на влака, тримата потеглиха, без да бързат, с ново волво през Норвегия и Швеция за Стокхолм. Наеха един огромен апартамент в една сграда от деветнадесети век с изглед към езерото Малар. Следвайки плана си, през януари отново потеглиха, този път към Копенхаген. Откриха една тясна, четириетажна къща близо до парка Тиволи — тъй като беше зима, знаменитият парк беше затворен.

Вторият брак на Хеп го бе дарил с щастие много повече, отколкото бе очаквал, и въпреки това, колкото и да беше парадоксално, той изпадаше в клаустрофобия под самоличността на Адам Стивънс (името му бе натрапено от паспортния фалшификатор). Но успяваше да надмогне себе си и рядко изпадаше в униние; уравновесеността му служеше като буфер между сестрите, които въпреки взаимната си обич често проявяваха склонност към дрязги. Неукротимата си енергия успяваше донякъде да изразходва чрез часове разходки през покрития със сняг град.

През февруари Алис Стивънс — името, напечатано в новия тъмносин щатски паспорт — отлетя за Ню Йорк да вземе участие в парада с благотворителна цел, наречен Нощта на звездите.

Денят, в който Хеп я изпрати на летището Кастръп, една събота, беше пронизващо студен, но Хуанита не забелязваше времето. Страстна любителка на покупките, тя рядко пропускаше седмичния пазар в Израел Пладс. Тъкмо закопчаваше тежкото си кафяво палто, когато Хеп влезе в коридора, завързвайки вълнения си шал; отиваше на поредния си урок по английски, който преподаваше безплатно на съседските деца.

— Има нещо, за което искам да те питам много отдавна — изрече Хуанита с нисък и много различен от обичайния си глас. — Ти учиш ония деца да четат английски. Има ли някаква надежда за човек като мен?

— Наистина ли искаш да учиш, Хуанита? — запита изненадан той.

— Ако сега не се захвана — измърмори тя, концентрирана върху закопчаването на най-горното си копче, ще изтърва и последния влак.

— Започваме още днес следобед — обеща той.

Природно надарен учител — търпелив, твърд, когато е нужно, ентусиазиран — той успя да разтопи постоянното унижение на Хуанита относно нейното невежество. Без никакво напрежение тя бързо напредваше и започна да поглъща английските и американски любовни романчета дълго преди Алис да потегли за филмовия фестивал в Дубровник.

Алисия дел Мар се показваше на обществени места не само за прояви в шоубизнеса, но също така и при редица социални мероприятия и всеки път появите й бяха шумно отбелязвани от пресата. Английските вестници представяха принцеса Ана да шепне нещо в ухото й на кралската трибуна в Аскът, Вог публикува нейна фотография в синя египетска туника като Клеопатра на годишния бал с маски Гамбарас в Пуерто Валарта. Камерите проследиха в едър план дълбокото й деколте на бледосинята рокля, модел на Валентино, докато сядаше сред почетните гости на един телевизионен рецитал в Белия дом; тя беше там по личната покана на президента и мисис Рейгън.

Винсент Канби написа в Ню Йорк Таймс:

Преклонението на публиката пред Алисия дел Мар се корени в същия непреходен интерес, който проявява и към личността на Мерилин Монро. Защо Монро погълна онези хапчета? Защо Дел Мар прекъсна кариерата си, когато беше на върха?

— Ти не си имала криза, откакто се оженихме — каза Хеп. Двамата четяха в леглото.

— И теб те изоставиха кошмарите. Ах, каква перспектива за секс се открива пред нас. — Тя се изкикоти, после изражението на лицето й се промени и тя замислено захапа устната си. — Не съм много сигурна, но ми се струва, че май ще си имаме бебе.

— И аз правя сметки от известно време, любов моя, но не исках да давам словесен израз на надеждите си. Това не е гаранция за бременност, още повече че…

— Има и други симптоми — прекъсна го тя.

— Например?

— Винаги имам лошо храносмилане; никога не мога да се наспя достатъчно. Така беше и преди.

Той взе книгата от ръцете й и я прегърна.

— Ако това е така, аз съм щастлив — прошепна в ухото й. — Толкова щастлив.

Бременността означаваше промяна в номадския начин на живот, който водеха.

Прекарала детството си без корени, Алис беше обзета от натрапчивата мисъл за постоянен дом. Хеп погледна на факта, че е пренебрегнат, по един много себичен начин и тайничко си замечта детето му да се роди в Америка — надежда, която се боеше да изрази на глас пред Алис, за да не възбуди отново нервните й кризи.

Една вечер, както си вечеряха и обсъждаха дали следващият пункт от маршрута им да не бъде Хелзинки, Хуанита, която рядко се бъркаше в разговорите им, този път изненадващо се намеси.

— Хеп, ако бяхме в Америка, ти можеше да работиш.

— Да се върнем у дома? — Алис изгледа злобно сестра си над кралския супник. — Това е наистина блестяща идея.

— Никой не ни преследва, Алис — изрече спокойно Хуанита. — Ако беше така, щяха да ви открият двамата с Хеп още преди година.

След кратко колебание Алис повдигна рамене.

— Добре, Ланг не е много активен в търсенето на Хеп, но ако се изтърсим на главата му, той със сигурност ще ни открие.

— Хуанита е права, любов моя.

Хеп остави голямата си супена лъжица и загледа въпросително балдъзата си.

— Мислех си колко бързо ме научи да чета — каза тя. — Хеп, много деца израстват с мисълта колко са тъпи, само защото никой не си е направил труда да се заеме с тях.

— Искаш да кажеш да организираме училище за деца на фермерски работници? — запита той.

— Вие двамата да не сте полудели? — изкрещя Алис. — В Калифорния имаме стотици приятели, а милиони ни познават!

— Америка се състои от повече от един щат — каза Хуанита.

Оживеното изражение на Хеп не остана незабелязано за съпругата му.

Въпросът на следващия ден не беше дали да се връщат, а къде.

Накрая се спряха на източната част на Пиемонт, Южна Каролина, щат, където отглеждаха тютюн и където на никой от тримата не им беше стъпвал кракът. Хеп отлетя сам за Щатите, оглеждайки областта в Дърам. Още първата седмица той намери точно онова, което търсеха, на няколко мили извън градчето. Къщата, строена преди около петдесет години притежаваше специфичен стил, стаите бяха просторни и имаше три големи веранди. Вторият етаж запазиха за себе си, нанасяйки норвежката си мебел и удобни, евтини килими и завеси. Стаите от първия етаж, с изключение на голямата и квадратна кухня, в която доминираше тяхната гордост — огромната печка марка Уулф — бяха обзаведени с възглавници по пода и рафтове с книги, както и механически много здрави играчки и два компютъра със заложени програми за обучение.

В началото училището им оставаше празно; но на Алис й хрумна нова идея: програма за гледане на деца на цени толкова ниски, колкото да се изплатят готвените ястия.

Само след месец училището им привличаше вече не само деца в предучилищна възраст — приходящи и местни, но също така и по-големи деца и възрастни.

Алис Стивънс проявяваше склонност да се хвали с приликата си с Алисия дел Мар, демонстрирайки цяла кутия с изрезки от вестници с материали за звездата, признавайки, че макар и да изглежда малко глупаво, си е променила първото име така, че да напомня за това на звездата, неин идол. Беше удивително, че никой не поставяше под въпрос самоличността й; но в крайна сметка може би не беше чак толкова странно. Кой би очаквал от една световноизвестна легенда да носи широка рокля за бременни жени, купена от Сиърс, да чака на опашката в кварталния универсален магазин, да яде Голям Мак, или да вдига картончетата с картинки пред деца от предучилищна възраст?

След кратки родилни болки и без абсолютно всякакви седативи се роди Рос. Силен, пъргав и бърз, на тригодишна възраст вече знаеше азбуката и можеше да чете, като настояваше да играе с по-големите от него деца, защото тези на неговата възраст му бяха безинтересни.

На 17 ноември 1986 година Хеп седеше на масата за закуска с вестника, издание на Дърам, изправен върху кутията от мляко пред него. Един абзац от колоната със смъртните случаи привлече вниманието му.

Робърт Ланг, ласвегаският бизнесмен и собственик на хотел „Фабуладор“ в същия град, почина вчера след продължително раково заболяване. Неговият баща беше фигура от подземния свят — Бартоломео Барт Ланцони. Макар и Ланг да избягваше светския живот, той проявяваше огромен интерес към филмовата индустрия. Корпорацията му „Медстар“ продуцира няколко филма, включително и станалия вече класика „Баобаб“, последният режисьорски филм на Харвард Кординър.

Рос разбъркваше овесената каша в чинията си и за да избегне нежелани въпроси, Хеп протегна вестника на Алис, посочвайки й с палец съобщението. Тя го прочете и вдигна поглед към него.

— Мислиш ли, че вече можем да се върнем? — запита той.

На него му беше пределно ясно, разбира се, че без Ланг те вече не бяха застрашени. Искаше да чуе каква ще бъде реакцията й.

Лепкава пот покри тялото й при спомена за изживяната мъка и отчаяна смелост през онова страшно утро в офиса на ПД. Как можеше тя да се изправи лице в лице с Нашата Стара Банда, която я беше отхвърлила като изкупителна жертва и вечен аутсайдер?

Сивите му очи останаха въпросително втренчени в нея. Тя добре съзнаваше с каква страст желаеше той да се свърже с останалите членове на семейството си. (Когато Дезмънд Кординър бе починал през лятото на 1983 година, а Розалинд бе претърпяла фаталния сърдечен пристъп през нощта на Празника на благодарността, 1984 година, продължителният скръбен период на Хеп бе станал още по-мъчителен поради невъзможността да присъства на погребенията.)

Ако се върна, може пак да го загубя. Може да загубя и Рос, както загубих и другото си бебе. От това, че страховете й бяха абсурдни и ирационални, те не ставаха по-малко реални и болката отново сграбчи в клещите си гърдите й.

Но само след миг доказа, че Алисия дел Мар е още жива.

— Разбира се, всичко е наред — изрече радостно тя.