Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (2)

Бевърли Хилс, 1986

Точно преди разсъмване в онази сряда на месец декември 1986 година се бе изсипал хубав дъжд, но към девет часа сутринта слънчевите лъчи плъзнаха като разтопено масло по зелените гористи гънки на прочутия с цените на парцелите си Бевърли Хилс.

Една жена стоеше пред прозореца на спалнята си и се взираше в лазурното утро. Изглеждаше прекрасно дори и с несресаната си, разпиляна по гърба, гарвановочерна коса. Широкият пеньоар не успяваше да скрие вълшебните очертания на снагата й. Притвори за миг очи и замисленото й изражение се превърна в нескрит ужас. Но тогава тя изведнъж тръсна рамене, сякаш припомняйки си за някакво свое задължение, и бързо влезе в дългия и тесен будоар. Зад професионалния набор от козметични средства лежеше сгънат брой на Лос Анджелис Таймс с нейната фотография на първа страница. Черно-бялото изображение на изкуствено разрошената й коса с отметната назад глава; щедро покритата с червило и отворена в усмивка уста й придаваха далеч по-корав вид — на жена, агресивна и чувствена. Заглавието под снимката гласеше:

АЛИСИЯ ДЕЛ МАР, ЗАВРЪЩАНЕТО НА ОТЧУЖДЕНАТА ЗВЕЗДА.

Алисия дел Мар не беше снимала филм от шест години. Не се показваше на обществени места в продължение на месеци. Епизодичните й появи биваха отбелязвани с голям шум по телевизионните канали и пресата — Стар и Инкуайър регистрираха огромни тиражи всеки път щом публикуваха поредния слух, че звездата се е уединила в екзотичен дворец в Катманду, в Мавритански замък или във вицекралска резиденция в бразилската джунгла с някой милиардер, без значение дали е Аднан Хашоги или достолепния принц Рение. Легендите никога не успяха да пуснат корен върху каменистата почва на истината и Алисия дел Мар надмина и мита за самата себе си. Можеше ли да има по-интригуващ факт от новината, че една звезда — международна звезда от първа величина — слиза от върха на кариерата си и красотата? Нейните почитатели, които бяха страдали заедно с нея през време на болести, трагедии и луди скандали, напразно се мъчеха да разплетат загадката.

Алисия включи „хирургическия“ комплект от осветителни тела и се приведе напред, за да разгледа отражението си в огледалото. Носът и брадичката й бяха твърде деликатни, но по начин, който изискваше почит от страна на камерата. Горната й устна беше малко по-тясна от долната; недостатък, който я правеше да изглежда крехка и уязвима. Лицето й всъщност се доминираше от едрите й тъмносини очи, които, както беше забелязал някой, бяха като дълбоки и потайни кладенци.

Докато полагаше бавно и търпеливо грима с отметната назад глава, тя се ослушваше; и най-малкият шум отвън я караше да трепва страхливо.

 

 

Точно в десет и половина три коли завиха по стръмната алея в Лоръл Уей, катерейки се по змиевидните участъци на пътя, за да паркират близо до овехтялото бунгало, чиято мазилка плачеше за ръката на някой майстор зидаро-мазач.

Бари Кординър остана в колата, подхвърляйки безцелно ключовете на прашното си БМВ. Покритото с бръчки, но все още красиво лице на Бет Гоулд развълнувано се втренчи в огледалото за обратно виждане на своя Кадилак Севиля, за да оправи безупречната връзка на сиво-синята си копринена блуза. Лицето на ПД Зафарано изразяваше явната му неохота да напусне ролс-ройса с персонални регистрационни табелки АГЕНТ 1.

И изведнъж, сякаш призовани от невидими камбани, и тримата излязоха от колите си. Поздравявайки се с високи и преувеличено сърдечни гласове, те се събраха заедно. Преди още да достигнат входната врата, една пълна чернокожа жена на средна възраст в камериерска униформа се появи от розовата ограда, която скриваше служебния вход.

— Заповядате в задния двор, ако обичате — изрече тя. — Мис дел Мар ще дойде след малко.

Те я последваха по алеята, като Бет внимателно избягваше едрите и назъбени листа на голямата райска птица^[1].

Плоският терен на градината преминаваше в голямо патио^[2] с плувен басейн, оформен като сърце. Този скромен басейн бе придобил славата си чрез един изключително разпространен портрет на Анди Уорхол, изобразяваш Алисия дел Мар, къдреща водите му с гърдите си.

Ранният дъжд бе измил всяка следа от смог, като красотата на околността даваше и на тримата порядъчната възможност да се игнорират едни други под претекст, че се възхищават на панорамата. А тя се простираше от заснежените планини Сан Бернардино, през огромната територия на града, чак до водите на Тихия океан, където се мержелееше остров Каталина, лавандулов храст на хоризонта.

Бет наруши мълчанието.

— Знаеше ли някой от Вас, че тя се е върнала?

Гласът й беше запазил мекия си и напевен ритъм, макар че ръцете й бяха плътно свити в юмруци.

— Никъде не беше споменато — каза ПД.

— Аз знаех — каза Бари. Другите се извърнаха въпросително към него, но той положи торбичка с тютюн Дънхил върху закръгленото си шкембенце. После се зае с лулата си, като започна да я пълни бавно; класическият похват на авторите на криминални романи, с който засилваха напрежението. — Беше на първа страница на тазсутрешния Таймс.

ПД и Бет въздъхнаха разочаровани. Неловкото мълчание бе нарушено от силния шум на спортна кола, промъкваща се по тесния планински път. След малко Максим Кординър се появи в патиото.

Той повдигна широките си костеливи рамене и ги дари с язвителната си усмивка:

— Брей, да пукна, ако това не са вдовицата Гоулд, Паоло Доминик Зафарано, суперагентът, и световноизвестният американски писател Бари Кординър. Значи сме четирима.

Бет промърмори, припомняйки си времето, когато компанията им се беше състояла от пет души:

— Имаш ли някаква представа какво иска тя?

Максим намести слабото си удължено тяло в един шезлонг.

— Това място ми мирише на нещо не много розово. Сигурно ни е извикала, за да ни бръкне за малко в джобовете.

— Това, че обстановката не е много изискана, не е толкова важно — каза Бари. — Тя държи вилата под наем. А и освен това проблемите с поддържането на къщата никога не са я вълнували.

— Едва ли мога да споря по тоя въпрос с теб, момчето ми. В края на краищата ти беше женен за дамата.

Начинът им на обличане беше коренно различен. Максим носеше неизгладена работна риза и Ливайс, толкова износен, че коленете му се белееха, докато Бари беше с тъмносин блейзър с демодирано тесни ревери и бронзови копчета, разкопчани, за да не пристягат коремчето му. Черният костюм бе като излят по безукорното тяло на ПД, докато сивият костюм на Бет беше украсен с бисери толкова едри, че повечето хора ги считаха за фалшиви, но всъщност бяха извадени от крайбрежните води на Цейлон и застраховани на астрономическа сума.

Въпреки толкова различният им външен вид, общото за всички очертание на брадичката сочеше несъмненото им родство.

Бет и Бари бяха близнаци, единствените двама, които поддържаха някакви взаимоотношения, и редките им разговори се съсредоточаваха върху грижата за техния осемдесетгодишен баща. От две години нито единият, нито другият се бяха срещали с първите си братовчеди, Максим или ПД.

И въпреки това навремето бяха петима и толкова неразделни, че Кординър на шега ги бе кръстил Нашата Банда.

— Чакането щеше да е далеч по-лесно, ако знаехме защо сме тук — заупорства Бет.

— Не знам как са нещата при теб, Бет — каза Максим, докато измъкваше едно смачкано писмо от джоба на дънките си. — Аз самият съм тук, защото само преди два часа един пощальон ми донесе това писмо у дома. — Той зачете изписаните с мастило букви. — Непременно да бъдете на Лоръл Уей №10895 в десет и половина сутринта. Алисия.

— И аз получих едно такова. — Изисканият глас на Бет се изви в рязък фалцет. — Тя иска да доведа Джонатън, но той вече бе заминал на училище. — Последното изречение произнесе с разтреперан глас, сякаш молейки ги да оправдаят отсъствието на сина й.

— Трябваше да отложа една среща със Спилбърг. — ПД изгледа злобно прозорците с плъзгащи се стъкла и зеленикаво огледално покритие. — Какво ли я е ухапало?

Максим ги дари с язвителната си усмивка.

— Да си спомняте някой път дамата да е спазила уговорен час или среща?

Бет и Бари трепнаха едновременно, сестра и брат близнаци, признаващи с едно-единствено издайническо движение, че каквато и да е била причината за тяхната отчужденост, те все още имаха общи тайни от доброто старо време, вълнуващи и двамата.

— Стига само да имаше и най-малката възможност, щеше да ни изкара всичките за посмешище — каза ПД. — Нека да погледнем истината в очите — тя ни съсипа живота и…

— ПД! — прекъсна го Бет с лице, изкривено от ужас.

— Да, ПД — каза Максим, — нека само да изброим дребните рани, които ни нанесе дамата. Скара ви с Бет. Накара Бари да захапе бутилката — направо звучи като сензационен сериал.

ПД кимна мрачно.

— Максим, мога да ти осигуря голяма сделка, ако си готов да я продуцираш.

През шейсетте и седемдесетте години Максим Кординър се беше изявил като изненадващо изобретателен продуцент. Критиката го аплодираше, касите на кинотеатрите биваха обсаждани от полудели киномани, а филмите му бяха донесли слава, неотстъпваща на тази му като знаменит съпруг и любовник, но въпреки това след трагедията, сполетяла брат му през 1981 година, бе зарязал филмовата индустрия.

Бари се изправи на крака.

— Докато чакаме Алисия да ни обясни за какво ни е събрала, не можем ли малко да си наквасим гърлото?

Бет свали тъмните си очила и го изгледа с мрачен поглед.

— Няма за какво да се тревожиш, Бет — каза Бари. — Има един урок, който доайенът на това имение ми е преподал и той е, че алкохолът е изключително вредна субстанция за мен. — Барът в залата беше с холандска врата, която извеждаше към парапета на басейна и той я отвори. — Пак ли като едно време?

Беше същото, както и преди. И бутилките по иначе празните рафтове сочеха проявена грижа за техните предпочитания. Бяло вино с минерална вода за Бет, полска водка за Максим, кампари и сода за ПД. Бари сам си отвори бутилка перце.

Мъжете отпиха от питиетата си и започнаха да се отпускат; след минути заговориха на професионалния си език, разбираем само за посветените в бранша. Шпионският роман на Бари предстоеше да излезе в твърда подвързия следващия април и беше откупен на аукцион за издание с меки корици. ПД приключваше договаряне с Робърт Редфорд и Сиси Спейсък. Максим до неотдавна беше работил със старите си приятели Джейн Фонда и Том Хейдън в един комитет по човешките права.

Бет остана мълчалива. Другите се страхуваха да разкрият нещо от своето минало. Тя беше единствената сред тях, която можеше да си позволи някаква що-годе откровеност. Джонатън — потръпна изведнъж тя. — За какво ли й е притрябвал тук?

Бари наля студено безалкохолно. Внезапен метален звук ги вкамени. Някой отваряше прозореца на главната спалня.

Пред тях се появи Алисия. Беше в любимия си червен цвят. В плътно пристегнатата си с колан пурпурна рокля, с гримирано лице, с ярки устни, разтворени в тръпнеща усмивка, тя беше жена съвсем различна от другите… не, жена, родена от боговете. Докато ги приближаваше с изпънат гръб и полюшващи се бедра, тя беше богинята на любовта от последния си филм. Дори и на дневна светлина изглеждаше на не повече от двайсет и пет години, макар и четиримата да знаеха отлично, че тя бе започнала работа в Магнъм през 1960 година, преди двайсет и шест години.

— Радвам се, че дойдохте толкова бързо, след като ви повиках — изрече тя. Гласът й беше нисък и леко дрезгав.

— Въпросът е, защо? — изстреля Максим.

Тя го дари с лека усмивка, после изгледа въпросително Бет.

— Къде е Джонатън?

Бет пребледня до такава степен, че всички лунички по лицето й ясно се изписаха.

— В училище — умолително отговори тя на бившата си зълва. — Когато получих писмото ти, той вече бе заминал на училище.

ПД огледа роднините си и внезапно проумя, че за пръв път Алисия бе събрала съвършения екип, завършващ с нея. Бари с готов сценарий, Бет с финансите и Максим — продуцентът.

— Да не си решила да си възвърнеш популярността, Алисия? — запита той с нетипична за него прямота.

— Нямам ли право да се видя отново със семейството си?

— И такава мисъл ми мина през главата — каза Максим. — В края на краищата ти имаш, така да се каже, определен спомен от един епизод…, който ние от фамилията Кординър бихме желали да си остане под дюшека.

— Това ли си мислиш, че е? — запита Алисия. — Че съм ви поканила тук, за да ви шантажирам?

Язвителното изражение на Максим изчезна.

— Кажи ни какво искаш — изсумтя той, — за да си тръгваме.

Алисия се обърна, без да пророни и дума. Макар нещо неуловимо в позата и походката й да подсказваше, че е обзета от тревога, дори тъга, малката група възприе изтракването на стоманените й токчета като зловещо предзнаменование. Затвори прозореца безмълвно след себе си.

Максим присви очи към необщителния зеленикав прозорец.

— Излиза, мълчи, прибира се. За какво, по дяволите, е всичко това? Бари, момчето ми, двамата с дамата споделяхте дълги години семейното щастие. Я ни кажи мнението си, защо ни повика тя на сладка приказка.

Бари закрачи към басейна, загледан замислено в едно евкалиптово листо, което се люлееше по повърхността на хлорираната вода. Защо сме тук? Разумът му отказваше да даде каквото и да било обяснение. Да се изправиш лице в лице с бившата си съпруга е вълнуващо дори и след толкова много години; събитието бе разлистило страниците от историята на катастрофалния им брак и бе стоварило вината за всичките им злочестини върху нейния корав гръб. Но сега, след като бе прекарал в компанията й по-малко от две минути, той бе убеден, че го очакваше най-големия й номер в живота му?