Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (49)

44

След изписването на Бари от Вила Пасифика Алисия купи една нова едноетажна къща в планината Санта Моника на миля северно от хотела Бевърли Хилс. Строителната организация беше разработила пет луксозни жилища, като бе постигнала изключително хубав екстериор чрез стъпаловидното разположение на къщите. До тази на фамилията Кординър, разположена най-високо, се стигаше по един дълъг лъкатушещ път.

Алисия подкара колата нагоре по хълма и докато паркираше, Бари вече бе отворил вратата и й махаше с ръка.

По време на краткото пътуване от имението на Гоулд в Холмби Хилс, тя непрекъснато бе мислила за Хеп. Как сивите му очи бяха потъмнявали, преди да правят любов, краткото колебание, предшестващо винаги отговора му, с което му предаваше тежест, чувството на пълна сигурност, което бе изпитвала винаги когато бе заедно на и извън снимачната площадка.

При вида на Бари изпита едностранно чувство на отчуждение. Сякаш наблюдаваше отстрани жена в бели панталони и зашеметяваща фланелка да излиза от колата и да се запътва към един висок оплешивяващ мъж.

Със загрижен глас Алисия запита:

— Как мина обядът ти?

— Влизай.

Очите на Бари блестяха от момчешки възторг. Тя го последва в една голяма, обляна от слънце всекидневна, която декораторът бе обсипал с изящни кресла от лакирано светло дърво с мека, червена тапицерия. Зад стъклата на прозорците блестеше басейнът във форма на сърце, който тя наскоро беше построила.

— Мисис Кординър, търсиха Ви по телефона няколко души — обади се Хуанита от прага на кухненското крило.

— Ще обясниш на мисис Кординър по-късно за тях — каза Бари.

Той въведе Алисия в кабинета си, затвори вратата и после натъпка тютюна в лулата си — един очевиден опит да удължи тайнствеността.

Повече да му достави удоволствие, отколкото от любопитство, тя го запита:

— Какво стана на обяд?

— Гебхард — гостуващият ми редактор — ми предложи договор.

— Не може да бъде! — цялата й отчужденост изведнъж се стопи като дим и тя го прегърна. — Кажи ми какво ти каза! Всяка дума!

— Той нарече Вълната на прилива (най-много редактираният му роман, от чиито многобройни редакции тя не бе имала възможността да зърне дори и една) прекалено изящна за пазара.

Възторгът й секна.

— Онзи, предишният редактор каза, че това било истински шедьовър.

— Сладур, Гебхард е прав. Масовият читател купува само комерсиални произведения. Така че му поднесох шпионския трилър, резюмето на сценария върху който работя от толкова много седмици. — Бари си пое дълбоко дъх. — Това и ще публикуват.

Алисия го целуна по бузата.

— Феноменално.

— И тъй като той е само на чернова, а не завършено произведение, Гебхард ме предупреди, че авансът ще бъде минимален.

— Това е проблем на ПД.

— ПД не е литературен агент.

— Жената в офиса му, която води книжата, не е ли спец?

— За нашия регион може би. Но за да имаш съответния имидж и престиж, трябва да си наемеш агент от Ню Йорк. Ще отлетя на Изток и ще ги интервюирам.

— Можеш ли да изчакаш няколко дни, докато приключа с преснимането на дублите в Контрапункт, после ще дойда с теб.

— Чудесно — каза Бари, като добави с тона, когато я даряваше с комплименти — скъпа, казах на Гебхард колко много ми помагаш.

 

 

Същата нощ Бари се промъкна в нейната част от леглото и вкопчи ръце в гърдите й. Преди да се извърне с лице към него, тя изпита за миг чувството, че сънува. Нямаше и месец, откакто се бяха любили за последен път.

Феновете на втората по сексапил звезда на Холивуд (съгласно едно проучване на Ескуайър тя дишаше във врата на Джаклин Бисет), щяха да бъдат зашеметени, ако чуеха колко рядко изпълняваше съпругът й задълженията си — и най-вероятно не биха повярвали, че не е получавала оргазъм от почти десет години.

След като Бари заспа, тя захлупи с ръка пубиса си, но после я отдръпна. Самозадоволяването никога не й беше носило нищо друго освен самопрезрение.

Тя се претърколи по корем и си помисли, че наистина трябва да извърши някое малко прелюбодеяние. Но какъв беше смисълът? Напълно доброволно се беше разделила с мъжа, когото продължаваше да обича и който сега вече бе женен за Мадлен. После въздъхна дълбоко. Когато беше научила, че Хеп ще режисира Баобаба, разбра, че не ще може да отклони участие във филма, но сега се питаше как ли щеше да се чувства по време на снимките в компанията на такава върховна двойка. По ирония на съдбата Бари щеше да е с нея.

 

 

На другия ден следобед тя хвърляше изкусителни усмивки на Едгар Уайът, романтичният лидер на три поредни десетилетия, който беше партньорът й в Контрапункт.

Едгар произнесе:

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна…

Тя не можа да чуе края на репликата му. Внезапна болка я прониза в лявата ръка, болка толкова силна, че сякаш експлодира костният й мозък. Едновременно с това гигантска тежест притисна гърдите й.

Едгар я изгледа въпросително; ниският чернокож асистент реквизитор повдигна дъска с написаната й с тебешир реплика.

Зениците на Алисия регистрираха само режещата светлина на лампите. Отвратителният натиск върху гръдния й кош се засилваше. Тя отвори уста в опит да глътне въздух.

— Алисия, какво ти е? — запита Едгар.

Имам сърдечен пристъп, умирам!

— Стоп — изрева режисьорът. — Стоп!

Алисия жадно си пое въздух, усещайки погледите на всички върху себе си.

— Извинете ме.

И тя побягна от кръга на осветителните слънца.

Недоволни гласове забръмчаха след нея.

— Какво пък й е този път?

— Нали ги знаеш, звезди. Когато им скимне да си тръгват, тръгват си.

Тя се препъна в гримьорната си, заключвайки вратата след себе си. Задъхана от липсата на въздух и паникьосана, че не ще успее да се добере до дивана, тя рухна върху пода и жадно загълта прашния мирис на белия килим.

— Мис Дел Мар — обади се нечий мъжки глас зад вратата.

Това е само нервна криза — каза си тя. — Случи се по време на снимки, така че са само нерви.

Още едно леко почукване.

— Мис Дел Мар?

Кризите бяха започнали веднага, след като се бяха разделили с Хеп, което означаваше, че страда от тях вече в продължение на десет години. Досега беше забелязала само една закономерност — те се появяваха неизменно, когато работеше. Можеше да я връхлети по средата на някой съвсем невинен диалог. Можеше да се случи и когато я обградеше тълпата статистки от профсъюза или когато бяха само двете с гримьорката си. Понякога, след третата или четвъртата криза, имаше чувството, че вече е дошъл краят й. После в продължение на месеци нямаше нищо; надеждите й, че се е излекувала, отново избуяваха, за да бъдат по-късно смазани още по-безмилостно. Не беше казала на никого за тях. Беше споделила само с вярната Хуанита. А и на Хуанита не беше казала всичко. Беше й спестила изживявания от нея ужас, този първобитен, разтърсващ цялото й същество страх. През годините се беше консултирала с кардиолози, интернисти, с един или двама онколози. Всеки един от тях след обстоен преглед я обявяваше за напълно здрава. Опита и при психиатър. Той недвусмислено й посочи, че първо трябва да бъде открит проблемът, за да могат да бъдат излекувани симптомите. Цяла седмица ходеше при него всяка вечер, след като приключеха снимките за деня. След шест месеца кризите се възобновиха с такава бързина и сила, че тя беше принудена да избира между психоанализата и кариерата. За голямо разочарование на психиатъра, тя избра работата си. Кризите отново станаха спорадични и хипохондрията не я напускаше.

Вратата се разтърси от чукания.

— Мис Дел Мар, чувате ли ме? — прозвуча раздразненият глас на режисьора.

— Идете си, оставете ме на мира.

От една книга по психотерапия бе изровила полезен съвет за такива ситуации: обратното отброяване — деветдесет и осем, деветдесет и седем…

Последва приглушена, но достатъчно ясна реплика:

— Това е последния път, когато се хващам на работа с тая шибана кучка.

Тя имаше репутацията на капризна актриса. Кризата, макар и чудовищна, не продължи дълго. Най-лошите й страхове и опасения отшумяха след четвърт час. Тя се примъкна до дивана и се отпусна върху него с ръце, притиснати върху все още бушуващата си гръд. Лицето й беше станало пепеляво, а гримът бе потекъл на черни ручейчета по бузите й.

След час отново бе на снимачната площадка, блестяща и усмихваща се на Едгар Уайът.

 

 

В Ню Йорк двамата с Бари взеха апартамент в Шери Недерланд; Хуанита настаниха няколко етажа по-надолу в удобните стаи, резервирани за прислужници и гости на хотела.

Докато Бари обикаляше литературните агенции, Алисия направи гигантско турне из Бергдорф, Бендел и по-близките до хотела магазини и бутици. Тя си купи едно наметало от кожа на полярна лисица, дълго до пода, и палто от визон, боядисано в червено, пуловери, панталони, рокли. Купи си една дузина обувки Мод Фрайзън и три чанти Хермес. Отби се в магазина на Ван Клийф и си купи златни обици и диамантена игла, оформена като пчела. Замъкна Хуанита в магазина на Сакс, където й купи четири костюма, плюс палто с подплата от персийска лама и шест наниза перлена огърлица.

— Къде ще го нося всичко това, в кухнята ли? — запротестира бурно Хуанита.

Алисия купи подаръци за Едгар Уайът и за всички, свързани по някакъв начин със снимките на Контрапункт, дори за вечно раздразнения режисьор. Купи извънредно скъпи подаръци за Бет, Ървинг и Клари, за ПД. Купи луксозни дарове за съпруга си — копчета за ръкавели от злато, платина, лули Дънхил, купища ризи от Търнбъл и Асер, шалчета от Сълка — той никога не слагаше вратовръзка — и ръчно изплетени пуловери. Беше я обхванала треската да купува, болест, която продавачите благославяха и която бизнесмениджърът й не одобряваше, но въпреки това не успяваше да се спре. Алисия дел Мар не притежаваше вроденото буржоазно чувство за пестеливост.

Бари стана клиент на агенцията Карл Балдъф.

През двата дни, в които Балдъф изготвяше договора за резюмето на Шпионина с обем четири страници, авторът и съпругата му разглеждаха галериите на Сохо и бродеха из централния парк, купувайки си национални ястия от различни павилиони.

С тъмните си очила с рогови рамки и шал върху блестящата черна коса, Алисия трудно можеше да бъде разпозната.

Бари подписа договора и възкликна:

— Двата най-хубави дни в живота ми!

— Аз съм свободна до ноември. Нека се поразходим малко из Европа.

— А книгата ми? — извика той в отчаяние. — Какво ще стане с книгата ми.

— На времето много обичаше да работиш в замъка — напомни му тя.

Семейството, което беше наело от тях старата сграда, се беше изнесло преди три месеца.

— Съвършената обстановка за литературни занимания — каза той, целувайки я нежно. — Ще отидем в Белвил — в Сюр Лоар.

 

 

Пристигнаха в късния следобед на един септемврийски ден; мъгла бе покрила олющеното здание от XIX век, обвито със същата тайнственост като близкия исторически замък. Бари се измъкна от мерцедеса и се огледа.

— Почти бях забравил каква перла е това. Веднага започваме подобренията. Първо покрива. Пристройката също се е разпаднала, така че по-добре да я съборим изцяло и да пристроим един гараж към къщата.

— Бари, ние ще прекараме тук само няколко седмици — напомни му Алисия.

— Ще ти върна парите, когато тръгнат процентите ми — изрече напрегнато той.

— О, Бари, изобщо нямах предвид това. Но ти ме познаваш. Не ме бива много с украсата и обзавеждането. Така че това е твоя грижа. А ти си тук, за да работиш върху Шпионина.

— Има фирми, които се занимават само с модернизиране.

— Ти май наистина нямаш нищо против да си създадеш всички тези главоболия?

— Парите не са мои. А и освен това не мога да кажа, че ти нямаш интерес от това.

Беше потребна цяла седмица, за да го убеди да се захване с работата си. Бари ангажира Дюпон и сие, едни от най-бележитите парижки реставратори, и работата започна веднага. Специалисти по ремонта на покрива се катериха нагоре-надолу по скелето, зидари мереха камъни и ги дялаха да паснат по порутените части от зида и стълбището. Две стаи от горния етаж, които до този момент не бяха използвани за нищо, бяха прекроени в тоалетни; а от кухнята останаха само стените.

Сутрин Бари се оттегляше в библиотеката; единствената стая, която не беше засегната от ремонтите. Той драскаше бързо по жълтите листове, без да чува чукането отвън, оглушителния шум, издаван от пневматичните инструменти, крясъците на работниците. Следобедите прекарваше с работниците, показваше им грешките, правеше предложения, с една дума, изпитваше истинско наслаждение.

Алисия обаче, от друга страна, с мъка понасяше невероятния хаос и шум. С всеки изминал ден тя се изнервяше все повече и повече. Какво, за бога, я беше завладяло до такава степен, че да прави този филм? Не й ли стигаше мъчението да работи съвместно с Хеп, ами и допълнителното присъствие на Мадлен на снимачната площадка щеше да бъде същински ад. И как можеше да се подготви за филма, след като още дори не беше зърнала сценария? Тя се свърза с ПД.

— Алисия, ние говорим за филм, чието действие се развива в миналото. Тези сценарии се нуждаят от повече оглаждания. Би трябвало да знаеш това, нали мъжът ти е писател.

— Пет пари не давам дали ще има промени, ПД. Но аз трябва да имам представа за какво става дума. Как иначе бих могла да се превъплътя в моята героиня?

— Cara, ти заслужаваш отпуска.

 

 

Първата седмица на ноември Алисия трябваше да бъде в Лос Анджелис на проби и предварителни репетиции. В деня преди отпътуването й Бари хвърли бомбата си.

— Мислих много — каза той. — Не мога да тръгна сега.

— Какво?

— Отложих полета си.

— Бари, ти ми обеща — гласът й се издигна една октава. Без него при Хеп и Мадлен? Невъзможно. — Не можеш да ме изоставиш.

— Книгата ми, реставрациите…

— В Лос Анджелис ще имаш по-добра обстановка за писане — каза тя, връщайки се с усилие към нормалния си тон. — А и мосю Дюпон си знае работата.

— Вдъхновението току-що ми дойде, романът започна да се оформя. Как можеш да ме молиш да подлагам всичко това на риск?

— Но ти ще загубиш само един ден с пътуването — каза тя, изкушавайки се да го запита: Ами Хеп? Не те ли е поне малко грижа?

— Някога да съм проронил дори и дума къде работиш?

— Да, вярно е, но…

— Е, аз оставам тук! — той направи зигзаг между магаретата за рязане на дъски и затръшна новата и още небоядисана врата след себе си.

Само след час той вече казваше с извинителен тон:

— Сладка моя, тъкмо ми потръгна писането. Не мога да рискувам. Но и не искам да те мисля сама в оная къща в Бевърли Хилс. Толкова е отдалечена от другите.

Той телефонира на Бет. Тя поиска Алисия да се обади.

— Оставаш с Ървинг и мен — изрече твърдо Бет.

— Не мога. Това ще е голямо бреме за теб.

— Не ставай идиот. Ървинг е най-големият ти почитател. И Клари те обожава.

— Благодаря ти, Бет. Ти си наистина чудесна — каза Алисия на зълва си, която освен това й беше и приятелка. — Ще се видим след два дни.