Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (12)

10

Фосфоресциращите зеленикави стрелки на будилника им показваха дванайсет часа и четиридесет и три минути след полунощ, когато Алиша дочу неравни стъпки и звук от пъхването на ключ в бравата на вратата. Вратата се отвори и затвори и в този момент до ноздрите й достигна тежкият дъх на изпита бира, мирис, тревожно напомнящ й за Хенри Лопес. Някакъв стол се прекатури в мрака.

Тя включи лампата.

Бари примига при внезапната светлина.

— Съжалявам, сладурче — избърбори той с надебелял език. — Прости ми, че те зарязах на Коледа.

Той стоеше прав с ръце, олюляващи се до тялото му, и с глава, приведена виновно като на някакъв хванат в беля първокласник.

— Всичко е наред, Бари. А, такова, Хеп се отби и донесе подаръци.

— Същият, прогнил като татко…

— Не е престъпление човек да получи подарък за Коледа.

— Прогнил, прогнил… — Той се строполи върху леглото и я затисна под себе си. — Толкова си ми потребна, сладурче.

След миг Бари вече спеше с якето и обувките на краката си, а тежкият му бирен дъх я задушаваше.

Алиша го погали по острата, червеникава коса. Защо се чувстваше виновен той, когато тя беше човекът, който би трябвало да се чувства виновен заради греховните си прелюбодейски помисли. Тя го събу и прекара остатъка от нощта в мисли как по-добре да му обясни, че постъпва много правилно, като я избягва.

 

 

През януари Алиша вече работеше здраво в телевизионния отдел на Магнъм. Хеп не се обаждаше на Бари, нито на нея. Един ден го зърна да крачи по улицата на студиото с развявана от вятъра коса. Няколко дни по-късно го мярна да излиза с колата си през портала, а до него седеше Лу Лу Родие, знаменитата френска танцьорка. И двата пъти му махна с ръка, но той не отвърна на поздрава й, макар тя да беше убедена, че я е видял. И с чувство на отчаяние си помисли, че той не се нуждаеше повече от никакви предупреждения да стои по-далеч от нея: историята на Алис Холистър го беше отвратила.

Целият снимачен екип на филма Дни на упования замина за по-нататъшни снимки в Гватемала, без втория помощник-режисьор да си вземе сбогом със семейството на Бари Кординър.

— Доволна ли си, че поканих Бет, Максим и ПД за обяд в неделя? — Луничките на Бари блестяха от пот, а лицето му сияеше. — Бях ти обещал, че ще имаш възможност да приготвиш специалитетите си.

Обзелата го възбуда беше една радостна промяна на настроението от изминалата седмица, когато бе потънал в мрачна тишина и не искаше да споделя нищо с нея. Алиша го прегърна и каза:

— Разбира се.

 

 

Първа пристигна Бет, подавайки й подаръка за домакинята, еднопаундова кутия с шоколади. Само след минута пристигнаха и Максим с ПД. Осезателно чувствайки отсъствието на Хеп, Алиша се върна край печката. Бари отвори с рязък гърмеж изстудената в хладилника бутилка шампанско, разля искрящото вино по нагласените чаши и вдигна своята.

— Това е празник — обяви той. — И пред вас е застанал човекът, който току-що е продал романа си на Саутуест Ревю.

Нажежената плоча на печката изсъска от разлетите няколко капки шампанско от Алиша. Другите завикаха всички в един глас. Бет заплака.

— Толкова съм горда, Бари!

— Хей-хей-Бари-бой! — засмя се Максим.

А ПД запита:

— Колко ти платиха?

— Те плащат с определен брой книги — отвърна бързо Бари.

— Кой е казал, че писателството било като проституцията? — запита Максим. — Първо започваш да го правиш от любов, после го правиш заради няколко свои приятели — имам предвид Саутуест Ревю — и накрая почваш да го правиш за пари.

Всички избухнаха в смях.

Алиша разбърка сместа от агнешко, препържен фасул, чили и домати. Някакво чувство, все едно че е била предадена, прониза гърдите й. Защо не е казал първо на мен?

Бяха насядали вече около масата, когато телефонът иззвъня. Резкият и стържещ звук накара Бари и Алиша да разменят разтревожени погледи; до този момент телефонът почти не бе се обаждал.

Алиша вдигна слушалката.

— Да?

— Това ли е апартаментът на семейство Кординър? — запита странно познат мъжки глас.

— Да.

— Дайте ми Бари, ако обичате.

Тя погледна съпруга си.

— За теб е — каза тя.

Той се изправи.

— Татко? — прошепна той. Той се заслуша мълчаливо, примигвайки, и изведнъж лицето му побеля. — Къде е тя? — Пауза. — Веднага тръгваме.

Той окачи слушалката и се обърна към Бет.

— Мама — изрече той. — В болницата Сийдър е. Сърцето й.

Бет с треперещи устни вече бе скочила на крака и бъркаше в чантичката си за ключовете.

— Не — каза ПД, хващайки я за ръката. — Нека да не рискуваме някой нещастен случай по пътя. Аз ще карам.

— Ние сме с моята кола, братовчеде — посочи му Максим.

Всички вече бяха застанали до изхода. Алиша изтича да изключи печката и посегна към синия си кашмирен пуловер.

— Сладур — каза Бари, — по-добре ще е да останеш у дома.

Бет добави с учтив успокоителен тон:

— Така или иначе, те няма да пуснат никого до леглото й, освен най-близките й хора.

Вратата се затвори след четиримата.

В продължение на цяла минута Алиша не помръдна, заобиколена отвсякъде от аромата на шампанско и мирис на мексикански ястия. С отсъстващ поглед свали пуловера си и започна да почиства масата.

 

 

Максим и ПД оставиха близнаците на площадката, от която тръгваха стъпалата към болницата. Времето за свиждане вече бе изтекло. Бари стисна здраво ръката на Бет в асансьора и не я пусна, докато не стигнаха до стаята.

Стъпките им кънтяха тежко в пустия коридор. Баща им ги приближи, висок, едър мъж, с внезапно увиснали плещи под износеното палто.

Нещо стисна Бари за гърлото.

— Как е мама? — успя да изтръгне от себе си Бет.

Баща им се втренчи в тях със зачервените си и изплашени очи; някогашното му красиво лице изглеждаше внезапно състарено.

— Не е много добре, но ще се оправи.

Бет, която се бе ужасявала от мисълта да завари майка си мъртва, промърмори:

— Благодаря ти, Господи. Ш’ма Израел…

За разлика от Бари, Бет знаеше да се моли и можеше да чете и говори на иврит, не само за да достави радост на майка си, но също и защото смесеният й произход не й даваше покой и тя изпитваше нуждата да изповядва строго традиционната религия.

Тим посегна колебливо към Бари и те се прегърнаха с мъжка неловкост.

— Радвам се да те видя, татко — изрече Бари със задавен глас, с мъка сподавил желанието да се разреве.

— Чичо ти Дезмънд уреди доктор Принцметал да дойде тази вечер и да я прегледа. — Доктор Мирон Принцметал беше лекуващият лекар на претоварените сърца от висшия ешелон на филмовата индустрия. — А аз уредих отделна стая и частни сестри да я гледат непрекъснато през цялото денонощие — изговори Тим с очевидна гордост от себе си.

— Можем ли да я видим? — запита Бари.

Те крачеха по коридора. След малко Тим почука на вратата на стая номер 513.

Сивокоса сестра подаде главата си отвътре.

— Не бива да влизате сега, мистър Кординър. Нашето момиче се нуждае от почивка.

— Синът ми и дъщеря ми искат да я видят.

— О, вие трябва да сте Бари — произнесе сестрата. — Тя питаше за вас.

Бари влезе в бледо осветената стая. Лицето на Клара Кординър изглеждаше толкова бяло, сякаш черепът под кожата й прозираше.

— Мамо?

Очите й бавно се отвориха.

— Бари…

— Здравей…

— Сърцето ми…

— Не се опитвай да говориш мамо, — каза той, погалвайки я по косата. — Доктор Принцметал ще дойде всеки момент. Той ще те излекува.

— Толкова ми липсваше…

— И ти ми липсваше, мамо.

Колко време беше минало от последния път, когато се беше обръщал към нея така?

— Как е… училището ти? — прошепна тя.

— Дипломата ми вече е почти в джоба ми. — Спокойната болнична атмосфера сякаш се разбунтува от безсрамната му лъжа. Той дори не беше казал на Алиша за провала при последната сесия. — Мамо, продадох един роман. Едно много реномирано литературно списание ще го публикува.

Побелелите устни на Клара се оформиха в слаба и измъчена усмивка, а после очите й се затвориха.

Сестрата потупа Бари по ръкава. Сълзи рукнаха от очите му, докато излизаше от стаята. Смутен, той забърза към мъжката тоалетна, където изля свободно всичката си мъка и разкаяние. Първият човек, когото видя, след като излезе от тоалетната, беше чичо му Франк, прегърнал с ръка зет си. Франк Зафарано беше висок пет фута и четири инча, докато Тим Кординър беше почти цял фут по-висок от него, но режисьорът, облечен в спортното си яке, бе доминиращата фигура.

Франк раздруса юмрук при вида на Бари.

— Имаш късмет, че сме в болница, Бари, инак щях хубаво да те натупам.

През изминалите трийсет години, откакто се беше заселил в Калифорния, Франк почти бе изгубил сицилианския акцент от младежките си години, но гласните окончания на думите му бяха емоционално по-наситени, когато се намираше в особено състояние на духа, подобно на това, в което се намираха всички членове на фамилията.

— Какъв син си, щом като бягаш от майка си?

— Чичо Франк — измърмори Бет, — Бари дойде на минутата щом се обади татко.

Франк поклати глава, от което гъстата му посивяла грива се разлюля като бурно море, възмутен до дъното на душата си от неблагодарните синове.

— И къде беше през всичките тия месеци?

— Бари, как е мама? — запита Бет.

— Тя ми проговори — каза Бари, опитвайки се да бъде убедителен.

Франк го потупа по гърдите.

— Най-доброто лекарство за майката е да види сина си.

 

 

Мирон Принцметал обяви, че състоянието на пациентката е сериозно. Тим Кординър и двете му деца проседяха цяла нощ в неудобните столове в чакалнята на болницата. В седем сутринта докторът се появи отново и обяви, че състоянието на болната се стабилизирало. Близнаците и баща им се върнаха в малката си къща в Уестчестър.

Закуската не се различаваше по нищо от хилядите предишни такива, освен само дето Бет, а не Клара, изпържи яйцата. Бари и Тим се нахраниха, после седнаха да си изпият кафето край кухненската маса, като си разделиха вестника. Тим взе спортната част, а Бари се зае с рубриката за обзор на книгите, водена от Робърт Кирш. Макар и изпитващ угризения на съвестта заради майка си, Бари както никога досега, се почувства в мир със себе си загдето бе напуснал дома си с Алиша.