Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (68)

63

Когато се пробуди, първото нещо, което видя, беше Бари, приседнал в края на леглото й.

— Имаме си момченце — обяви гордо той. Тя още не беше изплавала от кошмарния свят и стъклените й очи се впиха в лицето му.

— Момченце ли? — прошепна тя и въздъхна. — То е мъртво.

— То е абсолютно здраво. Здраво като камък. И има много здраво гърло.

Главата й бавно се завъртя в отрицание.

— Сладка моя, то е при бебегледачката в съседната стая.

— Той е мъртъв…

Бари отиде в съседната стая. За да осигури спокойствие и уединение на Алисия, Фошери беше довел една грозна и едра медицинска сестра от Елзас. По молба на Бари тя донесе увитото в пеленки бебе, привеждайки го до възглавницата на майка му. Бебето отвори устица и нададе жалостив звук. Носът му беше все още посплескан настрани, но във всяко друго отношение си беше съвсем нормално бебе; дори и мъхестата му косица имаше червеникав оттенък.

— Това не може да бъде моето бебе… моето бебе е мъртво — Алисия заплака.

Плачът й продължи толкова дълго, че Фошери се видя принуден да извика Плон, колегата му психиатър с козя брадичка. Макар че анестезията още не беше се разнесла, Плон започна лечението си.

 

 

Бари отново я посети същата вечер. Леглото беше събрано до седнало положение. Алисия се бе изправила в него, но лицето й беше отпуснато, сякаш беше заспала.

— Сладур? — прошепна той.

Тя се втренчи в него, опитвайки се да фокусира погледа си.

— Събудих ли те? — запита той.

— Не — прошепна тя отпаднало.

— Видя ли момченцето ни?

— Дали съм го видяла?

— Но знаеш, че е наред?

— Така мисля. Бари, така са ме упоили, че направо не знам какво става около мен.

— Другият лекар — той не успя да събере сили да спомене специалността на консултанта — обясни, че раждането е било съпроводено с изключително силни травми. Предписа лечение с медикаменти, и… също и за затрудненията ти с дишането.

— Не усещам нищо, нито мога да мисля. Сякаш мозъкът ми е обвит с някакво лепливо вещество… — Гласът й съвсем заглъхна.

— Трябва да поспим — каза той и излезе от стаята.

 

 

На следващата сутрин тя го изгледа с недоумение, без да го познае.

— Здравей, сладур — каза той.

Тя притвори очи.

Хуанита се суетеше отвън до вратата, а на широкото й лице беше изписана тревога.

— Позна ли ви, мистър Кординър?

— Тя, ааа, не ми обърна много внимание.

— Тя е така още от сутринта. И думица не продумва. Тия хапчета, дето й ги дават… не са хубаво нещо.

— Откога си станала такъв спец по фармакология? — запита я той с груб глас, за да заглуши собствените си страхове.

След това й връчи цветята — този път жълтите нарциси бяха повече — и закрачи с достойна походка по коридора и стълбището. Слязъл долу, той хукна като луд към съседната къща, която служеше на Фошери за жилище и кабинет едновременно. Трапезарията си използваше за чакалня. Всички плетени столове бяха заети. Бари забарабани настойчиво по вратата на кабинета под изумения взор на една дузина бременни жени от Тур.

Докторът мярна само за секунда лицето на младия баща и се извини пред пациентката си.

На мига още, в който останаха сами, Бари изрече на един дъх:

— Жена ми е натровена от лекарства.

Тежко акцентираният му френски беше придобил онзи властен тон, който той използваше на пресконференциите.

За негова изненада акушер-гинекологът се съгласи с него.

— Моят колега предписа антидепресант, транквилизатор и едно ново лекарство, за което твърди, че в Щатите успешно го предписвали за успокоение след силни душевни вълнения. — Фошери сплете ръце върху бюрото. — Той искаше да започне лечението й по-рано, но тогава трябваше да се съобразяваме и с плода. Миналата нощ мадам Кординър изпадна в крайно възбуждение за някого, който скоро починал.

— Да, моят братовчед.

— Та той също така предписа и торазин.

— Торазин ли? Не го ли даваха при шизофрения? Чувах, че било опасно. Особено в комбинация с всички останали лекарства.

— Той счита, че медикаментозното лечение е от особена важност за мадам Кординър.

Изражението на Фошери говореше, че подобни героични мерки не спадаха към неговия арсенал, но тъй като случаят излизаше от неговата компетенция, той е задължен да се довери на специалиста, когото е ангажирал.

— Колко време ще мине, докато се възстанови напълно?

Доктор Фошери повдигна в защитен жест чистите си пухкави ръце.

— Доктор Плон счита, че самата същност на тези дълбоко вкоренени симптоми предполага нейното бавно възстановяване.

 

 

— Бет? Имаме си момченце точно три килограма, шест и половина паунда. Няма много коса, но и това, което има, изглежда червеникаво.

— Ървинг, събуди се! Бари има син.

— Браво! Бари, целуни ги двамата с Алисия от мен.

Бет отново бе грабнала слушалката.

— Кога се роди?

— Не много отдавна, всъщност вчера.

— И ти едва сега ми се обаждаш?

— Трябва да поговорим.

— Изчакай да отида в другата стая. — Само след минута тя отново държеше слушалката. — Бедният Ървинг се прибра едва преди два часа и трябва да спи. Обади ли се на татко? Какво те забави толкова много?

— Алисия беше много разстроена. Бет, сега е по-лошо и отпреди. Тук сме в ужасно затруднение.

След дълга пауза Бет произнесе:

— Съжалявам, Бари, но отговорът ми все още е не.

Гласът й прозвуча далечен и изпълнен със съжаление.

— Ти ми каза, че искаш дете; каза ми, че никога не би приела дете, което не притежава твоите гени. Това бебе отговаря напълно на твоите изисквания.

— Защо си толкова жесток?

— Говоря за… осиновяване.

— Осиновяване?

— Да, за осиновяване.

Последва тишина.

— А Алисия? Тя съгласна ли е?

— Тя обмисля нещата? — излъга Бари.

 

 

— Бебето… какво става с бебето…?

— Алисия, сега не си в състояние да се занимаваш с него.

— Така са ме натъпкали с лекарства…

— Скъпа, проблемите ти са се трупали с години, нали така ми казваше самата ти. Затова те и лекуват. — Той направи пауза. — Не съм способен да се грижа за новороденото.

— Хуанита…

— Нямах предвид физическите грижи. Говорех за отговорността.

— Хуанита е изключително отговорен човек…

— Тя напусна преди няколко месеца, сладур. Ако се появи пак някой мъж на хоризонта, пак ще изчезне. А и освен това тя ти е лична прислужница, не детегледачка. Да не би да искаш синът ни да отрасне, отгледан от цяла серия наети детегледачки?

Алисия отново се задъха.

Макар и атаката да не беше с интензивността на предишните, изражението й на задъхан ужас правеше нещата още по-изнервени.

Той извика Хуанита, която чакаше в коридора, и влезе в малката стая с бебето.

Белокосата елзаска пъргаво продължаваше да бродира. Той застана над старата бронзова люлка, украсена със сложни дантели. Люлката беше неговото обвинение. Преди раждането, въпреки тежкото физическо и психическо състояние, в което се намираше, Алисия бе настояла да излязат за малко от клиниката, за да подберат бебешко креватче и комплект ръчно изплетени жълти и бели бебешки дрешки и принадлежности.

Бебето беше будно. Бръчиците по челцето му стигаха до бледия червеникав мъх по главичката му. Ръчичката му се раздвижи и то неумело разтри със свитите си пръстчета все още нефокусираните си сини очи.

Бари почувства как любовта към това мъничко създание внезапно сви на възел всичките му вътрешности. Всичките му предишни представи за бащинството бледнееха пред това, което изпитваше в момента. То е единственото, което има значение — помисли си Бари. — Двамата с Алисия сигурно сме най-лошите родители след Борджиите, а аз не трябва да позволявам на скрупулите си, които ми казват да не я притискам, да влияят на това, което е най-добро за него.

Когато се върна в спалнята, завари я бледа и отпусната, но дишаща нормално.

— Скъпа, нямаме никакъв избор. При такава ситуация, колкото по-скоро се решим, толкова по-добре. Ще трябва да говорим с Бет да поеме нещата в свои ръце.

Тя го изгледа с празен поглед.

— Бет?

— Той се нуждае от нея.

— Нещо не мога да те разбера — промърмори тя. — Сигурно е от тия лекарства, с които ме тъпчат.

— Бет е отговорна по инстинкт. Тя е нежна и любяща, истински човек. И има всички дадености да бъде съвършен родител.

— Клари — прошепна Алисия.

Някаква искра пламна в стъклените й очи и той разбра, че въпреки многото лекарства, с които се бяха опитали да удавят волята й, духът на Алисия беше жив и борбен.

— Бет направи всичко, което й беше по силите с Клари, при онези обстоятелства.

— Колко дълго… ще се грижи Бет за него?

— Ааа, постоянно.

— Искаш да кажеш, тя да го осинови?

— Това е единственият начин.

Алисия рязко се изправи в леглото.

— Никога! — изкрещя тя и после се свлече обратно върху възглавницата, извръщайки главата си от него.

— Изслушай ме. Какъв живот можем да му предложим двамата с теб? Ако искаш да ти го кажа направо, аз съм алкохолик, а твоето психическо състояние е доста сложно. Тук работата не е в това как го чувстваме ние, а кое е правилно за него.

— Не мога да загубя всичко… — прошепна Алисия. — Първо Хеп, сега моето бебе…

— Сладка моя, никога не съм и предполагал, че ще го обичам толкова много. — Гласът на Бари се задави от вълнение.

После се стегна и отиде до писалището да вземе лист хартия.

Той не знаеше нищо за формалностите на закона, свързани с даването на дете за осиновяване, и без съмнение наполеоновият кодекс се различаваше доста от законодателството на щата Калифорния. Но той познаваше добре съпругата си.

Тя спазваше прилежно договорените си задължения.

И той написа четливо:

Ние, Бари Кординър и Алисия дел Мар Кординър, сме съгласни да предадем нашето новородено дете от мъжки пол на Елизабет Кординър Гоулд и Ървинг Гоулд, за да могат те да го осиновят. От своя страна ние поемаме задължението по никакъв начин да не известяваме нашата самоличност на упоменатото дете от мъжки пол или да предявяваме каквито и да било претенции към него.

5 май, 1980 година

Той приседна на леглото й.

— Скъпа, напиши името си тук — каза той нежно.

— Никога…

От очите на Алисия потекоха сълзи, но от лекарствата може би, остана спокойна. Лицето й не се изкриви от болка, само сълзите се ронеха мълчаливо по бузите й.

Той остави листа върху нощното шкафче.

— Когато обмислиш всичко, мила — изрече той спокойно, — ще видиш, че нямаме избор.

 

 

— Къде е документът? — запита Бари, когато се върна на здрачаване.

Алисия нито го поздрави, нито му отговори. Той се зачуди дали тя не играе някаква игра зад гърба му или е дълбоко упоена от лекарствата. Но после отново се сети за бебето. Единственото, което имаше някакво значение — каза си той, — това е синът ни.

Той измъкна псевдоюридическия документ от чекмеджето на масичката и го изпъна пред лицето й.

— Реши ли се вече?

Тя притвори очи.

— Сега е под грижите на родилната клиника. Но какво ще стане, когато те изпишат?

Тя извърна глава.

 

 

— Алис, няма да ти позволя да го направиш.

Бари си бе тръгнал само преди няколко минути и двете бяха сами в стаята с бебето: Алисия, седнала в стола до люлката, освободен от елзаската детегледачка, която вечеряше долу с медицинския състав, и Хуанита, застанала до нея.

— Просто се мъча да го обмисля — изрече тя с нисък и равен глас, който звучеше сякаш прекаран през компютър. — Бет е добра, порядъчна. Знае винаги как да постъпи по най-добрия начин… ще го възпита съвсем като в колеж.

— Ти струваш много повече от всички Кординъровци, струпани накуп…

Алисия нежно разлюля люлката.

— Скоро ще бъдеш по-добре — настояваше Хуанита. — Знам, че сега си много уморена, но не бива да позволяваш на Бари да си разиграва коня, както винаги го е правил.

— Може би той има право, Нита… аз не ставам за нищо.

— Та те те превърнаха в зомби. Ти не можеш да вземеш самостоятелно решение.

Бебето размаха юмручета.

— Виж го колко е сладък — каза Хуанита.

Тя повдигна и положи бебето в ръцете на сестра си. Алисия го прегърна силно и отпусна буза върху главичката му.

— И през ум не трябва да ти минава да се отказваш от него.

Внезапно Алисия се напрегна цялата, изстена тихо и бебето се плъзна в скута й. То си пое дъх да изпищи, личицето му стана цялото мораво само за миг.

Алисия задъхана се върна в леглото, олюлявайки се.

 

 

След като излезе от клиниката, Бари закрачи по спокойните осеяни с дървета улици без някаква особена цел. Небето съвсем се беше смрачило и той изведнъж осъзна, че пак се е озовал пред покритата с бръшлян къща. Втренчи се в мътната жълтеникава светлина, процеждаща се през завесите на апартамента от втория етаж. Разкъсван между желанието си да осигури най-добри условия за живот на сина си и самопрезрението си за натиска, който упражняваше върху изпадналата в толкова тежко състояние съпруга, той бе достигнал границата, отвъд която вече разумът не диктуваше правилата на играта.

Той заби юмрук в отворената си длан и бързо се отдалечи от клиниката. Преди това бе зърнал едно бистро, Льо Шат Ноар, точно срещу катедралата.

 

 

На следващата сутрин се пробуди напълно облечен върху леглото си в Троа Ривиер Меридиан. Опита да си припомни събитията от предишната нощ, но внезапно гадене го накара да се насочи, залитайки, към банята. След като стомахът му изпразни съдържанието си, той си спомни. Поръча си по телефона да му донесат в стаята бутилка коняк.

 

 

Два дни по-късно, когато отново посети Алисия, беше обръснат, облечен в чиста риза, но прокисналият дъх, който излъчваше кожата му и зачервените му очи не можеха да я заблудят за случилото се, колкото и да беше упоена от лекарствата.

— Съжалявам, че не ти се обадих, сладур, но просто не бях тук — изрече той с овчедушна усмивка. — Празнувах бащинството.

Няколко минути двамата останаха мълчаливи, докато накрая бебето заплака в съседната стая.

Тя въздъхна, притваряйки очи.

— Ти си прав — промърмори тя. — Аз не мога да се грижа за него.

Внезапна тръпка пробяга по гръбнака на Бари, сякаш някъде неочаквано се бе отворил прозорец. Той набързо отвори чекмеджето на нощното й шкафче и измъкна станалия вече документ, подписа името си и после подложи под листа едно списание, като й го подаде заедно с химикалката си.

Ръката й трепереше и подписът й — автографът, който бе давала хиляди пъти, — се разкриви до неузнаваемост.

Бари сгъна листа, като внимателно го пъхна във вътрешния си джоб.

После отпусна глава върху уголемения от кърмата бюст на жена си и се разхълца. Тя гледаше със сухи очи цъфналия див кестен до прозореца.

 

 

Новината беше раздухана от Дан Радър: Поредната трагедия е сполетяла фамилията Кординър. Алисия дел Мар, майка на мъртво дете.

 

 

Ървинг е страшно уморен от продължителните проблеми с жилищния комплекс „Таху“ — споделяше Бет с всички роднини и семейни приятели, — така че двамата заминаваме на почивка.

Те наеха една голяма и хубава вила, отдалечена в подножието на Алпите.

Когато месец по-късно се завърнаха, вече имаха осиновено детенце — Джонатън, на шест дни. Беше едро и здраво дете, способно да задържа очите си във фиксирано положение, нещо изключително рядко за бебе на неговата възраст. Поради някакви прищевки на съдбата или поради прецизните процедури на швейцарското законодателство, косата му беше червеникава, също като разклонението Бет от фамилията Кординър.