Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (8)

6

Нюпорт се гънеше по протежение на една тясна ивица земя срещу Балбоа; курортните градчета близнаци се гушеха в един голям, изпълнен с корабчета залив. През лятото жителите на Лос Анджелис прииждаха на тълпи и задръстваха движението по пътя в продължение на мили. В средата на ноември пътят не беше задръстен, но въпреки това Бари караше с повишено внимание. Сутринта бяха имали първото си спречкване. Бари бе предложил Алиша да облече шорти, но тъй като тя имаше единствено подаръка от дъщерята на Тейлърови, бели и много стари, неколкократно закърпвани (един повече от осезаем спомен от насилието на Хенри Лопес), тя беше облякла червената си плажна рокля с превръзка на гърдите. Бари се бе въздържал от всякакъв коментар, дори не беше проронил и дума. От този момент нататък бе отговарял едносрично на всичките й опити да завърже разговор със съпруга си. Тя и без това беше прекалено възбудена пред перспективата да прекара цял ден в компанията на сестра му и всичките му братовчеди и сега мълчанието му караше стомаха й нервно да се свива.

В Нюпорт Бари направи ляв завой, пресичайки къс и изгърбен мост.

— Остров Лидо — обяви той. — Най-изключителният сред изключителните.

— Чудесен е — изрече тя, благодарна загдето беше нарушил създаденото от него мълчание, макар че не можеше да проумее какво толкова имаше в наблъсканите една в друга къщи.

Бари паркира. Двамата слязоха от колата и той я поведе към една двуетажна и покрита с бели керемиди къща. Докато крачеха по тясната уличка, Алиша едва сега установи колко измамно изглеждаха фасадите. Къщата на Зафарано имаше заден двор, дълъг поне сто фута. В нажежения слънчев обед огромните площи бяла боя сякаш танцуваха пред очите й. Тя посегна към ръката на Бари. Пръстите му бяха отпуснати и не реагираха на допира й.

Завиха покрай един ъгъл и се оказаха на едно дървено кейче. Остър бриз размахваше водни зайчета по лазурния залив. Голяма яхта с брезентово покривало в морскосиньо, в същия нюанс като щорите на къщата, се олюляваше върху водата, блъскайки се с буферите си в дървения кей. Палубата й се предпазваше от високи стъклени стени; в отпуснатата жега ПД, Хеп и Максим се бяха изтегнали и се припичаха на слънце. Бет си играеше с фотоапарат; беше облякла жълта блузка без ръкави и шорти в същия цвят.

— Здравейте, момчета — обади се Бари.

Всички вдигнаха поглед към него.

Алиша отлично осъзнаваше впечатлението, което правеше с червената си плажна рокля, опъната в горната си част и черни обувки с остри връхчета и високи токчета. Тя напрегнато се усмихна.

ПД рязко се изправи. Компактното му тяло с развита мускулатура и силен тен се насочи към тях.

— Добре дошли — каза той. — Най-после.

Максим се приповдигна на лакът и дари Бари и Алиша с кисела усмивка.

— По дяволите, ПД, нали ги знаеш тия вечно надървените от медения месец, те сигурно са се качили за малко в кревата, преди да тръгнат.

Бет засмяна вдигна пръст.

— Задръжте.

Тя приведе хубавата си главица и насочи фотоапарата към ПД, застанал между Бари и Алиша.

Хеп се присъедини към тях след снимката. Алиша, която дори и на високите си токчета беше почти с една глава по-ниска от него, не можа да не отбележи, че къдравата руса окосменост върху гърдите му преминаваше в кестенява към пъпа и почти катраненочерна изчезваше под избелелите му къси гащета.

Хеп сръга по рамото Бари, преди да целуне бузата на Алиша. Лекото докосване на устните му предизвика порой приятни тръпки и усещането, че се намира на вражеска територия, малко се притъпи.

— Бет е приготвила гуакамоле — каза ПД. — Единственият й голям специалитет.

— Да — добави Максим. — И проклетницата отказа да ни го сервира докато не пристигне близначето й със съпругата си. Така че по-бързо, докато не сме умрели от глад.

Бари сведе поглед надолу, с устни, свити в изражение, което не беше съвсем усмивка, изражение, от което Алиша се страхуваше — това означаваше, че тя по някакъв начин го беше смутила.

— Забравих да си взема бански костюм — изрече бързо тя.

В действителност тя нямаше бански и не бе имала никаква възможност да се измъкне и да си купи какъвто и да е от някой от безбройните бутици, пръснати по булевард Сан Винсенте.

— Няма проблем — каза ПД. — Мама държи в стаите за преобличане цели купища всякакви ръстове и модели.

От другата страна на къщата бяха разположени две врати с изрисувани на тях блестящи бронзови силуети, обозначаващи пола на посетителите. Алиша се озова в нещо като всекидневна почти два пъти по-голяма от тяхната стая, обзаведена с плетена мебел, заметната с шотландски одеяла. Десетина бански костюма висяха накачени в редица. Три номера памучни модели за малки момичета. Три огромни ръста с полички да скриват отпуснатите форми на зрели съпруги. Тя насочи вниманието си към оставащите четири. Червените и розовите бикини бяха твърде големи за нея. Черният цял бански костюм беше прекалено стегнат в гърдите. Белият Ластекс обаче й залепна по тялото. Беше цял с голямо V-образно деколте, докато широки прорези разголваха местата, където ханшът й се сливаше с бедрата. Тя се въртеше ту наляво, ту надясно пред огледалото, докато накрая трябваше да признае пред себе си, че костюмът й стоеше страхотно. После изведнъж се намръщи. Дали Бари нямаше пак да надене онази смутена усмивка, когато се появи така облечена пред другите?

Някой почука на вратата.

— Аз съм Хеп. Вече започнах да се притеснявам. Всичко наред ли е?

— Не съм съвсем сигурна.

Той влезе и се втренчи в нея.

— Хей — прошепна той. — Хей.

— Добре ли ми стои?

Тя усети, че цялата почервенява. Захласнатият му поглед я смущаваше, но в същото време обаче някакво възторжено чувство взе да се разлива из тялото й.

— Вълшебно.

Гласът му напусна дрезгаво гърлото и той не можеше да отдели поглед от нея.

— Да, но не изглеждам ли… знаеш… евтино?

— Ти си направо невероятна. Също като Лиз Тейлър, само че по-млада и още по-красива. Повярвай ми, татко веднага би подписал договор с теб.

— Бари понякога… — Тя внезапно спря, осъзнавайки, че беше на косъм да се покаже нелоялна към съпруга си. — Аз наистина си нямам и понятие какво означава това стил.

Хеп отметна глава назад и сивите му очи вече не бяха присвити в усмивка. Ресниците му бяха много тъмни за човек с толкова светла коса. Сама в стаята с него, тя внезапно осъзна колко добре му стоеше банският костюм, усети аромата на сол и лосион, който се разнасяше от много едрото му и мускулесто тяло. Тесният и кльощав Бари не можеше да я накара да се почувства крехка и безпомощна.

— Ти си напрегната, нали? — запита спокойно той.

— Аз ли? Защо да съм напрегната? Защото никога не съм била в къща като тази ли? Или защото бащата на ПД е известен режисьор? Или защото твоят баща притежава Магнъм…

— Той работи в Магнъм — прекъсна я Хеп. — Той е вицепрезидент по продукцията. Това е работа като всяка друга.

— Да. Като изключим факта, че ръководи голямо филмово студио.

Хеп приседна в един от столовете, очевидно безгрижен към петната, които оставяше намазаната му с крем против изгаряне кожа.

— Не е на този пост от самото начало.

— Не е, но той е бил момче тогава. Едно богато момче.

— Това ли ти разказа Бари?

— Ние не разговаряме много за фамилията.

Начинът, по който Бари пазеше мълчание за семейството си, ясно означаваше, че въпроси на тази тема не се допускаха; цялата й информация в това отношение се свеждаше до факта, че родителите на майката на Бари се бяха отрекли от нея, загдето се е омъжила за Тим Кординър.

Замисленият поглед на Хеп остана върху нея. Тя седна върху едно плетено кресло.

— Дядо и баба напуснали Унгария, когато татко бил само на няколко месеца — каза Хеп. — Фамилията, между другото, не била Кординър, а някакво непроизносимо име, което имиграционният чиновник записал като Кординър. Те умирали от глад — местният барон продал двете ниви, където те отглеждали ръж. Дядо станал наемен работник в стоманените заводи в Пенсилвания…

— Наемен работник?

— През ония дни заводите плащали пътните разноски на евтината чуждестранна работна ръка. В замяна на това дядо ми поел ангажимент да работи седем години само за едното ядене. Единствената засечка била фактът, че компанията притежавала градчето. Наемите и цените на жилищата били ужасни и дядо никога не успял да изплати дълга си. Нямало пари за такъв лукс като лекарства или лекари. Дядо имал девет деца. Само татко, леля Лили и чичо Тим оцелели.

— Съжалявам — каза тя.

— После станало още по-лошо. — Сивите му очи гледаха мрачно. — Дядо се удавил, или по-скоро се изпекъл, сред тонове разтопен метал. Това станало само две седмици преди да се роди леля Лили. Разбира се, че такова нещо като вдовишки пенсии или безплатни наеми нямало. Те се преместили в Питсбърг. Татко — той бил тогава на десет години — изпълнявал поръчки в един евтин публичен дом. С бакшишите от тях издържал семейството. И докато стане на шестнайсет години, бил икономисал достатъчно за пътни до Лос Анджелис. Там се хванал на работа да мести тежки декори в Магнъм, където Арт Гарисън току-що бил започнал работа. Само след година вече снимал дългометражни филми и заложил всичко, което имал, за да наеме голяма къща за семейството в Уилшир. Той има в бизнеса репутацията на човек, който не се спира пред нищо, но инак семейството за него е на първо място. Така че както виждаш, фамилията Кординър не е потомствена аристокрация.

Алиша кимна. Спокойствието на Хеп по някакъв странен начин се беше придало и на нея; а историята му беше само един допълнителен елемент. Ужасите, изживени от предишното поколение, принадлежаха на миналото, и Кординърови сега бяха аристократи, богати и влиятелни.

— Благодаря ти, Хеп — каза тя.

— За какво? Загдето ти разказах историята на фамилията ли?

Той протегна ръка да погали голото й рамо, сякаш да я дари с покой. Тя усети от горещината, обзела бузите й, че цялата пламти. Но ръката му се отпусна и гласът му отново стана дрезгав.

— Не се притеснявай за банския костюм, стои ти чудесно.

 

 

— Изобщо нямах никакъв избор — каза Алиша. — Този беше единственият, който ми стана наполовина.

Разговорът ставаше малко след един часа. Другите бяха влезли вътре да се преобличат за обяда.

— Наполовина наистина е точната дума — изрече Бари с плътно свити устни.

— О, Бари, моля те, не ми проваляй деня.

— Да благодаря на Бет, че успя да намери нещо да си сложиш отгоре. Иначе нямаше да ни пуснат даже и да припарим до прага на Краб Кукър — каза той. Но после, след като проумя, че разговорът за изкусното тяло на жена му го бе довел почти до несправедливост към нея, той примирително смени темата на разговора. — Какво правихте долу ти и Хеп?

— Разговаряхме.

— За какво?

Тя разбра, че Бари я питаше не защото ревнуваше, а защото бе просто любопитен. Тя разбираше също така, че макар и съпругът й да играеше ролята на беден роднина, неговата гордост, че се явява частица от славната фамилия Кординър, беше неимоверно голяма. Той не би оправдал по никакъв начин сухия разказ на Хеп, хвърлящ сянка върху тази слава.

— О, нищо особено — каза тя. — Просто си поприказвахме и това е.

 

 

Алиша беше очаквала нещо официално, стегнато, като ресторанта в Лас Вегас, но процесът на хранене в Краб Кукър беше свободен и непринуден като на пикник. Ордьовърът от задушена риба със сланина и лук им беше сервиран в пластмасови съдини, а основните ястия от морски животни им сервираха в чинии за еднократна употреба. Сред ароматите на печена риба, суетенето на млади и загорели сервитьорки, смеха на неофициално облечени хора, Алиша, облечена в пъстрата рокля, която Бет бе намерила в един килер, бавно се опознаваше с компанията си от нови роднини. След обяда шестимата се пъхнаха в открития крайслер на ПД и соленият бриз разнасяше из околността гръмогласното им изпълнение на Итси битси тийни уийни йелоу полка дот бикини, докато караха обратно към къщата.

Нечий голям и черен ролс-ройс се беше изпречил господарски точно пред вратите на гаража на семейство Зафарано.

— Господи, това е колата на татко — каза Хеп.

— Какво прави тук чичо Дезмънд? — поиска да узнае Бари. Той мигаше бързо, сякаш някаква прашинка бе влязла в окото му.

— Кой знае? — каза ПД. — Може да му се е объркал нещо уикендът.

— Татко да си обърка уикенда? — възрази Максим. — ПД, ти си умно момче, я опитай пак. Защо е тук?

— Добре — изрече примирително ПД. — Той ме помоли да доведа Бари и Алиша на обяд, за да може да уреди конфликта между Бари и родителите му.

— Ти си едно голямо лайно, ПД — изрече Бари през зъби, макар и уплашен. — Бракът ми и взаимоотношенията ми с родителите са си чисто моя грижа.

— Очевидно, селяндурче мое, чичо Дезмънд не споделя мнението ти — върна му го ПД.