Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (6)

4

Реактивен самолет изрева над главата на Бари тъкмо в момента, когато колата му свърна в забуления от мъгла квартал. Редицата порядъчни бунгала, всички забележително еднакви, различаващи се единствено по подреждането на ливадите си, лежеше точно по глисадата на летището на Лос Анджелис.

Той свърна по тяхната алея, паркирайки зад единайсетгодишния шевролет оникс на баща си. Алиша сложи гребена си в дамската чантичка. Още когато бяха навлезли в неспирното движение на Лос Анджелис, тя бе включила вътрешното осветление на колата и се бе заела със сресването на гъстите си черни коси, непрекъснато слагаше червило и после го изтриваше, безуспешно се опитваше да поизглади поне малко набръчканата си червена рокля. Напрегнатостта й се предаде и на без това изнервения вече Бари, който очакваше тягостно сблъсъка с родителите си. Той се сгърчи отчаяно над кормилото и му се прииска да бе имал поне малко пари, за да я разведе по магазините на Лас Вегас и да й купи пуловер и пола. Неземната й красота го заслужаваше. По някаква асоциация в съзнанието му изплува Бет, студена и понятна, класическото момиче от смесен колеж. Бети — помисли си той. — Дано вече им е казала.

Алиша интуитивно прочете мислите му.

— Бари, сестра ти ще си бъде ли у дома?

— В неделните дни обикновено си е у дома. Иначе живее в общежитие на Алфа Епсилон Фи.

— И тя ли учи в калифорнийския университет в Лос Анджелис?

— Не, тя е в държавния калифорнийски. — Спести си разяснението, че чичо им Дезмънд плащаше обучението на сестра му в частното студентско градче, както и сметките й в женския клуб на университета. Пое дълбоко дъх и стисна ръката на Алиша. — Да влизаме — каза той.

И тъй като къщата им нямаше вестибюл, те пристъпиха направо във всекидневната. Зад двете старомодни кресла и диван — всички покрити с износен червеникавокафяв плат — се намираше трапезарията. Тим и Клара Кординър бяха седнали един срещу друг.

Косата на Клара бе боядисана в някакъв странен нюанс между червено и кестеняво, сресана и опъната назад. Бе облечена в морскосиня домашна рокля. Тим беше със стара и избеляла фланелка с къси ръкави.

Стомахът на Бари рязко се сви под въпросителния поглед на родителите си. Те още не знаят — помисли си той.

— Къде е Бет? — запита той глупаво.

— Остана при чичо ти Франк и леля Лили — отвърна Клара с онзи неприятен и дразнещ носов глас. — Скъпи, щом си решил да не се прибираш, иска ми се поне да ни предупреждаваш. Цяла нощ не съм мигнала и съм чакала да се обадиш по телефона. Събота сутринта намерих бележката на Бет, че сте заминали за Лас Вегас с останалите.

Очите на Тим жадно се плъзгаха по вълшебните гънки на тялото на Алиша.

— Няма ли да ни запознаеш с приятелката си?

Бари сграбчи с всичка сила ръката на Алиша.

— Т-тя е нещо повече от п-п-приятелка — заекна той. — Мамо, татко — това е Алиша, моята съпруга. Вчера се оженихме в Лас Вегас.

Все едно че ги беше ръгнал с един от ония електрически остени за волове, които шерифите по Мисисипи използваха за разгонване на работнически демонстрации. Ухиленото изражение на Тим мигновено изчезна, заменено от провисналата му челюст. Опитът на Клара да си поеме рязко въздух премина в пресеклив стон и ръката й с разширени вени се притисна към гърдите. Откакто бе започнала да страда от коронарно заболяване, тревогата за болното й сърце не я напускаше и за секунда.

Алиша наруши тишината.

— Щастлива съм да се запозная с вас, мистър и мисис Кординър — изрече тя кротко.

Тим скочи на крака като изстрелян от пружина. Тъй като беше неделен ден, не се беше обръснал; сивеещата му руса коса бе започнала да оредява откъм темето, а шкембето му заплашваше да скъса копчетата на избелялата фланелка. Въпреки това огромният ръст и широките плещи му придаваха силно внушителен вид. Сега обаче, обзет от гняв, поведението му бе заплашително и непредсказуемо.

— Дрън-дрън — изръмжа той.

— Оженени? — прошепна Клара с напрегнати вратни сухожилия. — Ти никога не си ни споменавал за такова нещо. Откога я познаваш?

— От месец — преувеличи малко Бари.

— Алиша ли беше? Как й е другото име? — обърна се Клара към Бари, сякаш Алиша беше глухоняма.

— Кординър. Но бях Лопес — каза Алиша.

Гласът й съдържаше искрица хумор, но ръката й в дланта на Бари трепереше.

Клара посивя. Тим заобиколи масата и я потупа по раменете с неловка нежност.

— Няма ли да кажете нещо? — запита Бари.

— На мен ми се струва, че ти не ни остави нищо за казване, непрокопсанико!

— Тим, моля те… — промълви предупредително Клара.

Тя добре знаеше, че всичката избухливост на рода Кординър бе достигнала своя връх в съпруга й. Когато близнаците бяха на девет години, той се бе сбил с друг сценичен работник и го бе проснал в безсъзнание. Мъжът бе починал, докато го караха в болничния пункт на Магнъм. Дезмънд Кординър бе използвал всичките си мощни връзки, за да отърве брат си от затвора.

— Моля за какво? — изрева Тим. — Набарал някаква мокрогърба^[1] евтинийка и ни ги разправя, че се оженил за нея. Какво, по дяволите, чака от нас, коментар ли?

Бари беше наследил макар и малка, но все пак достатъчна част от темперамента на баща си, и в този момент блесналите му злобно очи и настръхналата му фигура съвсем явно сочеха приликата помежду им.

— Очаквам нещо от рода на пожелания за здраве и щастие.

— За да чуеш такова нещо от мен, непрокопсаник такъв, ще се ожениш както трябва!

— Както сте направили двамата с мама ли?

Застрашително ръмжене се изтръгна от мощните гърди на Тим и той направи крачка напред.

Ръката на Клара отново се притисна към гърдите й.

— Много ви моля и двамата да не започвате пак отначало.

— Какво искаш да кажеш с това отначало? — запита войнствено Тим. — Кога друг път този непрокопсаник е довеждал в къщата ни някаква евтина мексиканска уличница, за която се е оженил?

— Хайде, Алиша — изрече през стиснати зъби Бари, — да се махаме оттук.

Реакцията на родителите му изпълни Алиша с отчаяние, но тя изрече примирително:

— Бари, ние изненадахме родителите ти.

— Ти! — обърна се Тим към нея. — Ако си мислиш, че вече си член от семейството, изхвърли го от главата си. Ние не сме милионерите от фамилията Кординър, а сме съвсем обикновени и порядъчни хора. — Той приведе главата си като някой бик към Бари. — А колкото до теб, щом си станал толкова самостоятелен, от днес нататък не чакай и цент от мен.

— Аз работя в студентското сдружение — каза Бари.

— Ония пари едва ти стигат за учебниците и бензин. Плащай си сам стаята и стола, пък да те видя колко време ще издържиш!

— Тим, той трябва да завърши! — изплака Клара.

— Клара, не се бъркай! Ти го разглезваш от прекалено дълго време. Крайно време е този мистър Голяма Клечка Женен Мъж да разбере какво представлява животът.

Ноктите на Бари са забиха в дланта на Алиша.

— Поне съм научил, че животът не се състои в сваляне на курви по баровете и преминаване после през леглата им!

— Ти, дребно лайно такова! — изрева колкото му глас държи Тим. — Вдигай си насрания гъз от къщата ми и гледай да не забравиш и евтината си курва от Тихуана!

— Тим — проплака Клара. — Тим, моля те…

Бари не остана да дочака следващата порция. Той сграбчи Алиша за китката и я помъкна след себе си по късия и неосветен коридор в стаята си, където издърпа от гардероба кожения си куфар, подарък за рождения му ден от леля Лили и чичо Франк и започна да го тъпче с дрехите си. Алиша седна на стола до бюрото му, притиснала треперещите си ръце в скута. Станалата сцена бе доунищожила и малкото й останало самочувствие, но въпреки това не можеше да потисне внезапния си порив на симпатия към Тим. Не към Клара — никога не бе обичала хленчещите мрънкала. Но в образа на неистовия в гнева си едър мъж във фланелка с къс ръкав бе имало нещо патетично. Прииска й се да убеди Бари да отиде и да се разбере с баща си, но в света на Алиша беше колкото и неразумно, толкова и опасно да се навира между двама разгневени мъже. Тя започна да сгъва дрехите, които Бари хаотично тъпчеше в куфара си.

Чашата за моливи върху бюрото му подскочи, когато външната врата се затръшна с гръм и трясък.

— Татко излиза, край на действие първо — изрече Бари, като с мъка се опитваше да потисне сълзите си.

— Бари, ще се разберем с тях, повярвай ми.

— След това оскърбление, което ти нанесе той… което нанесе на двама ни?

— Шокът…

— Да пълзим пред него? — Момчешки ъгловатото му лице рязко се обтегна и той започна да сваля книги от рафтовете на библиотеката си. — Никога.

Вратата се отвори. На прага, в полумрака на коридора зад нея, застана Клара с удължено като яйце лице.

Тя се обърна към сина си, като старателно избягваше да гледа Алиша.

— Скъпи, не трябва да вземаш насериозно татко си, когато е разгневен. Ние не искаме да си тръгваш.

— Този път той е прав — изрече напрегнато Бари. — Аз си имам вече задължения към семейството.

— Твоята, а-а, съпруга също може да остане. Леглото ти е двойно.

— Не искам да ви досаждам.

— Но как тогава ще завършиш университета? Бари, ти трябва да се дипломираш.

— Ще се дипломирам, не се тревожи.

— Не мога повече да понасям тия семейни скандали… — изрече Клара с разтреперана челюст. — Това руши здравето ми. Нали ще се обаждаш?

— Това зависи от татко. Първо ще трябва да се извини на съпругата ми.

Клара примига несигурно.

— Бари, всичко е наред, не се тревожи.

— Категорично отказвам да влизам в къща, където са оскърбили съпругата ми — заяви упорито Бари.

— Ти познаваш баща си, скъпи — простена Клара. — Той не желае никому злото, но досега не се е извинявал никому през живота си.

— Тогава е крайно време да го направи.

— Ти беше толкова добро момче — изрече Клара и се извърна. Нито веднъж не си бе позволила погледът й да падне върху Алиша.

Бари затръшна вратата.

— Та казваш, че тия хора, при които работиш, ще ти позволят да ползваме къщичката им, така ли? — промърмори той.

— Разбира се — отвърна Алиша, прикривайки несигурността си с усмивка.

 

 

Семейство Йънг беше толкова изненадано при вестта, че тяхната прислужница се е омъжила, и то за бял студент (да, мисис Йънг наистина го произнесе така), че изобщо не забеляза внезапното отсъствие на испанския акцент в гласа й. Когато обаче Алиша ги попита дали може да продължи работата си и двамата с Бари да ползват къщичката, съпрузите Йънг станаха внезапно изключително сериозни. Мисис Йънг се отпусна върху хлъзгавата изкуствена материя, която пазеше кадифената тъкан на дивана, и нейните огнени очи се спряха в очакване върху съпруга й.

Той изрече заповеднически:

— Алиша, докато двамата с мисис Йънг обсъдим нещата, моля ви двамата със съпруга си да изчакате навън.

Алиша и Бари почакаха на стъпалата пред къщата.

След десет минути ги поканиха обратно вътре. Доктор Йънг им обясни конструкцията и водопроводната система на къщичката отзад.

— В квартал като този ние бихме могли да й вземем един изключително добър наем — заяви той, пропускайки да спомене факта, че местната зона беше R-1, в чиито сгради беше разрешено да се живее само еднофамилно. — Но мисис Йънг и аз сме много, много доволни от Алиша, а също така и Рони и Лони. А и вие изглеждате порядъчен младеж, не сте някой невъзпитан или шумен тип. Така че ще ви позволим да я обитавате, с изпитателен период, разбира се.

— Няма да съжалявате — изрече разгорещено Бари.

— Разбира се, ще правим малка удръжка от възнаграждението на Алиша. Как ви се струва удръжка от петдесет долара, Алиша?

Алиша знаеше със сигурност, че я мамят най-малко с двайсет и пет долара от тези, които действително й се полагаха, но които така или иначе не виждаше. А сега още петдесет долара? Но имаше ли всъщност тя някакъв избор?

Тя кимна.

— Чудесно.

— След като измиеш съдовете в кухнята, си вече напълно свободна — произнесе доктор Йънг. — Освен ако мисис Йънг и аз нямаме среща. Тогава, естествено, ще се наложи да се грижиш за момчетата. Вашият съпруг…

Бари се изкашля, повтаряйки името си.

— Казвам се Бари Кординър, сър.

— Да, Кордър. Вие разбирате, естествено, че нашето споразумение не ви осигурява храна.

Мисис Йънг се обади:

— Няма да позволя Алиша да ви носи храна от моята кухня.

Алиша се приведе към съпруга си в очакване да не последва някакво гневно избухване, подобно на това, което вече беше демонстрирал при срещата им с родителите му. Но той само кимна послушно:

— Разбира се.

На раздяла мисис Йънг им каза:

— Алиша, ще те чакаме точно в шест и трийсет.

 

 

Взеха стая под наем в един древен мотел на Пико. От едната им страна гърмеше оглушително аржентинска музика, а от другата набираше скорост, като от време на време позаглъхваше, някакъв семеен скандал. Когато Бари се сложи върху разкошното тяло на съпругата си, ерекцията му изведнъж увехна.

Вечерта им нанесе и последния удар.