Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (77)

71

Три месеца по-късно Хеп слезе, куцайки, от ферибота в Беладжио.

Никога не беше посещавал мястото в разгара на зимата. Железни кепенци скриваха магазините за туристи, тесните алеи, водещи надолу към езерото бяха пусти, а откритите кафета по брега бяха празни, с изключение на две добре облечени жени.

Достигайки дъговидната алея с пейките, той се спря да погледа танца на вълните, отразяващи едрото бледо слънце. Лицето му беше отнесено.

В началото, когато бе започнал процесът на бавното му възстановяване, всеки път, когато вратата се бе отваряла, той се бе напрягал целият в очакване, че това е тя.

Проумял накрая, че тя няма да се върне, той се затвори в себе си. Загубих я — тази мисъл не му излизаше от ума. — Загубих я.

Изпадна в депресия. Имаше цели дни, когато му се събираха не повече от десетина произнесени изречения.

В своето уединение той размишляваше над предателството, извършено спрямо него от брат му и братовчедите му. Той в действителност беше мъртъв, но без предимствата на забравата.

Направиха му четвърта операция, един неуспешен и изключително болезнен опит да удължат сухожилията му извън коляното.

Когато състоянието му се подобри, той започна да си прави план за евентуална среща и мислеше съсредоточено, почти по същия начин, по който си разпределяше кодеиновите хапчета. През нощите, когато го сграбчваха най-жестоките болки, позволяваше си да мечтае колко хубаво би било пак да са заедно.

Персоналът на клиниката се отнасяше добре с него, а и той бе пациент с характер, но самотата и болката бяха нанесли сериозен урон на духа му: онази дълбоко скрита в него несигурност бе нараснала неимоверно. За пръв път в живота си се почувства недостоен.

И тогава, в един слънчев следобед Ханс, червеноликият германец санитар, го бе извел с количката на верандата. Може би великолепната гледка, разкрила се пред взора му, или жизнерадостното дрънчене на конски впряг, дърпащ шейната по склона на хълма, или пък студеният и чист планински въздух му подействува особено, но желанието му да се срещне с нея вече не изглеждаше неосъществимо.

И сега, след като вече имаше поставена цел пред себе си, заложеното му от природата взе връх. Само след седмица тръгна с патериците, като ползваше големият асансьор, за да слезе на първия етаж, където четеше от кора до кора Лондон Таймс и Пари Мач. Френският му бе станал като втори матерен език от работата в Заир, където, въпреки извоюването на независимостта, френският език бе останал като официален, защото в страната имаше най-малко осем различни диалекта на банту. От вестниците научи, че Алисия дел Мар е предложена за Оскар за Най-добра актриса (научи също, че Харвард Кординър получава посмъртно Оскар за цялостно творчество). Можеше да се обади на Максим или ПД. Можеше да се примоли и на Бари.

Но бе Адам Стивънс и трябваше да създаде сам новата си самоличност.

Тя му беше казала, че се намира във вилата в Беладжио, но оттогава бяха минали три месеца и вероятността, че е още там, не беше много голяма. От друга страна пък не знаеше просто откъде да започне.

Фериботът бавно се изтегли от пристана с няколко протяжни изсвирвания. Той се надигна от пейката. На стоянката за таксита двама добре облечени шофьори жестикулираха един на друг. За миг размисли дали да не помоли единия да го откара до вилата. Но сметката на Адам Стивънс в Цюрихската Credit Bank беше отворена с пари от здравния център; макар и да беше главният му меценат, той никога не бе мислил за парите като за свои, така че всеки път, когато си позволяваше някои излишества като вино, с което да преглътне скромните ястия на Шато Нойшател, или пътешествие с такси, биваше пронизван от чувството за вина.

И той закрачи нагоре.

Походката, на която се беше приучил, да се обляга на бастуна, докато замахва с левия си крак от бедрото, му създаде големи трудности нагоре по хълма. Когато стигна до шосето с двете ленти, прелитащите от време на време коли и камиони го караха да се притиска към банкета. А дебелият слой борови иглици затрудняваше още повече движението му.

При вида на табелата „Вила Адриана“ той спря да си поеме дъх в острия и режеш вятър. Какво правеше тук? Той вече не беше Хеп Кординър, дете на холивудски магнат, световноизвестен режисьор. Той беше един инвалид, нещастен и без истински паспорт, търсещ една уединила се световноизвестна филмова звезда — която можеше и да не си е у дома.

Ако в характера му не бе останала частица от упоритостта му, той като нищо щеше да се върне на ферибота. Вместо това се запъти уверено към постройката от деветнадесети век, която съвсем неумело бе ремонтирана и изглеждаше като бунгало.

Той чукна няколко пъти познатата бронзова глава на русалката във вратата. След няколко секунди вратата се отвори няколко инча и Хуанита застана в рамката й. Гърдите му се стегнаха и той не беше сигурен това признак на тревога ли е или облекчение.

— Здравей, Хуанита — произнесе спокойно той.

Тъмното и широко лице остана безстрастно. Тя не показа никаква изненада, че го вижда жив върху скоро измитите стъпала пред къщата.

— Мис Дел Мар не е тук — каза тя.

Той премести тежестта си от единия на другия крак.

— Да не би да е в селото на покупки?

— Не.

— Ще се върне ли скоро?

— Отивай си! Остави я на мира! Не й ли причинихте достатъчно мъка, Кординъровци проклети!

Внезапният изблик на гняв очерта концентрични кръгове около устата на Хуанита и тя в миг му заприлича на онези разгневени божества на маите, издялани в скалите още преди Колумб.

Неочакваният й гняв го изведе от равновесие — и психическо, и физическо. Той се облегна на бастуна си и се изкашля, за да спечели няколко секунди.

— Бих искал да я видя — каза той.

— За какво?

— За да разговаряме.

— Да разговаряте, ха! Всички вие, Кординъровци, искате вечно нещо от нея. Като някакви лешояди сте я наобиколили да й изпиете кръвчицата…

Вече ядосан, той я прекъсна грубо:

— Ще й предадеш ли, че съм дошъл?

Тирадата й продължи.

— Оня Бари, тормозеше я толкова години! Тя направи всичко за него. Само да я повикаше с пръстче и веднага тичаше към него. Но когато тя самата имаше нужда от помощ къде изчезваше той? Накара докторите да я упоят, за да й отнеме бебето и да го даде на оная негова много благородна сестра. Пък за нея да не си отварям устата, за тая Бет! Тя винаги гледаше отвисоко на Алис и се отнасяше с нея като с някоя курва от холивудски булевард. И сега тя да има бебето й! Алис спаси студиото на баща ти, но мръднаха ли си пръста той или майка ти за нея? Тя плати дълговете на бащата на ПД, направи ПД милионер и когато нещата загрубяха, ПД я захвърли на вълците. Ами брат ти Максим? Така я гонеше, че тя за малко не си изгуби крака, и това не му стигаше, ами я накара да прави филми и за онова чудовище, Ланг!

— Ти си абсолютно ирационална — изсумтя той. Но още докато произнасяше думите, разбра, че тя говореше с чистия език на рационалното. Това си беше истината. Цялата фамилия Кординър се беше хранила чрез нея.

— А ти! Ти си този, който я нарани най-дълбоко! Първо направо я покруси вестта, че си мъртъв. После пък рискува всичко, само и само да те намери. И ти точно в този момент я ритваш в зъбите!

На негово място Максим сигурно щеше да отвърне с някоя хаплива забележка, че едва ли е в състояние да ритне когото и да било, още повече в зъбите.

— Знам, че й причиних голяма болка — каза той. Гласът му бе изгубил всякаква плътност и прозвуча съвсем вяло. — И точно затова искам да говоря с нея.

— Пак си си същият! Сигурно си мислиш, че кирливото ти извинявай ще оправи всичките ти гадости. Тя никога не ми е споменавала какво си й направил, но когато се домъкна обратно тук, беше толкова болна, колкото и тогава… И сега, тъкмо когато малко взе да се съживява, ти пак се изтърсваш и ми заявяваш, че — видиш ли, — трябва да говориш с нея. Понякога си мисля, че тя може да преживее какво ли не, дори и чума, но не и вас, Кординъровците!

Значи Алисия беше болна. Докато беше лежал в болничното легло и се беше надявал — не, беше се молил, — тя да отвори вратата, не бе му минавало и през ума, че може да е болна. Пред погледа му изплува убитата й усмивка, с която бе напуснала стаята му, и преглътна с усилие.

— Ти си права, Хуанита — каза той. — Не трябваше да идвам.

Той тръгна към уличката. Неочаквано скърцане от остро заковани спирачки го накара внезапно да се обърне. По пътя над вилата свистяха гуми. Съзнанието му мигновено се изпълни със спомена за един примитивен криволичещ африкански път, за подскачащия джип и дъхът му секна. Трясъкът на разбито стъкло и стърженето на метал останаха там, в мрачната джунгла.

Звуците на двигателя постепенно отшумяха към Беладжио и той се обърна. Хуанита бе на поста си в рамката на богато орнаментираната входна врата. Но Хеп реши да стои тук и да чака Алисия.

— Обещавам да не я безпокоя, но няма да мръдна оттук, докато не я видя.

— Нита, кой е там? — Това беше гласът на Алисия.

Тичешком се изкачи по витата стълба. На най-горното стъпало спря рязко. Втренчи се през коридора и ръката й се притисна към шията.

Дългият прозорец зад нея служеше като обратно огледало. В блестящия ореол на зимното слънце лицето й не можеше да се различи добре. Със спусната по раменете коса, с бял халат, обгръщащ плътно стройната й снага, тя сякаш мержелееше, както навремето бе изкушила Бари да я съзерцава като безсмъртната богиня на любовта — Астарта, Афродита, — така сега Хеп я видя като откровението на живота си.

Той забрави оперирания си крак, изгнанието му от родителите си, от семейството, от дома; той разбра, че целите, които си бе поставил навремето — да направи съвършения филм и да създаде сносни условия за живот на бедняците в Африка, всъщност бяха миражи.

Тази жена, застанала само на няколко метра от него, беше единствената истина в живота му.

В санаториума замалко не беше полудял от желание. Сега, като я гледаше, изпитваше страст по-силна от всяко друго усещане, което беше изживявал някога, по-силно от страха и агонията му през онази нощ, когато бе сигурен, че е дошъл краят на живота му, по-силно от всяко влечение, което бе изпитвал до този момент към нея. Вдигна бастуна пред себе си, за да скрие физическия си недъг.

Тя направи няколко крачки към вратата и спря.

Сега вече виждаше по-ясно лицето й. Фината й кожа сияеше с някакъв неуловим розов оттенък около скулите; очите й бяха чисти и без грим. Очевидно се бе възстановила след болестта си.

— Здравей — произнесе тя с нормален тон.

— Здравей.

— Просто минаваш и се отби да ме видиш ли?

— Нося ти нещо. — Той пъхна ръка в джоба на панталоните си за шоколада, който беше купил при смяната на влака на гарата в Цюрих. От топлината на тялото му бялото шоколадено блокче се бе сплескало.

Тя се усмихна и дойде до вратата.

— За режисьор от твоята класа тая сцена е направо ужасна — каза тя, плъзгайки поглед към двора. — Къде е колата ти?

— Дойдох пеша от ферибота.

Очите й се сведоха към коляното му.

Екстазът отстъпи място на объркването му.

— Упражненията ми идват от полза — изрече грубо той.

Тя се обърна към Хуанита и каза:

— Ние ще си поприказваме.

— Няма да ти позволя пак да те разсипе тоя — каза Хуанита.

— Защо ръмжиш като някой доберман?

— Защото имаш нужда от такъв.

— Не, сега в момента нямам. Хеп е извървял дълъг път да дойде да ме види.

Хуанита извъртя поглед към високия таван, сякаш призоваваше провидението да накаже това глупаво великодушие на по-младата й сестра, после се обърна и тръгна надолу по стълбата, където след няколко секунди се чу шум от отваряне и затваряне на врата.

Двамата с Алисия се гледаха през прага на вратата. Той чувстваше, че е безсилен да отмести погледа си от очите й. В тях винаги се бе спотайвала някаква тайна, улавяна от камерата, и това бе допринасяло още повече за успеха й. А сега тази лазурна бездънност сякаш бе побрала всички тайни на света.

Тя първа сведе поглед. Пое разкривения шоколад от ръката му и каза:

— Да отидем в кабинета.

При предишните им престоявания във вилата често бяха използвали стаята и той се насочи, без да мисли, към голямото кожено кресло, но в последния момент се сети, че то вече не е негово, и предпочете да застане до прозореца. Някакъв скутер пореше водите на езерото и шумът от двигателя приглушено проникваше в стаята. Тя се приближи и застана до него. Близостта й сякаш шибна с камшик всичките му сетива.

— Много си добър с него — каза тя, хвърляйки поглед към бастуна му.

— По-добър, отколкото тогава в калта?

— Толкова ли беше важно за теб да не те видя тъкмо в онзи момент?

Той повдигна уклончиво рамене, после поклати глава.

— Не съм дошъл тук да лъжа — каза той. — Макар че когато си спомня, направо пламвам.

— Какво ще кажеш за начина, по който аз се самоунижавах?

— Това е друго нещо. Не мога да повярвам, че съм те прогонил.

— Но защо го направи?

— По онова време се страхувах за теб, поради Ланг. Но може да е било, защото ме видя в онова състояние. Кой знае?

— Може би е било, защото си бил съвсем наскоро опериран.

— Гласът й се беше смекчил забележимо.

— Така ми се искаше да се върнеш. Господи, как исках да се върнеш, Алисия.

— Сега съм Алис.

— Алис — повтори той. — Хуанита ми каза, че си била болна.

— Не съвсем.

— Какво искаше да ми каже тогава?

— Това е все част от същата история като с Алисия и Алис — тя се загледа замислено в малкия и необитаем, обрасъл с борове остров. — Спомняш ли си преди години, когато ти казвах колко е хубаво да бъдеш само от другата страна на екрана — като Алиса в огледалния свят? И ти ми каза, че само мечти не стигат?

— Бяхме в Дон на Бийчкомър.

Споменът за тази толкова далечна вечеря и за преживяното после в мотела Кауенга Ин съживи настроението му.

— Да, там беше. Е, след онзи случай във Вила Пасифика, когато двамата с Бари отново заживяхме заедно, понякога Алиса има проблеми с това завръщане от другата страна на екрана. Дишах като риба на сухо.

— Невроза?

— Да, тревога, безпокойство и обърканост. По-късно, когато си мислех, че си мъртъв, те зачестиха и не само на снимачната площадка. Страховете ме връхлитаха по всяко време. Докторите се опитаха да ме излекуват от тях, когато отидох в родилната клиника. Не знам точно с какви лекарства ме тъпчеха, но болката ми не намаляваше и в известен смисъл се чувствах дори и по-зле, защото разбрах, че с лекарства няма да мога да се оправя. И точно тогава вдигнах ръце и се оставих да ми вземат бебето.

— Хуанита ми спомена, че Бари те принудил.

— Само защото си мислеше, че така е най-добре за бебето. Затова се съгласих. Хеп, така е най-добре за него — каза тя и пак въздъхна.

Гърлото му беше пресъхнало и той не можа да проговори. Загледа се на свой ред в необитаемия остров.

— Недей да ставаш тъжен — каза тя. — Аз съм далеч по-добре, а и бебето е щастливо. Освен това помисли колко е изгодно това за теб. Невъзможно е да се почувстваш засрамен пред мен.

— Липсваше ми — каза той с нисък и треперещ глас.

Тя пое ръката му и я притисна към гърдите си. Той долови бесните удари на сърцето й.

И с някакъв слаб вик той я прегърна, покривайки шията й с целувки. Тя се бе вкопчила в него с всичките си сили, сякаш да се увери, че наистина е жив. Той я поведе към дивана и я придърпа върху себе си. Тя захвърли халата. Той искаше да я гали, да усети удивителната гладкост и коравина на гърдите й, да почувства под дланите си невероятното кадифе на бедрата й, но вместо това трескаво разкопча джинсите си. Тя се изправи и го възседна. И докато потъваше в нея, а заедно с него и целият свят, той извика името й: Алис… о, Алис…