Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (15)

13

— Бари — произнесе тя и направи малка пауза. — Мислил ли си някога, ааа, да се прибереш при родителите си?

Прегърбен над пишещата си машина, той долови въпроса, но не и неговото съдържание. Вдигна глава и изсумтя:

— А?

— Няма ли да е по-добре, ако спиш при родителите си?

— Това е един много странен въпрос. Да не би да си забравила, че живея тук?

— Ти не прекарваш тук кой знае колко време и…

— Да не би да ми връчваш ултиматум? — прекъсна я той с порозовели лунички.

— Просто е по-разумно, това е всичко.

— Ултиматум ли ми даваш? — повиши глас Бари, защото тя бе отишла в банята да се съблече. Откога бе започнала да се преоблича там? — запита се той. Това бе започнало от деня, в който си беше купила два комплекта нощници — преди това бе спала без дрехи. А това бе станало горе-долу преди два месеца, плюс или минус седмица.

След малко излезе от банята, облечена с къса бяла нощница, която решително не скриваше гънките на тялото й.

— Бари, разбираш ли, това е първата нощ, откакто ти си у дома от цяла седмица насам.

Тя се приведе да разгъне леглото и фигурата й мигновено извика в паметта на Бари бронзовата балерина на Дега в щатския музей, ефирна и женствена и в същото време удивително силна. В следващия миг лампата примига и угасна; фигурата й сякаш се разтвори в мрака, отдалечавайки се от него. В този миг той проумя до каква степен беше станал зависим от земната й сила, от способността й да се справя с всички проблеми, и дори от нейната неравнопоставеност с него.

— Не можеш да противопоставяш болестта на мама срещу мен — изрече той дрезгаво.

— Аз не те обвинявам, Бари. — Тя се сгуши в далечния ъгъл на леглото. — Искам само да кажа, че ние двамата вече вървим по отделни пътища.

— Да не би да се срещаш с някого в студиото?

— Става въпрос за нас — мен и теб — каза тя.

— Да, наистина!

Сгушена в чаршафа, тя запита:

— Не можем ли да поговорим като разумни хора?

— Защо не поговориш като разумен човек с него?

Ако Бари не беше толкова разкъсван от страхове и ревност, той не би пропуснал да види внезапно пребледнялото й лице.

— За какво да говоря и с кого? — парира тя.

— С онзи момък, с когото си тръгнала по своя отделен път! — извика той.

Бари сграбчи старото си яке — той така и не облече онова луксозно спортно сако, което му беше подарила тя за Коледа, — и изхвърча навън.

Спря с колата до най-близкия бар — задимено, тясно заведение с голям телевизор, включен на баскетболен мач от професионалната лига. При всяка вкарана в коша топка клиентелата бурно ревеше в знак на одобрение и удряше с всичка сила по тезгяха. Равнодушен към спорта Бари хлътна в едно сепаре и започна да поръчва бира след бира в опит да удави спомена за големите и загрижени виолетови очи на Алиша, когато бе предложила да се изнесе от жилището им.

Два часа по-късно, целият вонящ на бира, той съумя да докара обратно старичкия де Сото до дома си. В мрака се спъна и се просна върху пода. Лампата светна и Алиша се приведе над него. Той притисна бузата си до голия й крак и захълца.

— Миличко, не ме изоставяй.

Тя го погали по свитите рамене.

— Бари, стани.

— Прости ми, че бях толкова време при мама.

— Хайде, подай ми ръка.

Той не пое ръката й. Вместо това притисна устни до дъхащите й на лосион пръсти на краката. Дори и пиян, той ясно съзнаваше театралността на жеста, но не можеше да надмогне унижението си.

— Нали ми обещаваш, че няма да ме изоставиш?

— Хайде, Бари, ела да си легнеш.

— Ние сме женени… завинаги… — Той хълцаше шумно, дрезгаво, агонизиращо.

Накрая тя въздъхна.

— Това беше само една идея, Бари, нищо повече.

Вече в леглото я зацелува по гърдите, засмука шумно зърната й, той — едно отдавна пораснало бебе с крехко лице и увехнал пенис, разплескан в бедрото й.

Инцидентът я натъжи и тя си припомни своите клетви за вярност, които все пак не беше престъпила с лека ръка. Всеки път, когато прекрачваше прага на онази стая в мотела Кауенга, мисълта за развод преминаваше през съзнанието й.

През един горещ и изпълнен със смог ден в началото на май групи костюмирани статистки седяха в очакване върху сгъваемите столове, разтворени в южния край на западната улица на Магнъм. Алиша, облечена от глава до пети в памучна рокля, седеше малко встрани от тях, забила глава в Идиот. Страстна читателка, невежа дори и по отношение на това кои автори бяха гениални и кои не, тя поглъщаше безразборно всеки роман върху библиотечните лавици на Бари — Мелвил, Агата Кристи, Томас Уулф, Балзак, Флобер, О’Хара, Хърси, руските класици — с една почти животинска страст: поучавай ме, принуждавай ме, отнеси ме. За нея в момента не съществуваха нито статистите, нито снимачният екип.

— Вие ли сте Алиша Лопес?

Примигваща и разтревожена, Алиша напусна деветнадесети век, мистичната Русия и вдигна лице да погледне младото момче, което й подаде един бял плик. Вътре намери малка бележка, на която пишеше: Явете се в офиса на мистър Кординър в шест и половина.

Откъсна очи от листчето хартия, едва когато гласът на помощник-режисьора изрева през мегафона:

— Хайде, статисти! Почваме!

В края на снимките върна костюма, който трябваше да се почисти за следващия ден, набързо свали грима си и после, подтичвайки измина четвъртината миля, която ги делеше до сградата на управлението на Магнъм; място, в което до този момент дори не беше стъпвала. В годините преди телевизията да навлезе толкова широко във филмовата индустрия, сградата на управлението беше препълнена от хора. А сега извитата стълба към необитаваните втори и трети етажи беше блокирана от дълга маса.

Офисът на Дезмънд Кординър все пак запазваше аурата си на процъфтяващ. Зад извивките на две елегантни маси от стар махагон седяха две еднакво облечени секретарки, никоя от които не даваше и най-малкия признак, че работният ден беше свършил. Пищната блондинка продължаваше да чука бързо на пишещата машина, докато по-слабата и по-възрастна брюнетка вдигна глава и загледа въпросително Алиша полуусмихната.

— Мистър Кординър иска да ме види. Аз съм Алиша Лопес.

— О, да — каза брюнетката и усмивката й угасна. — Седнете, ако обичате.

В офиса нямаше стенен часовник, Алиша пък нямаше ръчен, и не можеше да определи колко бързо минава времето. Блондинката печаташе на машината, брюнетката свърза най-малко пет пъти шефа си с външни клиенти по телефона, докато през това време зад пурпурните завеси тъмносиният здрач бавно преминаваше в мастиленочерно.

Лукава мисъл премина през съзнанието на Алиша: Когато стана известна, няма да ме карат да чакам.

Не ако, а когато.

Макар и да гледаше на себе си като на някакъв червей, вмъкнал се сред гордата фамилия Кординър, сродяването й с нея неизбежно бе издигнало амбициите й на нова висота. Като дете си беше мечтала да се види на екрана като някое от онези безброй красиви и разкошно облечени момичета, но сега вече знаеше, че дрехите на статистките и епизодичните актриси бяха собственост на реквизитния гардероб, а прекрасните им домове бяха просто едни декори. Тя жадуваше за уважение. Ако беше звезда и на върха на успеха, нямаше да я карат да чака толкова в този офис, вече леко изпотена и със стомах, свит на възел.

Накрая някакъв звънец забръмча върху едно от бюрата.

— Можете да влизате — каза брюнетката.

Когато навремето Дезмънд Кординър бе поел кормилото като шеф на Магнъм, той не бе променил нищичко в офиса на Арт Гарисън. Гарисън, чиято фигура бе почти като на джудже, беше издигнал бюрото си четири стъпки над пода, принуждавайки по този начин посетителите да извървяват почти петдесетте фута, делящи входната врата от бюрото му, като молители към олтар. А сега Дезмънд Кординър остана с глава, приведена над документите по бюрото му, без дори да вдигне поглед към нея. Алиша гледаше чичото на съпруга си — своя работодател — със страх и ужас. Тя отметна бойко глава назад и закрачи към бюрото му с походката на звезда, опасявайки се само непослушните й крака да не я подведат.

Малко преди да го достигне, Дезмънд Кординър вдигна поглед към нея.

— Слушай, ти, малка путко… — Равният му тон накара мръсната дума, която тя мразеше най-много от всичко, да прозвучи изпълнена с отрова много повече, отколкото даже и самият той се беше надявал. — … до гуша ми дойде вече от теб.

— Сега пък какво съм направила? — запита тя, без да издава изненадата, която изпита от твърдостта на гласа си в контраст с омекналите си крайници.

— Престани със синеоката си невинност, путко, тъй като много добре знаеш защо си тук.

— Нямам и най-малка представа.

— Няма да ти позволя да преебеш живота на Хеп.

Дъхът й изскочи рязко със свистене. Ослепителна светлина проряза за миг мозъка й. Дори и за миг не бе предположила, че Хеп ще бъде причината да застане пред това исполинско бюро, защото си мислеше, че никой дори и не подозира за тайните им срещи в мотела в Кауенга.

— Как разбрахте? — запита тя със странно отслабнал глас.

Той дори не чу въпроса й.

— Стой настрани от него или ще се погрижа той да научи за дупката с лайна, от която си изпълзяла.

— Той знае — каза тя и ноктите й отчаяно се забиха в дланите й. — И не дава пет пари.

— Момчето ми винаги е било прекалено благородно дори и в свой ущърб — произнесе Дезмънд Кординър с все същия сдържан тон. И изведнъж бушуващият в гърдите му гняв помете и последната преграда по пътя си. Юмрукът му се стовари върху бюрото, карайки го да изкънти. — Махай се от пътя му, курво мръсна! — изрева той.

— Искате да се махна от страната? Или от този свят? — Макар и с пресъхнала уста, тя пак не се предаваше.

— Изчезвай от Лос Анджелис! Ако не искаш да позвъня на ченгетата и да им кажа, че си даваш гъза под наем!

— Гъза под наем. Жестоко!

Дезмънд Кординър присви очи. Тя се напрегна цялата, предчувствайки физическия сблъсък. Но вместо това той свали очилата си с черни рамки и уморено разтри връхната част на носа си между веждите.

— Днес беше много шибан ден — каза той, докато слизаше по стъпалата. — Хайде да започнем отначало.

Много често дори и най-непочтените му съперници не можеха да сдържат възхитата си от Дезмънд Кординър; те не пестяха суперлативите си: съвършен професионалист го наричаха те в такива моменти. Бяс, цинизми, изнудване, заплахи, предложения за издигане по служебната стълбица, съчувствена нежност, призив към човещина — той можеше да превключва от едно към друго без никакъв преход и с ненадминат успех.

— Заповядай, седни — каза той.

Краката й бяха на косъм да се подгънат, така че тя дори не се опита да възрази и предпочете да се отпусне изнемощяла в дълбокото и удобно кожено кресло.

Той седна от другата страна и се приведе срещу нея.

— Алиша, само преди няколко месеца ти отказа да се разделиш с Бари. Сега си мислиш, че си влюбена в Хеп. А си толкова млада. Не е ли възможно да си се заблудила?

— Това е съвсем различно — каза тя. — А и Хеп е на двайсет и една години.

— Истински Метусалем — произнесе Дезмънд Кординър с уморена усмивка. — А какво ще кажеш за брака си?

Тя повдигна рамене.

— Разговарях с Хеп тази сутрин. Попитах го, какво, по дяволите, става.

— И какво каза той?

— Каза, че това изобщо не ми влиза в работата. — Той направи пауза. — Ти вече трябва да си разбрала, че Хеп е абсолютно порядъчен — сигурно е наследил добродетелите си от майка си — тя произхожда от стар род. Така че аз не мога да повярвам, че той изпитва удоволствие да се вмъква в мотелски стаи със съпругата на братовчед си.

Алиша положи сетни усилия да запази лицето си безизразно, но все още не бе усвоила напълно актьорското майсторство; тя пребледня.

Дезмънд Кординър продължи атаката.

— Бедният Бари се държи по възможно най-глупавия начин.

— Майка му…

— Аз уважавам дълбоко твоята лоялност, Алиша. Но Клара вече от доста време е по-добре. Бари трябва да прекарва нощите си с теб. Какво му става на това момче? Да изостави съпругата си сама, която е не само красива и сексапилна, но и има ум в главата и воля. И да не си взема изпитите…

— Миналия семестър той взе всички изпити и зачоти.

— Не е взел абсолютно нищо, аз проверих. — Той вдигна тъжно рамене. — Деканът казва, че това момче е пропуснало всичките си шансове да стане добър адвокат.

— Но това е само един семестър!

— Оценките се вписват в регистър. А сега ме изслушай внимателно, Алиша. И двамата знаем, че Бари е побъркан на тема писане. И аз ти предлагам да му дадем възможност да докаже себе си. Клара я заплашва поредната сърдечна атака, можеш да ми вярваш. Да пукна, ако мога да разбера защо толкова настоява синът й да стане адвокат. Може би има нещо общо с това, че е еврейка. Каква фамилия! Католици, евреи, епископати, дори един луд розенкройцерианец.

И една странстваща селянка.

— Сигурен ли сте, че не ще успее да постъпи в юридическия факултет?

— Абсолютно сигурен. — Дезмънд Кординър преплете пръсти. — Алиша, аз имам добър приятел във Франция, казва се Филип Сен-Симон. Може би си чувала за него.

Кой не беше чувал за него? Сен-Симон пишеше сценарии, режисираше и продуцираше. Той беше оставил своя отпечатък върху френския филм така, както Фелини го беше направил в Италия, както Бергман в Швеция. Дори и най-строгите и придирчиви критици се разтапяха, когато правеха обзор на творчеството му, като често използваха думата гений.

— Ако се включиш в трупата му, ще можеш да направиш най-важната стъпка към кариерата си.

Кариера… Думата притежаваше някакво богато покритие, като патина от старо злато. Макар че изпитваше невинна гордост от битието си на статистка, тя добре съзнаваше, че това просто беше само една работа и нищо повече. Но кариера?

— Двамата с Бари бихте могли да навлезете в новите си професии.

Професия, още една изкусителна дума.

— Тук стана малко претъпкано, но във Франция не е така.

Франция. Във Франция тя щеше да бъде разделена от Хеп с хиляди мили. Нямаше да го вижда, да го чувства до и в себе си, нямаше да долавя аромата му.

Дезмънд Кординър не откъсваше погледа си от нея.

— Идвало ли ти е някога наум колко разрушително действаш на Хеп?

— Аз не му причинявам болка — изрече тя с изтръпнали устни.

— Ти не, но ситуацията ще го направи. Преди да се появиш ти, той никога не се е държал по такъв детински начин. Аз се гордея с това, че винаги мога да позная какъв човек стои срещу мен. Ти си прекрасна жена и не можеш да постъпиш така с него…

— Но ако…

— Ако напуснеш Бари ли? Хеп ще се почувства още по-нещастен. Не ще изпита никога повече покой.

— Аз не му причинявам болка — повтори тя.

— Помисли си добре. — Той се изправи. — Сен-Симон е един мой много добър приятел.

Покрусена и разнебитена, сякаш току-що е била осъдена на смърт от съдия, тя притвори очи и не видя доволната усмивчица на Дезмънд Кординър.