Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (44)

40

Бари не пи нищо в деня, в който го освободиха от ареста, но когато се пробуди на следващата сутрин, махмурлукът му вместо да намалее, бе достигнал невероятни размери. Чувстваше езика си като парче грапав маркуч, напъхан в устата му, желязно менгеме го стягаше в гърдите, а окото му злобно пулсираше. Най-голямото нещастие обаче беше коремът му, сякаш изпълнен с остри късове желязо. И преди го беше болял стомахът, но такива болки досега не беше изпитвал. Всяко движение предизвикваше болка и му бяха потребни няколко минути, докато успее да изпълзи от леглото.

Аз се самоубивам — помисли си той. Никога по-рано не беше изпитвал такъв ужас. Телефонът иззвъня, докато пиеше нес кафето си без захар, и той вдигна слушалката още преди второто прозвъняване, молейки се това да е Алисия.

Така беше.

— Поликлиниката се нарича Вила Пасифика — каза тя. — Запиши си номера и името на човека, с когото трябва да разговаряш.

Изпита унижение от сълзите си на благодарност, и това го ядоса:

— Нямаш търпение да ме натикаш там, нали?

Веднага щом тя затвори, той избра 805, кода на областта Санта Барбара, и уреди постъпването си за следващата сутрин, четвъртък.

После се захвана с изпразването на бутилките. Примижа и вдигна бутилката Уайлд Търки високо над мивката. Колко пъти досега беше изпълнявал този ритуал? По-добре беше да не си спомня. Когато и последната бутилка алкохол изтече в мивката, той се облече. Пъхна се в панталона с бавни движения поради болките и опакова подвързаните сценарии, покритите с петна снопове стара машинописна хартия — двата му непубликувани романа. Сложи в чантата си тоалетните принадлежности, чиста хартия и книги, а кашоните остави върху пода за мениджъра, който щеше да ги отнесе долу в складовото помещение.

Чак към седем вечерта приключи с подреждането на вещите си. Стомашното му страдание вече бе поносимо и въпреки че само от мисълта за храна му се повдигаше, той от опит знаеше, че храната ще го накара да се почувства по-добре. Пъхна порция замразени макарони със сирене във фурната. Докато чакаше да се стоплят, изведнъж се запита как ли ще се добере до Санта Барбара.

Очуканото му и раздрънкано пежо не искаше да запали и това беше причината, поради която беше отишъл пеша до бара на дебелия Фред предната нощ, а Бет, представител на Магнъм, водеше преговори в Ню Йорк за закупуването на някой от последните бестселъри. Нямаше приятели, на които да се обади. Беше немислимо да телефонира на родителите си.

Оставаше да се обади единствено на Алисия.

С тон на сдържана неохота тя се съгласи да дойде да го вземе в девет часа.

Някаква тъпа болка обхвана врата му. Вила Пасифика — помисли си той. Дали не заключваха гостите си? Дали не използваха отблъскваща терапия? Беше чувал, че това било по-страшно и от средновековно мъчение. Или използваха медикаментозно лечение? Той се боеше от инжекциите като от змии. Ами ако прилагаха психоанализа? Ако психиатърът беше задължителен, то тогава по-добре да си останеше у дома.

Навлече пуловера си и се запъти на юг по Уестууд булевард към Вандом, чиито кошнички демонстрираха огромен брой фини вина и спиртни напитки.

На следващия ден, когато в девет и половина Алисия пристигна в апартамента, завари Бари, обзет от остра форма на алкохолно опиянение. Крещейки колкото му глас държи, че го завлича в ада, той отказа да вземе куфара си. Тя го замъкна с усилие до ягуара; седнал вътре, той гледаше втренчено напред, без дори да обръща внимание на усилията й, с които успя най-после да напъха куфара му в багажника на колата.

Мрачното му настроение бавно взе да се пооправя с отдалечаването от големия град. Пътят им минаваше през Калабасас, Таузънд Оукс, Камарильо, малки градчета, обграждащи мегаполиса.

— Спомняш ли си в замъка как се гушехме в леглото, а навън валеше сняг? — запита той. — В ония дни пиех само по малко вино. И пак щяхме да сме си щастливи, ако Хеп не се беше помъкнал след теб. Той винаги ме е презирал, защото татко е беден, а мама е еврейка.

— О, Бари — изстена тя.

— А ти все още ме обичаш. Ако не беше така, щеше ли да си навлечеш всичките тия главоболия?

Хеп й беше задал същия въпрос, макар и с малко по-различни думи.

Тя гледаше през прозореца плоската плодородна земя на равнината Окснард, където в предишния си живот беше живяла с Хуанита. Защо не беше прекъснала законните си връзки с Бари още тогава? Жалост, да. Тя биваше обземана от жалост всеки път, когато той я умоляваше да отложи развода. Вина, да. Тя обвиняваше себе си за неуспехите му, за пиянството му. Но дали жалостта и вината бяха единствените чувства, които я възпираха?

Откъде черпеше сокове тази нейна упоритост, която не й даваше да се раздели с него? Тя се втренчи в безкрайните поля от целина. Най-лошото нещо не беше брането, помисли си тя. Най-лошото нещо беше да нямаш семейство, чувството, че никъде не си на мястото си.

Скрита в изумрудените гънки на хълмовете на Санта Барбара, спускащи се към океана, Вила Пасифика беше наречена така от нефтения магнат, който бе построил италианския palazzo преди няколко десетилетия.

Минаха през охраняваната врата и после покрай трима мъже на средна възраст, които се разхождаха под шарените сенки на високите стари дървета, после покрай един огромен басейн, в който плуваше само един човек, след това един белведер^[1], на който седяха две млади жени. Смесени двойки размахваха ракети на тенискортове с червена настилка. Алисия беше обзета от чувството, че води Бари на уикенд с парти. В следващия миг видя една сестра в снежнобяло да води под ръка един съсухрен мъж и само на няколко ярда зад тях двама бдителни и яки санитари.

Тя паркира в обозначения с флагчета паркинг. Един френски прозорец на терасата се отвори и един нисък и плешив мъж изскочи пъргаво върху мраморните плочи.

— Добре дошли — изрече той с широка усмивка, тип Айзенхауер. — Аз съм Ал Райкър, главният психиатър на комплекса.

— Приятно ми е, аз съм Алисия Кординър.

— Не съм сляп — изсмя се той. — А вие трябва да сте Бари Кординър. Просто не мога да ви изкажа възхищението си от вашите филми и телевизионни постановки. Наистина са разтърсващи.

Комплиментите отвлякоха Бари от тревогите му по психиатрията.

— Тук е вълшебно — каза той.

— И ние сме на същото мнение. Ще ви разведа, преди да сервират обяда. — Доктор Райкър направи пауза. — Мисис Кординър, защо не закусите в Санта Барбара и напазарувате нещо за Коледа? Предлагам ви да се срещнем в три часа и да поговорим.

— Искате да кажете да се върна обратно тук?

Хеп не бе имал възражения, когато тя бе обяснила, че трябва да закара Бари в поликлиниката, но когато той излизаше сутринта (трябваше да редактира филма, който току-що бяха привършили за Орион) тя му беше обещала най-късно в пет следобед да си е у дома. Санта Барбара беше на два часа път от Лос Анджелис, а тъкмо по това време движението бе особено оживено и щеше да отнеме повече от три часа.

— Ние считаме, че помощта на семейството е от особена важност за успеха на лечението — обясни Райкър.

Докторът очевидно не беше почитател на клюкарските колони във вестниците, защото не знаеше нищо за развода им. Тя погледна Бари с надеждата да й помогне. Той обаче гледаше втренчено играчите на тенискорта.

— Това не е задължително, разбира се — добави доктор Райкър вече със строги очи.

— Добре, в три часа — отстъпи тя.

Още на първата бензиностанция спря и се обади у дома, като поръча на Хуанита да предаде на Хеп, че ще закъснее. Взе си сандвич от Пако Бел и го изяде, докато караше безцелно през територията на калифорнийския университет в Санта Барбара. Студентското градче се простираше чак до плажа и множество загорели студенти носеха сърфове.

В три без четвърт вече чакаше в просторната и ярка приемна на доктор Райкър. През цялото време не откъсна поглед от френските прозорци. В три и двайсет взе чантичката си, шала и очилата и тръгна към кабинета.

Точно посягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори и доктор Райкър влезе. Беше облякъл бежов костюм.

— Съжалявам, че закъснях — изрече той с равен глас. — Бях при Бари в болницата.

— В болницата?

Тя се върна до креслото и се отпусна в него.

— Той закъсня за обяд и отидох да го видя в стаята му. Заварих го да повръща кръв на пода в банята.

— Господи…

Тя потрепери при спомена за онези ръждивокафяви петна по ризата му.

Райкър заобиколи бюрото си и седна срещу нея.

— Доктор Оулшъм, нашият интернист, е пуснал бележка за изследвания.

— Бари действително не изглеждаше добре, но аз си помислих, че това е от сбиването и махмурлука… — Тя направи пауза. — Всъщност, не бях го виждала от няколко месеца.

— Да, разбрах това. Той ми обясни, че бракът ви е пред разпад, докато го развеждах из комплекса.

— Ние сме в процес на развод, който съвсем скоро ще приключи.

— За това не ми каза. Но той е извънредно разтревожен от вашите взаимоотношения с братовчед му…

— Двамата с Хеп сме заедно от много години.

— И въпреки това не сте се развели с Бари?

— Решението ще излезе след по-малко от месец — каза тя. — Колко време ще прекара Бари в болницата?

— В момента не можем да преценим точно. Вероятно три или четири дни. Но продължителността на престоя му не е толкова важна. Мисис Кординър, няма да ви спестя нищо. Само след година ще бъде мъртъв, ако продължи да пие с това темпо. Така че тук основният проблем ще бъде да го отучим от влечението му към алкохола.

— Нали именно поради тази причина той е тук.

Доктор Райкър почука с химикалката по бюрото.

— Става въпрос за развода. Бих искал да ви помоля да го отложите.

— Но защо? Аз ще уредя плащанията. Ще му идвам на свиждане.

— В момента Бари е в много тежко състояние. Бракът се явява единствената му опора.

— Единствената му опора? — Гласът й се разтрепери. — Не ви ли е разказал за семейството си? Той е неразделен с родителите си; има сестра близнак, с която се среща почти всеки ден. Чичовци, лели, братовчеди…

— Според него, когато се е оженил за вас, той се е отрекъл от всички тях.

— Но това изобщо не отговаря на истината!

— В момента ние не обсъждаме истината, а емоционалното състояние на Бари.

— В продължение на години ставаше само това, което Бари желаеше, налагаше се абсолютно — каза тя.

— А вие — допълни доктор Райкър, — сте се оставяли да ви се налага.

Тя прехапа устни.

— Вижте, Алисия, разговорът ни с Бари продължи не повече от час, но мога да ви кажа следното. Той има страшно много проблеми и ние трябва да му помогнем да се справи с тях. В този момент той не ви се налага. Аз ви се налагам.

— Искате да кажете, че ако той си отиде оттук и продължи да пие, вината ще е моя?

— Той е изключително горд с вас. Бракът му с вас е основна част от самочувствието му. Без вашата пълна поддръжка на практика ние ще бъдем абсолютно безсилни, просто пасивни наблюдатели на трагедията му.

— Много отдавна отлагам с развода ни — каза тя.

— Разбира се, аз не мога да взема решението вместо вас. — Доктор Райкър се изправи на крака. — Но точно в този момент Бари е много болен, той е един страшно изплашен човек.

Тя въздъхна и също се изправи.

— Обяснете ми как да стигна до болницата.