Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (71)

65

— Знам, че звучи като лудост — произнесе за двадесети път Алисия. — Но ти казвам, че видях Хеп.

— Филмът — произнесе несигурно Хуанита. — Ти ми каза, че всеки епизод от него ти напомня за Хеп.

Алисия захвърли обиците в кутията за скъпоценности, после отново ги изтърси от нея, а дългите й пръсти изсипаха оникса и диамантените нанизи върху мраморната тоалетна масичка. Хуанита, която в този момент окачваше роклята й в гардероба, скришом я наблюдаваше. Последните два месеца тя бе силно разтревожена от продължителните периоди на мълчание, в които беше изпадала сестра й, но този внезапен изблик на енергия и думи я разтревожи не по-малко; изпитваше панически страх сестра й да не изпадне в онази депресия, в която беше изпаднала в родилната клиника. Алисия влезе в банята, натопи памучен тампон в бурканче с крем отстранител на грим и се зае с почистването от козметиката.

— Загубил е тена си и е пуснал брада.

— Алис — проговори нежно Хуанита, — той е мъртъв.

— Знам, че не беше в студиото, знам, че в действителност не съм го видяла, но Нита, не разбираш ли какво означава това? Това е знамение!

— Знамение за какво?

— Че е жив.

— Ти прекара часове с онзи доктор в Африка. Той ти разказа всичко за трагичния случай и за погребението.

Алисия измъкна една кърпичка клийнекс.

— Спомняш ли си как мама на времето имаше предчувствия и те се сбъдваха?

— Никога не съм й вярвала, когато изпадаше в онези състояния — изломоти Хуанита.

— Не вярваш и на мен, нали? — изрече с горест Алисия. — Е, веднъж имах сън, който се сбъдна. Тава беше в Мендосино, точно преди Дилър да загине. Сънувах, че мистър Кординър се появи. И той наистина пристигна на следващия ден!

— Съвпадение.

— О, как можеш да бъдеш толкова трезвомислеща. Може би тя наистина да е притежавала този дар. Може би аз съм го наследила от нея! Толкова много интелигентни хора вярват в екстрасензорните възприятия.

— Алис, успокой се.

— Добре — каза Алисия. — Ти явно си над тия психарски бълнувания. Но аз ще се разровя!

— Ще се разровиш в какво?

— В обстоятелствата около смъртта му, разбира се.

— Как?

Алисия потъна в стола пред тоалетната си масичка; притокът от адреналин бе секнал така внезапно, както се беше и появил.

— Не знам — въздъхна тя. — Ще трябва да проуча.

 

 

Алисия откри номера на Джон Иванович в жълтите страници на телефонния указател на Бевърли Хилс. За нейна изненада разделът Частни детективи съдържаше изключително голям брой имена, но изборът й беше много улеснен от третия ред в неговата обява: Агенти по целия свят.

На следващата сутрин точно в десет, както се бяха уговорили, Иванович дойде в къщата й. Алисия, която се беше облякла далеч преди девет, изтича да отвори сама вратата. Иванович, жилав мъж с хлътнали бузи, я изгледа от горе до долу, сетне изведнъж бързо извъртя очи, а областта около изпъкналата му адамова ябълка внезапно поруменя цялата. Смущението му беше типично за мъж, който я беше обладавал във въображението си. Тя му предложи кафе и над първата чашка той й призна със своя хриптящ и астматичен глас, че е неин почитател.

— Много отдавна. Още от френския ви период — каза той. — С какво мога да ви помогна, мис Дел Мар?

Тя възприе делови тон и запита:

— Вашите разследвания поверителни ли са?

— Повече, отколкото когато имате работа с лекар или адвокат — увери я той.

Тя кимна.

— Искам да разследвате смъртта на Харвард Кординър.

Беше репетирала репликата пред огледалото в банята и се надяваше, че е прозвучала съвсем нормално.

Кафявите му очи се присвиха.

— Значи подозирате, че има нещо нередно в нея?

Тя се изправи и отиде до прозореца, минавайки покрай него. После се обърна и каза:

— Бих искала да проучите всички подробности на нещастния случай.

— Никой досега не е повдигал този въпрос, нито семейството му, нито студиото; вчера имаше голям мемориал за него. Мис Дел Мар, вие наясно ли сте със себе си защо правите това?

— Да, разбира се. Имах видение…

— Преди няколко години двамата живеехте заедно.

— Какво общо има това с вашата работа?

— Още не съм поел случая ви — посочи той. — Трябва да разберете, мис Дел Мар, че всички наши клиенти имат някаква причина, когато търсят услугите ни. И тази причина обикновено се нарича П-А-Р-И. В най-малко от деветдесет процента от случаите ни се налага да издирваме бивши съпрузи, които не си плащат жилищните вноски или такива, които са прекъснали издръжката на децата си.

— И това е всичко?

— Понякога ни викат и по други поводи, разбира се. Откриваме изчезнали сметки, изчезнали съпруги, изчезнали деца и тийнейджъри, изчезнали свидетели. Понякога проверяваме къщи и офиси за поставени скрити подслушвателни апаратури. Но едно нещо трябва да ви кажа задължително. Откакто създадох тази агенция през 1954 година, никога не са искали от нас да разследваме някого, който е мъртъв и лежи в гроба.

— Аз считам, че той е жив.

Изражението на Иванович в миг се промени.

— Имате ли някакви доказателства?

Тя поклати глава.

— Не.

— Тогава защо?

— Няма някакво рационално обяснение. И аз определено мога да разбера нежеланието ви да се заемете с този случай — изрече тя отпаднало. — Но, Джон, аз съм ви много благодарна, че дойдохте в къщата ми.

Тя използва малкото му име, за да смекчи загубата от работното време.

Той я изгледа и напрегнатото му лице се отпусна.

— Вие разбирате, нали, че едно такова разследване ще се окаже много скъпо? — запита я той. — И че шансовете за успех по вашия израз ще бъдат почти нулеви?

— Но вие ще се опитате?

— Аз съм ваш почитател — каза той, вдигайки рамене.

Тя го дари с измъчена усмивка на облекчение.

— Благодаря ти.

Той извади един бележник и изрече дрезгаво:

— Ще ми спестите време, а на себе си пари, ако ми дадете цялата информация, която знаете за живота на Кординър, семейството му, неговите бизнес партньори.

— Как би могло нещо от това, което току-що изброихте, да има връзка с катастрофата в Заир?

— Ако това не е било нещастен случай — каза той, — всичко е важно.

 

 

Същият следобед Алисия се подготвяше за среща с бизнес мениджъра си, който от години водеше финансовите й дела, от плащането на месечните сметки до изгодното влагане с цел избягване плащането на данъци. Бари щеше да долети от Франция само след два дни и тя искаше да уреди основните формалности по раздялата на имуществото, нещо, което би трябвало да бъде негово задължение, изхождайки от наклонностите и обучението му.

— Алис? — Хуанита отвори вратата. — Максим е дошъл.

Алисия дръпна една хавлия и бързо я уви около тялото си; не й стигаше вчерашното унижение на подиума, ами и сега да я зърне гола.

— Какво иска?

— Не каза. Да му кажа ли, че не си добре?

Алисия, макар и изкушена от идеята на Хуанита, разсъди, че едно нежелание за среща можеше да се изтълкува като признак, че грозното им отношение към нея е дало плодове.

— Не, кажи му, че веднага идвам.

Гримира се по възможно най-бързия начин. Прокара за последно спиралата и се отдръпна да се огледа в огледалото. Ти си дори по-хубава без всичкия този грим — често й беше казвал Хеп. Но тя не можеше да посрещне Максим без маската на Алисия дел Мар.

Измина почти час, преди да влезе във всекидневната.

Когато предния ден Максим я беше изгледал презрително от подиума, тя бе прекалено разтърсена емоционално, за да забележи каквото и да било. Едва сега разбра какъв ужасен вид имаше той. Беше блед, нови бръчки се бяха врязали дълбоко в лицето му и бе отслабнал още повече.

След приглушения им поздрав той каза:

— Сигурно се чудиш защо се отбих, нали?

— Мина ми през ума.

— Да ти предложа разни извинения — каза той.

— Извинения?

— Когато дойде при мен да ми кажеш за Хеп, държането ми не беше особено любезно.

Тя очакваше той да придружи думите с някоя от любимите си усмивки, но изражението му оставаше мрачно и сериозно. Никога не можеше да предположи реакцията му във всеки един момент. Бъди искрена докрай — каза си тя.

— Всичко е наред, Максим.

— И трябваше да се чуя с теб след бебето.

Последната сцена от раздялата й със сина изплува в съзнанието й: устицата му отворена в прозявка, ръчичките и крачетата му проврени през ръчно изплетените пеленки в жълто.

— Много хора не се обадиха — изрече тя с равен глас.

— Алисия, мен не само ми стана мъчно, когато чух, но се и почувствах виновен. На снимачната площадка се отнасях с теб като впрегатно куче.

Пъпната връв се беше увила около шията на бебето, задушавайки го по този начин. — Това беше версията за пресата, дадена от доктор Фошери, който беше нравствено задължен да запази тайната й. (Плон, със своята козя брадичка, беше задължен от клетвата на Хипократ, а елзаската детегледачка — от религиозните си убеждения.)

— Много ми е мъчно — повтори Максим. — А за вчерашния мемориал мога само да ти кажа, че смъртта на Хеп направо ме смаза. — Очите му рязко се свиха и той захлупи лице в шепите си. — Господи, Алисия… та това е по-лошо дори от нелепата смърт на Дилър.

Мъката й не отстъпваше на неговата и на нея й се прииска да го утеши, но й се стори кощунствено да оскърбяват взаимната си мъка с обичайните думи. И тогава в ума й пробяга високата фигура на мъж с брада. Тя определено не можеше да сподели с Максим ефимерната надежда, пронизала съзнанието й. Ако му кажеше за видението си, както и за разследването, което беше предприела, той със сигурност щеше да заключи, че тя е клиничен случай.

* * *

Два дни по-късно Бари мина през митницата на летището в Лос Анджелис и взе такси до къщата на Бет.

Тя веднага го заведе на втория етаж.

— Да се запознаеш с Джонатън — каза му тя.

Този път детегледачки нямаше. Тя сама се грижеше за осиновеното си дете, като бе преустроила красивия си офис, в който се влизаше от основната спалня, в една не по-малко красива и очарователна детска стая. Детското кошче бе направено по поръчка така, че да прилича на червена състезателна кола. Джонатън лежеше вътре в синя фланелка и в памперс със същия цвят, като размахваше краченца.

— Забележително — каза Бари. — Приликата с теб, искам да кажа.

Тя кимна бързо.

— Да, доста прилича.

Той й хвърли поглед и кимна.

— Бива си ги швейцарските агенции.

Бет му протегна детето.

— Иди при чичо си Бари.

Джонатън се разшава в ръцете му и после внезапно го сграбчи за носа, кикотейки се. Бари се засмя с неловък и щастлив смях. Колко умно бе постъпил, като бе осигурил добър и стабилен дом на сина си.

— Хей, Джонатън, Джонатън Телетън.

— Време е за сока му — каза Бет, като го поемаше от ръцете му.

Телефонът в спалнята иззвъня.

— По дяволите — каза тя.

Бари я последва през вратата.

Тя остави Джонатън в средата на кошарката и вдигна телефона. След няколко секунди произнесе:

— Да, аз съм.

При отговора от другата страна ръцете й рязко се притиснаха към тялото й.

— Да, знам кой сте.

След една дълга минута тя произнесе:

— Почакайте за момент, сега ще проверя.

Тя притисна слушалката в памучната си пола и прошепна:

— Ланг. Знае, че си тук. Иска да се видим.

— Веднага ли? — запита шепнешком Бари.

— Утре сутринта. В офиса на ПД. Можеш ли да дойдеш?

Бари потрепери при мисълта за предстоящата среща с Ланг.

Но това, което го ужасяваше още повече, беше мисълта за ПД. Никога нямаше да забрави крясъците от автоматичния си секретар, когато бе прослушал бесния коментар на братовчед си по повод статията му в Ню Йоркър:

Ти, мръсен педераст драскач, как можа да продадеш тая мръсотия? Не ме вълнува това, което си писал за мен. Но да обвиняваш бедния ми татко, който винаги е бил толкова добър и щедър към теб, че е бил мафиот, свързвайки името му с това на Барт Ланцони! И да напишеш тая гадост за Хеп… какъв лайнарски начин да му отмъстиш, че чукаше Алисия! Сега вече след като Ланг го пречука, сигурно си щастлив, нали, мръсно содомитче и духаче? Ти си най-бездарният драскач, когото някога съм познавал, Бари, и винаги ще си останеш такъв. Никога не бих се ангажирал да те представям, ако не беше брат на Бет! Ти вече не си мой клиент, ти си мой враг, чуваш ли ме, мръсен педераст такъв? Мой враг!

Статията бе видяла свят след смъртта на Хеп и останалите от роднините му, включително и Максим, бяха реагирали с ледена тишина от презрение.

Бет го наблюдаваше с тревога в очите.

— Бари, трябва да отидем — прошепна тя. — Когато става въпрос за Ланг, нямаме избор.

Тя вдигна слушалката от бедрото си, за да отговори, но от нея се разнесе жужене. Ланг бе затворил.

Бет се пресегна за бебето и го притисна здраво към себе си.

— Откъде е разбрал, че съм тук? — запита Бари. — И защо иска да ни види?

— Не каза — отвърна отчаяно Бет.

Джонатън нададе жалостив вой, обявявайки или че е гладен, или изразявайки протеста си от плътната прегръдка на майка си.