Джаклин Брискин
Мечти само не стигат (70)

64

През трите месеца, последвали смъртта на Хеп, Дезмънд Кординър се беше оправил, доколкото беше възможно, от сполетелия го удар. Десните му крайници бяха парализирани, а речта му почти неразбираема. Но въпреки разрушеното му от болестта тяло, психически си беше все така жизнен и неуморим. Прекарваше дългите и еднообразни дни на инвалид в планове как да запази жив спомена за любимия си син. С щедри пожертвувания от собствените си средства и от другите членове на фамилията той основа клуб във филмовия факултет в университета на Южна Каролина на името на Харвард и галерията за кинематографично изкуство в Калифорнийския университет в Лос Анджелис Харвард Кординър. Основа Фонд за стипендии за студенти по филмово изкуство на името на сина си в Кълъмбия и Чикагския университет. (Животът на Дезмънд бе протекъл като стрелка на компас, въртящ се около оста на филмовата индустрия, така че никога не му хрумна мисълта да доизгради здравния център в Заир, който бе означавал толкова много за Хеп.)

Отсъствието на достойна погребална церемония беше същинска мъка за Дезмънд Кординър.

Размърда лявата страна на лицето си и изговори с огромни усилия пред Максим: Арт Гарисън и Хари Кон бяха погребани след погребални церемонии, в павилионите на студиите, които бяха основали — Кон в Кълъмбия, Гарисън — в Магнъм. Защо да не се организира един мемориал в чест на Хеп на тази огромна сцена? Максим, който завършваше огромния обем от следснимачната работа, потиснат от мъката по брат си, беше напълно съгласен с идеята и обеща да я осъществи. По една случайност това беше седмицата, в която статията на Бари в Ню Йоркър предизвика истински фурор. Максим я прочете, обзет от студен бяс. Това ревниво лайно — не беше чудно, че се спотайваше във Франция! — беше описало Хеп като един его маниакален прахосник, бездарен режисьор с мания за величие. Какво по-добро противодействие на тази гадост би имало от премиерата на Баобаба, който щеше да бъде завършен с монтажа през август, за мемориала. Това несъмнено беше най-върховното постижение на Хеп. Максим и цялото студио щяха да се погрижат за присъствието на всички значителни хора, както и за представителите на пресата от целия свят.

Августовските жеги не искаха да си ходят и тази събота следобед термометърът се издигна до сто и три градуса.

Облени в пот зрители се тълпяха пред главния вход на Магнъм, притискани в кордон на не по-малко изпотените полицаи от Лос Анджелис, които в момента не бяха на смяна и бяха наети за церемонията. Тълпата игнорира онези от опечалените, които не притежаваха обрамчената в злато карта на много важна личност и следователно бяха лишени от правото да вкарат колите си в паркинга на студиото. Защото по-голямата част от тези хора, които се промъкваха навътре и попиваха с кърпи потта от натъжените си лица, бяха специалисти от кино павилионите, шивачки, статистки, стилисти, каскадьори, гримьори.

Много от тях бяха работили с Хеп, а други от по-възрастния персонал го бяха познавали още от момче като златокосия син на Дезмънд Кординър. И всички го бяха обичали.

Лимузините с висшето ръководство на филмовата индустрия бяха посрещнати с почти мрачно разочарование, но тълпата внезапно оживя с ликуващ крясък, като започна да се бута с лакти, за да се добере по-близо до Барт Ланкастър и Ричард Бъртън, Клиф Камрън и Дъстин Хофман, Рейн Феърбърн и Шърли Маклейн.

Слаб, но радостен вик се раздаде и за последния пристигнал, звездата на Баобаба, Алисия дел Мар. Тя надзърна през прозореца на дългата лимузина с почти изплашено изражение на лицето си, сякаш не беше много сигурна защо викаха нейното име. Фенклубът й от Ню Ван беше чул по Добро утро, Америка, че тя за пръв път излиза от уединението си, последвало загубата на детето й, за да отдаде последна почит на бившия си режисьор, с когото, както всички от клуба знаеха, беше живяла заедно. Информирани източници съобщаваха, че Бари Кординър, съпругът й, беше останал във Франция, защото фамилията му имаше зъб за нещо, което беше написал за тях.

На осма сцена, най-голямата озвучена в Магнъм, огромният екран наподобяваше незначителна пощенска марка. Срещу него бяха подредени хиляди сгъваеми столове в правилни редове и подиум, украсен с червени рози, запазен за членове на фамилията.

Дезмънд Кординър, придвижващ се мъчително в инвалиден стол, беше засенчен за публиката от едно огромно съчетание американски красавици. Върху всяко бяло кожено кресло на подиума беше оставена карта за запазено място.

В един широк холивудски стил фамилията включваше и своите разведени членове. Двамата от изпълнителните директори на Максим седяха с брачните си партньорки, а Мадлен Ван Влайът Кординър, като предполагаема вдовица, бе заела почетното място зад поставката за книги върху масата. Всички места бяха запълнени.

Церемонията беше започнала с оркестровото изпълнение на завладяващата любовна тема на Куинси Джоунс към филма Баобаба, и очите на всички се устремиха към Алисия дел Мар, забързана към подиума.

Тя беше страшно отслабнала, но новата й рокля от черна коприна беше скроена така, че умело я прикриваше, а бледото й лице изглеждаше съвсем нормално след няколкочасовите усилия на гримьорката й.

— Да вярвам ли на очите си? Тая путка закъсня дори и сега! — изръмжа един репортер от Хърст, като не си направи труда дори да понижи гласа си.

Мъртвороденото й дете можеше да е събудило съчувствие между най-непреклонните й почитатели, но повсеместно цитираната статия на Бари бе събудила у другите враждебност към нея. За масмедиите, а следователно и за цяла Америка, тя се беше превърнала във вечно разтакаваща се звезда, чиито капризи бяха превърнали в кошмар последния филм на Хеп Кординър.

Алисия изкачи три от дървените стъпала и внезапно спря, отблъсната от обединените погледи на всички Кординър. Главата й мигновено се замая, като разбра, че за нея няма стол.

Максим гледаше студено надолу. Не беше случайност, че за нея нямаше запазено място, за тази жена, която в известен смисъл бе виновна за трагедията, сполетяла брат му. (По-късно Максим щеше да се срамува от своята отмъстителност, но в този момент той изпитваше злобно удовлетворение от общественото унижение, на което подлагаше Алисия.)

Бет деликатно се изкашля, като се чудеше дали би следвало да разсее тая потулена враждебност, като се усмихне, но Ървинг я улови за ръката и тя реши, че това всъщност беше остатък от властта, която Алисия бе упражнявала върху тях. Джонатън — помисли си тя и се загледа втренчено в разпъпилата се роза.

ПД се поздравяваше, че вече не е принуден да изразява фалшива сърдечност. Преди два месеца Алисия му се беше обадила по телефона, за да му каже, че приключва с киното, може би завинаги. Следователно агенцията Зафарано на ПД нямаше повече да я представя.

Алисия заби наскоро маникюрираните си нокти в дланите, за да си помогне в ситуацията. Само намери къде да седнеш — не мисли за това — можеш и да припаднеш. Тя се обърна към централната пътека. Не можа да познае Ричард Бъртън, който пристъпи покрай нея върху подиума. Един каскадьор от втория ред се изправи да й отстъпи мястото си, но тя не го забеляза, както не забеляза и осветителя, който й предложи своето. Все пак успя да се овладее и запазила походката на Дел Мар, се добра до последния ред, където имаше няколко свободни места.

— Колко е кратък човешкият живот — прозвуча усиленият от апаратурата глас на Бъртън. — Дойдохме тук да почетем паметта на един от най-надарените и блестящите, отишъл си далеч преди отредения му час, когото всички запомнихме с неизчерпаемата му щедрост.

Алисия използва цялото си актьорско майсторство, за да симулира пълен контрол, и не чу нищо от хвалебствените слова.

В известен смисъл тя беше благодарна, че не се намира сред останалите на подиума, защото тогава цялото мнозинство щеше да гледа само нея.

Не беше се появявала на обществени места, откакто бе напуснала клиниката на доктор Фошери.

Плон дълго бе спорил с Бари, че тя би трябвало да бъде преместена в една от близките психиатрии, където работеше самият той, но Бари, изпълнен от съчувствие и разбиране към състоянието, в което тя се намираше, след като бяха дали бебето на Бет и Ървинг, остана непреклонен — физическото мъчение и доживотна болест бяха за предпочитане пред онези лекарства. Придружена от Хуанита, веднага се бе завърнала в къщата си в Бевърли Хилс. През ония дни се движеше като същински сомнамбул.

Съзнанието й я върна към заобикалящия я свят в момента, в който опечалените върху подиума шумно завъртяха столовете си към екрана. Светлините бавно угаснаха и началните кадри на филма започнаха.

Всяка сцена будеше спомени. Тази бяха заснели, когато и двамата бяха щастливи, другата, когато нещастието ги беше разделило.

При епизода със съблазняването тя усети странни тръпки в гърба си, сякаш някой от застаналите зад нея я пронизваше с поглед.

След няколко минути не издържа и се обърна. В мрака успя да различи фигурата на мъж, застанал на около двадесет фута зад нея. Не можеше да различи много в тъмнината, освен че беше висок, и за разлика от официално облеченото общество, беше с джинси и блед анорак. Тя реши, че сигурно липсата на официално облекло го е смутила да заеме един от сгъваемите столове. После се опита да се върне към филма. Но не успя. Някаква непреодолима сила я накара да се обърне назад.

След като очите й привикнаха с мрака, тя видя, че мъжът беше с брада. В момента върху екрана вървеше сцената с изкуствената буря, съпроводена от светлинните ефекти на техническия отдел, и тя успя да го разгледа съвсем ясно.

Брадата му бе значително по-тъмна от разрешената му руса коса, а очите, които се взираха в нея, бяха дълбоко хлътнали. Сърцето й заби бясно, защото разбра, че пред нея стоеше Хеп. Един по-възрастен Хеп, с брада. Но това, разбира се, бе халюцинация.

Но най-налудничавото беше, че халюцинацията изобщо не се открояваше сред заобикалящия я фон.

Тя се надигна от стола си. И в същия миг той изчезна.

На неговото място бе останал един тъмен силует, в който тя разпозна един от големите фикуси в сандъци, които работниците по реквизита бяха поставили наоколо, за да украсят отчасти голата обстановка на осма сцена.

Тя знаеше, че е невъзможно да се възкреси призрак от страната на мъртвите, и въпреки всичко тази мисъл не й даваше покой.

Може би, ако почакам и после се обърна, той ще се е върнал.

Тя изчака с огромно усилие да изтекат мъчителните тридесет секунди и завъртя глава, фикусът не се беше променил. Тя блъсна настрани стола си и се втурна, залитайки, към червената светлина на големия аплик над вратата, върху който пишеше „Изход“.