Джеф Линдзи
Нощният ловец (8)

7.

Тялото му е простряно точно по начина, по който би ми харесал. Ръцете и краката са фиксирани, а устата е запушена с тиксо, за да няма шум, нито пръски на работното ми място. И ръката ми е толкова уверена с ножа, че съм повече от сигурен — ще стане добре, много удовлетворително…

Освен че това не е нож, то е някак си…

Освен че това не е ръката ми. Макар ръката ми да се движи с онази ръка, не моята ръка държи скалпела. И стаята всъщност е малко тясна, толкова задушна, в което има някакъв смисъл, понеже е… какво?

А ето ме и мен — летя над това съвършено, педантично подредено работно място и влудяващото тяло в него и за пръв път усещам хладния повей около мен и дори някак си през мен. Само да можех да почувствам зъбите си, сигурен съм, че щяха да тракат. И ръката ми, в съвършен синхрон с тази, другата ръка, се вдига и извива назад, за да направи съвършения разрез…

 

 

Събуждам се, разбира се, в моя апартамент. Кой знае защо, но стоя до входната врата, и то чисто гол. Че ходя насън — това мога да го разбера, но да се събличам насън? Хайде де! Запрепъвах се към тясното си легло. Завивките бяха на купчина на пода. Климатикът бе свалил температурата до зъзнене. Снощи ми се стори подходящо да го спра, понеже се чувствах малко самотен след всичко, което се случи с Рита. Ако наистина се бе случило, беше абсурдно. Декстър, злодеят в любовта, краде целувки. Когато се прибрах, взех дълъг горещ душ, а преди да си легна, сложих термостата на нулата. Не мога да се преструвам, че разбирам защо, но в най-черните си моменти намирам студа за пречистващ. Не толкова освежаващ, колкото е нужно.

А си беше студено. Вече много студено за кафе и за началото на деня насред дрипавите останки от съня.

Като правило не помня сънищата си, а ако се случи да запомня някой, не му придавам значение. Затова беше толкова странно, че този остана в съзнанието ми.

… летя над съвършеното, педантично подредено работно място… И ръката ми, в съвършен синхрон с тази, другата ръка, се вдига и извива назад, за да направи съвършения разрез…

Чета книги. Хората са ми интересни, може би защото аз самият никога няма да бъда като тях. Символиката ми е позната: да се носиш така във въздуха означава, че все едно летиш, а това означава секс, а ножът…

Ja, Herr Doktor. Ножът ist eine майка, ja?

Съвземи се, Декстър!

Просто глупав, лишен от смисъл сън.

Телефонът иззвъня и едва не припаднах.

— Какво ще кажеш да закусим „При Уолфи“? — каза Дебора. — Аз черпя.

— Събота сутринта е — възразих. — Няма да намерим свободна маса.

— Ще отида първа и ще запазя места. Ще те чакам там.

„При Уолфи“ на Маями Бийч е ритуал в Маями. И понеже семейство Морган са от Маями, цял живот ходехме там при всеки по-специален случай. Недоумявах защо Дебора е решила, че днес случаят е такъв, но бях сигурен, че ще ме осветли. Затова взех душ, лепнах си най-добрия си небрежен съботен вид и отидох на плажа. След наскоро направените подобрения по шосето Макартър движението беше по-нормално и затова малко по-късно вече учтиво разблъсквах с лакти навалицата в „При Уолфи“.

Вярна на думата си, Дебора бе обсебила маса в ъгъла. Бъбреше с една келнерка на преклонна възраст. Дори аз я познавах.

— Роуз, моя любов — наведох се, за да целуна сбръчканата й буза. Тя извърна постоянно свъсеното си лице към мен. — Моята дива ирландска роза.

— Декстър — застърга гласът й. — Зарежи тия целувки, приличаш на годеник. — Каза последната дума на ирландски.

— Да не би това да е „годеник“ на ирландски? — попитах и се отпуснах на стола.

— Да. — Тя се отправи с тежка стъпка към кухнята, без да спира да клати глава.

— Мисля, че ме харесва — казах на Дебора.

— Все някой трябва да те харесва. Как мина срещата снощи?

— А, забавлявах се. Защо не пробваш някой път?

— Може и да пробвам.

— Не можеш всяка вечер да стоиш на Тамиами Трейл по бельо, Дебора. Имаш нужда от личен живот.

— Имам нужда да ме прехвърлят в друг отдел — изсъска тя. — В „Убийства“. Тогава ще видя какво мога да направя с личния си живот.

— Разбирам — казах. — Несъмнено ще звучи по-добре, когато децата казват: Мама работи в отдел „Убийства“.

— Стига, Декстър!

— Такъв е естественият ход на мислите ми, Дебора. Племенници и племеннички. Още малки Морган. Защо не?

— Мислех, че мама е мъртва — тежко въздъхна тя.

— Общувам с нея по духовен канал. Чрез целомъдрения датчанин.

— Добре, смени канала. Какво знаеш за кристализацията на клетките?

— О-о! — Премигнах. — Току-що разби всички съперници в състезанието по бърза смяна на темата.

— Говоря сериозно.

— Тогава наистина съм размазан на пода, Деб. Какво искаш да кажеш с това „кристализация на клетките“?

— От студа. От студа клетките кристализират.

Сякаш светлина заля мозъка ми.

— Разбира се — отвърнах. — Красиво е. — Някъде дълбоко в мен зазвъняха малки камбанки. Студен… Чист, съвършено студен и хладен нож почти със съскане разрязва топлата плът. Асептична, чиста хладина, кръвта немощно застива, така съвършено прецизно и съвършено необходимо студено. — Защото… — Понечих да продължа, но млъкнах, като видях лицето на Дебора.

— Какво? — попита Дебора и задълго задържа тежкия си поглед върху мен, преди отново да въздъхне тежко. — Мислех, че си научил — каза накрая. — Има ново убийство.

— Зная. Снощи минах оттам.

Вдигнах рамене. Метро Дейд сме малко семейство.

— И какво означава това „разбира се“?

— Нищо. — Малко се подразних. — Телесните тъкани изглеждат по-различно, ако са третирани на студено… — Протегнах ръце. — Това ли е всичко? Колко студено?

— Ами като при консервиране на месо — отвърна тя. — Защо му е да го прави?

„Защото е красиво“, помислих си. И казах:

— Така ще забави кръвния ток.

— Важно ли е? — Тя се взря в мен.

Поех дъх на пресекулки. Не само че не бих могъл да го обясня, но само да пробвах и щеше да ме арестува.

— Жизненоважно е. — Поради някаква причина се чувствах объркан.

— Защо да е жизненоважно?

— Ами… Не зная. Мисля, че той има по-особено отношение към кръвта, Деб. Просто така чувствам нещата… и аз не зная. Няма доказателства, нали се сещаш?

Тя отново ме изгледа с онзи поглед. Опитах се да измисля какво да кажа, но не можах. Речовитият, сладкодумният Декстър с пресъхнала уста и без да знае как да отвърне.

— По дяволите — каза Дебора накрая. — Студът забавя кръвта и това е от жизнено значение? Хайде, какво му жизнено значимото, Декстър?

— Не ме бива много преди кафето, Дебора. — Полагах отчайващи усилия да се съвзема. — Просто се опитвам да бъда прецизен.

— По дяволите — повтори тя. Роуз ни донесе кафе. Дебора отпи. — Снощи получих покана за седемдесет и два часовия брифинг.

— Великолепно. — Плеснах с ръце. — Успя! За какво съм ти сега?

В Метро Дейд имаше традиция екипът, който работи по дадено убийство, да се събира приблизително седемдесет и два часа след инцидента. Натовареният с разследването офицер обсъжда всичко със съдебномедицинския експерт, а понякога и с някой от хората от прокуратурата. Така всички могат да са сигурни, че се движат в една посока. Щом бяха поканили Дебора, значи и тя бе в разследването.

— Не ме бива много в игричките, Декстър. Чувствам, че Ла Гуерта се опитва да ме отстрани, а аз нищо не мога да направя.

— Тя още ли издирва тайнствения си свидетел?

Дебора кимна.

— Настина ли? И след снощното убийство?

— Казва, че то потвърждава теорията й. Понеже новите срезове са завършени.

— Но те са съвсем различни — възразих аз.

Тя вдигна рамене.

— Да не би да допускаш, че…

— Казах й, че според мен е загуба на време да търсим свидетел, когато е очевидно, че убиецът не е бил прекъснат, а само неудовлетворен.

— Ох, ама ти наистина нищо не разбираш от тактика — въздъхнах аз.

— Майната ти, Декстър — изруга Дебора. Двете възрастни дами от съседната маса се взряха в нея. Тя не забеляза нищо. — Има смисъл в това, което каза. Очевидно е, а тя ме пренебрегва. И по-зле даже.

— Че какво може да е по-зле от това да те пренебрегват?

— После разбрах, че офицерите ми се присмиват. — Дебора пламна. — Подиграват ми се. — Прехапа устни и погледна встрани. — Айнщайн, моля ви се!

— Не разбирам.

— Ако съм можела да мисля с циците си, съм щяла да бъда Айнщайн — горчиво каза тя.

Вместо да се разсмея, прочистих гърлото си.

— Такива неща говори по мой адрес — продължи Деб. — И като ти лепнат някоя подобна безсмислица, никога няма да се издигнеш, защото с такава репутация няма кой да те повиши. По дяволите, Декстър, тя съсипва кариерата ми!

Почувствах, че ме залива топлина и ме обзема желание да я защитя.

— Тя е идиотка.

— Това ли да й кажа, Декстър? Белег на добра тактика ли ще е, ако й го кажа?

Храната ни пристигна. Роуз тръшна чиниите пред нас, сякаш беше прокълната от корумпиран съдия да сервира закуски на убийци на деца. Дарих я със зашеметяваща усмивка и тя тромаво се оттегли, без да спира да си мърмори.

Лапнах една хапка и върнах мислите си към проблема на Дебора. Исках да се опитам да разсъждавам по този начин — „проблемът на Дебора“, а не „тези очарователни убийства“. Не „онзи удивително привлекателен масов убиец“, а „нещото, което много прилича на онова, което бих искал да направя някой ден“. Трябваше да остана дистанциран, но се чувствах неотстъпно преследван. Ето, и снощният студен въздух. Чисто съвпадение, разбира се, но разстройващо все пак.

Този убиец докосваше сърцевината на нещо, което съставляваше целта на моите смъртни присъди. С начина си на работа, разбира се, не с подбора на жертвите. Естествено трябваше да бъде спрян, това бе извън всяко съмнение. Бедните проститутки!

Все пак… Необходимостта от студ… Любопитно би било някой път да изследвам това. Ще открия някое хубаво тясно място…

Тясно? Откъде дойде това?

От съня ми естествено. Но той идваше само да подскаже, че несъзнателно имам нужда да мисля по този проблем, нали? И усещането за тясно пространство беше някак си много на място. Студено и тясно…

— Хладилен камион — казах внезапно.

Отворих очи. Дебора трябваше да се справи с яйцата в устата си, преди да заговори.

— Какво?

— О, само предположение. Не точно прозрение, боя се. Има смисъл обаче.

— Кое има смисъл?

Взрях се в чинията си и се намръщих. Опитвах се да си представя как точно е станало.

— Той има нужда от студено помещение. За да забави кръвния ток, а и защото е… по-чисто.

— Щом казваш.

— Казвам го. Трябва и да е тясно…

— Защо? Откъде, по дяволите, следва пък това? Тясно?

Престорих се, че не съм чул въпроса й.

— Хладилният камион съответства на тези условия, при това е мобилен, което го прави много удобен при изхвърлянето на трупа после.

Дебора отхапа от питката и замислено задъвка.

— Значи — каза накрая и преглътна — убиецът вероятно има достъп до такъв камион? Или сам притежава такъв?

— Сигурно. Макар че единствено при убийството от снощи могат да бъдат открити следи от студ.

— Значи е отишъл и е купил камион. — Дебора се намръщи.

— Най-вероятно не. Само е експериментирал. По-скоро импулс да пробва със студ.

Тя кимна.

— И не можем да предположим, че си изкарва прехраната така или нещо подобно?

— Ах, Деб! — Отправих към нея усмивка на щастлива акула. — Тази сутрин си неустоима. Не, опасявам се, че нашият приятел е прекалено умен, за да ни позволи да направим подобна връзка.

Дебора отпи от кафето си, остави чашата и се облегна назад.

— Значи търсим откраднат хладилен камион — заключи накрая.

— Май че да — съгласих се. — Колко обаче може да са откраднатите хладилни камиони през последните четирийсет и осем часа?

— В Маями ли? — изръмжа Дебора. — Някой открадва такъв камион, тръгва слух, че си струва да откраднеш хладилен камион, и изведнъж всеки недоносен гангстер, латиноамериканец, луд или недорасъл умник се чувства задължен и той да открадне, само за да не изостане.

— Да се надяваме, че такъв слух още не е тръгнал.

Дебора преглътна последната хапка от питката си.

— Ще проверя — каза тя, после се пресегна през масата и ми стисна ръката. — Много съм ти задължена. — Дари ме с кратка колеблива усмивка. — Чудя се обаче как се сети за това, Декс. Аз просто… — Отново сведе очи към масата и пак ми стисна ръката.

Отвърнах на жеста й.

— Остави тревогите на мен. Ти само намери камиона.