Джеф Линдзи
Нощният ловец (18)

17.

Направих го. Толкова отдавна — а споменът още живееше в мен. Разбира се, пазех капка от нейната кръв върху предметно стъкло. Тя ми беше първата и можех да си я припомня винаги когато извадех малкото стъкло, и го правех. От време на време. Онзи ден беше знаменателен за Декстър. Сестрата на Последните дни се превърна в моето първо другарче в игрите. Отвори пред мен великолепни врати. Научих много, открих много.

Но защо сега Сестрата на Последните дни се връщаше в спомените ми? Защо цялата тази поредица събития ме пришпорваше във времето? Нямах топъл спомен за първия си партньор с панталони. Тогава се наложи да действам светкавично, да взема бързи решения, да начена важни дела. Вместо да шествам жизнерадостно, отдаден на скъпите спомени, вменени ми от предметното стъкло с първата капка кръв.

Каквато всъщност не взех от Яворски. Малък, абсурдно незначителен детайл, от онези обаче, които превръщат силните мъже на делата в несдържани хленчещи невротици. Това предметно стъкло ми трябваше. Без него смъртта на Яворски ставаше безсмислена. Целият идиотски епизод се превръщаше в проява на нелепа импулсивна глупост. Незавършен беше. Нямах предметно стъкло.

Тръснах глава. Опитвах се спастично да раздвижа две сиви клетки в един и същи синапс. Донякъде ми се прииска да взема лодката и да направя някоя от ранните си обиколки. Сигурно соленият въздух щеше да пропъди глупостта от черепа ми. Или да отида на юг, към Търки Пойнт. Кой знае, може пък да мутирам от радиацията в рационално същество. Вместо това си направих кафе. Да, нямах предметно стъкло. Това обезценяваше цялото приключение. Без предметно стъкло, все едно че си бях останал вкъщи. Или почти все едно. Имаше и други начини да компенсирам. Усмихнах се нежно при спомена за комбинацията от лунна светлина и приглушени писъци. Боже, какво лекомислено чудовище бях! Един епизод, различен от всички останали. Не е зле от време на време човек да наруши стереотипа. Разбира се, оставаше и Рита, обаче нямах и най-малка представа какво да мисля за нея. Затова престанах да мисля. Замених я със спомена за хладния ветрец, обгърнал сгърченото дребно човече, което обичаше да измъчва деца. Моментът почти ми достави удоволствие. Разбира се, след десет години споменът щеше да избледнее, а без предметното стъкло нямаше как да го съживя. Исках си сувенира. Добре, ще видим.

Докато кафето заври, отидох да проверя за вестника. По-скоро заради надеждата, отколкото заради реалните очаквания, които питаех. Вестникът рядко идваше преди шест и трийсет, а в неделните дни понякога го донасяха чак след осем. Още един ярък пример за дезинтеграцията на обществото, която толкова тревожеше Хари. Ама така си беше: ако не можете да ми донесете вестника навреме, как искате аз да се въздържам да не убивам хора?

Вестник нямаше. Голяма работа. Интерпретацията на моите авантюри от страна на пресата никога не ме е вълнувала особено. А Хари ме беше предупредил за идиотщината на изкушението да си правя албум с изрезки. Излишно е. Рядко изобщо поглеждах анализа на изявите си. Този път беше малко по-различно, разбира се, понеже действах прибързано и донякъде се притеснявах, че не съм прикрил следите си както трябва. Просто бях любопитен какво можеше да кажат за моето случайно приключение. Затова седях с кафето и чаках трийсет и пет минути, докато не чух вестникът да тупва до вратата. Взех го и го разлистих.

Каквото и да говорим за журналистите — а за тях може да се каже много, почти цяла енциклопедия — те рядко биват затормозени от товара на паметта. Същият вестник, който неотдавна тръбеше: ЧЕНГЕТАТА ХВАНАХА УБИЕЦА, сега кряскаше до небесата: ИСТОРИЯТА ЗА ЛЕДЕНИЯ ЧОВЕК СЕ РАЗТЕЧЕ! Подробна и хубава статия, наситена с драматизъм, изобилстваща с подробности около грубо поруганото тяло при строежа недалеч от Олд Кътлър Роуд. „Според говорител на Метро Маями — сигурен съм, че това означаваше детектив Ла Гуерта — още е много рано да кажем каквото и да било със сигурност, но най-вероятно става дума за подражател“. Вестникът правеше и свои заключения — още нещо, което журналистите рядко се свенят да предприемат — и изразяваше учудване дали именитият джентълмен в плен, господин Дарил Ърл Макхейл, е истинският убиец. Или убиецът още е на свобода, както подсказвало това грубо посегателство върху обществения морал? Понеже, придирчиво подчертаваше вестникът, как можело да повярваме, че двама убийци, които толкова си приличат, могат да са на свобода по едно и също време? Обосновката беше изложена прецизно и си помислих, че ако бяха вложили толкова енергия и мисловна сила, за да разкрият убийствата, цялата история досега щеше да е приключила.

Беше интересно да прочета всичко това, разбира се. И то неизбежно ме подтикваше към някои предположения. Божичко, възможно ли беше това обезумяло животно още да е на свобода? Да вярваме ли, че сме в безопасност?

Телефонът иззвъня. Хвърлих поглед към часовника на стената. 6:45. Можеше да е само Дебора.

— Чета го в момента — казах по телефона.

— Каза по-впечатляващо, по-внушително.

— А това не е ли? — невинно се поинтересувах.

— Даже не е и проститутка — отвърна тя. — Някакъв портиер на почасова работа в прогимназията, накълцан на някакъв строеж при Олд Кътлър. Какво става, по дяволите?

— Нали знаеш, че не съм съвършен, Дебора?

— Дори не се вписва в схемата. Къде е студът, който очакваше? Какво стана с малкото пространство?

— Това е Маями, Деб. Хората се задоволяват с каквото могат.

— Дори не става дума за подражател. Различно е от останалите. И Ла Гуерта го забеляза. Вече се изказа в този смисъл пред пресата. По дяволите, Декстър. Под задника ми вече гори огън, а това тук или е някой случаен касапин, или наркоманска история.

— Не ми се вижда много почтено да ме виниш.

— По дяволите, Декстър. — Дебора затвори.

Ранните телевизионни емисии посветиха цели деветдесет секунди на шокиращото разчленено тяло. Канал 7 боравеше особено умело с епитетите. Вестникът обаче си оставаше най-добре осведомен. Бълваше оскърбления и мрачно вменяваше внушението за катастрофа, което се пренасяше дори върху прогнозата за времето, но съм убеден, че това до голяма степен се дължеше на отсъствието на снимки.

Още един хубав ден в Маями. Обезобразени трупове, следобед са възможни превалявания. Облякох се и тръгнах за работа.

Признавам, че когато се отправих толкова рано към управлението, бях воден и от определени задни мотиви. Подсилих ги с покупката на сладкиши. Взех две кифли, ябълков пай и руло с канела с размера на резервната ми гума. Изядох пая и едната кифла, докато жизнерадостно се провирах през убийствения трафик. Не зная защо многото сладкиши не ми се отразяват. Не наддавам на тегло, нито имам пъпки, и колкото и непочтено да изглежда, изпитвам задоволство от това. Добре съм се справил със залозите в играта с генетичния код: ускорен метаболизъм, добри параметри и физическа сила, а всичко това ми помага в моето хоби. Казвали са ми и че не съм неприятна гледка за окото, което, предполагам, е някакъв комплимент.

Не се нуждая и от много сън, което е хубаво — особено в сутрини като тази. Надявах се да стигна достатъчно рано, че да изпреваря Винс Масуока, и май че успях. Когато пристигнах, кабинетът му беше тъмен. Стисках белия плик за камуфлаж. Посещението ми обаче нямаше нищо общо със сладкишите. Бързо огледах работното му място. Търсех кутия с улики с надпис „Яворски“ и вчерашна дата.

Лесно я открих и отмъкнах няколко тъканни проби. Трябваше да стигнат. Сложих си гумени ръкавици и снех отпечатък от пробите върху моите чисти предметни стъкла. Съзнавах колко е глупаво да поемам излишни рискове, но трябваше да си взема сувенира.

Тъкмо го скрих в една торбичка с цип, когато чух стъпките на Винс зад мен. Бързо прибрах всичко и се извърнах към вратата, за да го посрещна.

— Боже — възкликнах, — движиш се толкова тихо. Сигурно имаш закалка на нинджа.

— Имам двама по-големи братя. Същото е.

Вдигнах белия плик и се поклоних.

— Нося ти дар, учителю.

Той любопитно огледа плика.

— Буда да те благослови. Какво е това?

Хвърлих сладките към него. Пликът се удари в гърдите му и тупна на пода.

— Закалка на нинджа, а? — изсмях се.

— За да заработи, тялото ми се нуждае от фината настройка на кафето. — Винс се наведе да вземе плика. — Какво си ми донесъл? Заболя ме. — Бръкна в плика и се намръщи. — Не части от труп, надявам се. Извади огромното руло с канела и го огледа. — Ай, карамба. Тази година е добра за моето село. Много сме ти благодарни. — Той се поклони и вдигна сладкиша високо. — Върнатият дълг е благословия за всички нас, дете мое.

— Като стана дума за това, имаш ли протоколите по случая край Олд Кътлър?

Винс лакомо отхапа от рулото. Бавно задъвка, по устните му заблестя пудра захар.

— Ммм — промърмори и преглътна. — Де не би да сме се почувствали пренебрегнати?

— Ако имаме предвид Дебора, да — отвърнах. — Казах й, че ще прегледам протокола вместо нея.

— Уф — изсумтя той с пълна уста, после произнесе нещо съвсем неразбираемо.

— Прости ми, учителю, но езикът ти е невнятен за мен.

Винс сдъвка и преглътна.

— Казах, че този път има много кръв. Ти обаче си пас. Повикаха Брадли.

— Мога ли да видя протокола?

— Ъхъ. — Той пак отхапа от рулото и пак издаде неразбираемо звукосъчетание.

— Съвсем вярно. А в превод?

— Казах — преглътна Винс, — че е бил все още жив, когато са го лишили от крака му.

— Хората са жилави създания, нали?

Винс натика цялото руло в устата си, взе папката и ми я подаде. Грабнах я.

— Ще тръгвам — казах. — Преди да си направил нов опит да проговориш.

Той извади рулото от устата си.

— Закъсня.

Бавно се запътих към тясната си хралупа — разглеждах съдържанието на папката. Тялото бе открито от Хервасио Сезар Мартес. Показанията му бяха най-отгоре. Беше охрана в „Саго Секюрити Систъмс“. Работеше при тях от година и два месеца и нямаше криминално досие. Открил беше тялото в 22:17 и незабавно направил бърз оглед на района. Едва след това се обадил в полицията. Искал да хване pandejo, който е направил това, защото никой не трябва да върши такива неща, а те го направили, когато той, Хервасио, бил на работа. Все едно че са го направили на него, нали разбирате? Затова би предпочел сам да хване чудовището. Това обаче се оказало невъзможно. Нямало и следа от препаратора, а огледал всичко. После позвънил в полицията.

Бедният човек го бе приел лично. Споделях обидата му. Подобна бруталност е недопустима. Разбира се, бях му и благодарен. Неговото чувство за чест ми бе позволило да се измъкна. В този смисъл винаги съм намирал морала за неудобен.

Свърнах към моя малък кабинет и налетях на детектив Ла Гуерта.

— Ха, не можеш да се похвалиш с добро зрение — каза тя, но не помръдна.

— Не съм от чучулигите. До обед биоритмите ми не функционират.

Тя се отдалечи с около сантиметър и се взря в мен.

— Аз пък бих казала, че са си съвсем наред.

Промъкнах се покрай нея към бюрото си и попитах:

— Мога ли да отдам своя скромен принос за пълното тържество на закона тази сутрин?

— Имаш съобщение. — Тя се взря в мен. — На телефонния секретар.

Погледнах апарата. Сигналът мигаше. Тази жена беше истински детектив.

— Някаква мацка е — каза Ла Гуерта. — Още е сънена, но изглежда щастлива. Имаш ли си приятелка, Декстър? — В гласа й се промъкнаха странно предизвикателни нотки.

— Нали знаеш как е. Днес жените са толкова еманципирани, че когато си привлекателен като мен, направо ти се увесват на врата.

Неподходящ избор на думи, но както казах, още не можех да спра да мисля за женската глава, която съвсем неотдавна бе полетяла към мен.

— Внимавай — каза Ла Гуерта. — Рано или късно някоя ще ти клъцне главата.

Нямах представа какво има предвид, но подобна перспектива ми се стори обезпокоителна.

— Убеден съм, че си права — отвърнах, — но дотогава — carpe diem.

— Какво?

— На латински е. Означава: радвай се на мига.

— Какво знаеш за случая от снощи? — неочаквано запита тя.

— Тъкмо го проучвах. — Вдигнах папката с протоколите.

— Не е същото. — Ла Гуерта се намръщи. — Каквото и да разправят тия задници, репортерите, Макхейл е виновен. Нали призна. Този е някой друг.

— Твърде много са, за да е съвпадение. Двама брутални убийци едновременно.

— Това е Маями, мой човек. — Ла Гуерта вдигна рамене. — Тук хората идват на почивка. И добри, и лоши. Не мога да изловя всички лоши.

Ако трябва да съм честен, тя не би могла да хване нито един, освен ако той не се блъсне в някоя сграда, а оттам не се озове на предната седалка на колата й, но имах чувството, че сега не е подходящият момент да й го напомня. Ла Гуерта пристъпи към мен и перна папката с едни от тъмночервените си нокти.

— Искам от теб да намериш нещо тук, Декстър. Да покажеш, че не е същият.

Слънцето май изгряваше. Очевидно капитан Матюс я притискаше неприятно, а той беше човек, който вярваше на казаното във вестниците, стига да изписват името му правилно. И тя се нуждаеше от муниции, за да отвърне на огъня.

— Разбира се, че не е същият — казах. — Защо обаче се обръщаш към мен?

Тя ме гледаше с притворени очи. Ефектът беше странен. Мисля, че съм виждал същия поглед в някои от филмите, на които ме влачеше Рита, но нямах и най-малка представа защо Ла Гуерта ме гледа по този начин.

— Позволих ти да останеш на седемдесет и два часовия брифинг. Доукс беше готов с парцалите да те изяде, обаче аз ти позволих да останеш.

— Много ти благодаря.

— Ти понякога имаш усет за тези неща. За серийните убийци. Всички го казват: понякога Декстър има усет.

— Всъщност само едно-две съвпадения — казах аз.

— Трябва ми някой от лабораторията да открие нещо.

— Защо не попиташ Винс тогава?

— Той не е толкова прозорлив. Ти намери нещо.

Все още стоеше обезпокоително близо, толкова близо, че можех да доловя аромата на шампоана й.

— Ще се опитам.

— Ще й позвъниш ли? — Тя кимна към телефона. — Нямаш много време да тичаш след котенца.

Стоеше все така близо и мина време, докато осъзная, че говори за съобщението на телефонния секретар. Дарих я с най-обезоръжаващата си усмивка.

— Мисля, че те тичат след мен, детектив.

— Ха, добре го каза! — Ла Гуерта ме дари с продължителен поглед, после се извърна и излезе.

Не зная защо, но я изпратих с очи. Наистина не се сещах какво друго мога да направя. Миг преди да свие зад ъгъла, тя приглади полата по бедрата си и се извърна. После изчезна. Потъна в непрозирните интриги и тактики на отдел „Убийства“.

А аз? Милият беден замаян Декстър! Какво друго можех да направя? Потънах в креслото си и натиснах клавиша на телефонния секретар.

„Здрасти, Декстър, аз съм“.

Разбира се, че си ти. Колкото и странно да беше, но бавният, леко дрезгав глас, който казваше „аз“, беше на Рита.

— Ммм… мислех си за снощи. Обади ми се, скъпи.

Както Ла Гуерта правилно бе отбелязала, гласът й бе уморен, но беше щастлива. Очевидно вече си имах истинска приятелка.

Докъде щеше да доведе тази лудост?