Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Декстър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darkly Dreaming Dexter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2016)

Издание:

Автор: Джеф Линдзи

Заглавие: Нощният ловец

Преводач: Елика Рафи

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-584-075-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1899

История

  1. — Добавяне

13.

В мига, в който прекрачих прага в понеделник след работа, почувствах, че нещо не е наред. Някой бе идвал в апартамента ми.

Бравата не беше счупена, прозорците не бяха разбити, не виждах следи от насилие, но го знаех. Наречете го шесто чувство, ако щете. Някой бе влизал. Може би надушвах феромоните, които натрапникът бе оставил в молекулите на моя въздух. Или пък аурата ми на солидно момче с вграден чип бе накърнена. Нямаше значение как го разбрах, просто разбрах. Някой беше влизал в апартамента ми, докато съм бил на работа.

Може да не изглежда кой знае какво. Тук е Маями в крайна сметка. Всеки ден хората се прибират и откриват, че телевизорите им са изчезнали, бижутата им ги няма, личното им пространство е накърнено, личните им вещи са обрани и кучката им е бременна. Това обаче беше различно. Макар че набързо прегледах апартамента си, знаех, че няма да открия нищо липсващо.

И бях прав. Нищо не липсваше.

Нещо обаче беше добавено.

Трябваха ми няколко минути, за да го открия. Някакъв вменен ми от работата рефлекс, предполагам, ме накара първо да проверя очевидното. Когато у вас влезе натрапник, естественият ход на мислите подсказва, че нещо ще липсва: ценности, сувенири и последните няколко сладки с шоколад. Това погледнах и аз.

Всичките ми вещи обаче бяха недокоснати. Компютърът, звукозаписната уредба, телевизорът, CD-плеърът. Всичко беше така, както го бях оставил. Дори малката ми безценна колекция от предметни стъкла си стоеше в шкафа, всяка капчица бе на мястото си. Всичко беше точно така, както го бях оставил.

След това проверих по-интимните места — спалнята, банята, медицинския кабинет. И там всичко беше наред, всичко очевидно недокоснато, но във въздуха пак се носеше усещането, че всеки предмет е бил оглеждан, докосван и оставен на мястото си с такова съвършено внимание, че дори прашинките не бяха разместени.

Върнах се във всекидневната, потънах в креслото си и се озърнах. Изведнъж ме обзе несигурност. Бях абсолютно убеден, че някой е влизал — но защо? Кой можеше дотолкова да се интересува от незначителна персона като моята, че да идва и да оставя скромния ми дом във вида, в който е бил? Понеже нищо не липсваше, нищо не беше разместено. Може би само купчината вестници в кутията за рециклиране беше наклонена леко наляво, но дали това не беше плод на въображението ми? Всъщност нищо не беше по-различно, нищо не бе променено, нищо не липсваше. Нищо.

А и защо изобщо някой трябваше да прониква с взлом в апартамента ми? В него нямаше кой знае какво. Специално се бях погрижил за това. Част от изграждането на психологическата ми характеристика в съответствие с виждането на Хари. Слей се с останалите. Постъпвай нормално, дори банално. Не прави нищо, не притежавай нищо, което може да предизвика коментар. И аз постъпвах така. Като оставим стереото и компютъра, не притежавах никакви ценности. В непосредственото ми обкръжение имаше много по-привлекателни мишени.

И все пак защо му е притрябвало на някого да влиза и да не взема нищо, да не поврежда нищо, да не оставя никакви следи? Облегнах се назад и притворих очи. Почти виждах как е станало. Обтегнати нерви, несъмнено. Симптом на безсънието и твърде многото грижи заради застрашената кариера на Дебора. Само още един знак, че милият Декстър затъва в дълбоки води на път към последния безболезнен преход от социопат към психопат. В Маями не е задължително да си луд, за да вярваш, че си заобиколен от анонимни врагове. Да действаш по този начин обаче е социално неприемливо. Накрая ще те приберат.

Въпреки това усещането беше завладяващо. Опитах се да се отърся от него: просто приумица, опънати нерви, мимолетна обърканост. Станах, протегнах се, поех дълбоко дъх и се опитах да мисля позитивно. Нищо не се получи. Тръснах глава и отидох в кухнята да пия вода. И тогава я видях.

Стоях пред хладилника и я гледах. И аз не знам колко дълго — просто се взирах глупаво.

С коса, залепена върху вратата на хладилника с един от моите миниатюрни тропически плодове-магнити. Главата на Барби. Не си спомнях да съм я оставял там. Не си спомням изобщо да съм имал такава кукла. Все пак е нещо, което щях да запомня.

Накрая докоснах малката пластмасова глава. Тя леко се залюля и тихо изтрака върху вратата. Извърнах я малко и Барби ме погледна с живия интерес на шотландско коли. Аз й отвърнах със същия.

Без всъщност да зная какво правя или защо го правя, отворих хладилника. Вътре, грижливо положено върху табличката за лед, лежеше тялото на Барби — разчленено в кръста, с изтръгнати ръце и крака. Частите бяха грижливо подредени, обвити и завързани с розови панделки. А в малката ръка на Барби беше затъкнат малък аксесоар — огледалцето на Барби.

След дълъг миг на съзерцание затворих хладилника. Прииска ми се да легна на пода и да притисна буза до хладния линолеум. Вместо това се пресегнах и пернах с пръст главата на Барби. Тя отново изтрака върху вратата. Пак я пернах. Тя пак изтрака. Ау! Имах си ново хоби.

Оставих куклата там, където си беше, и се върнах в креслото. Потънах дълбоко сред възглавниците и притворих очи. Знаех, че трябва да съм разстроен, гневен, изплашен, изпълнен с усещането за нарушено лично пространство, с параноидна враждебност и праведен гняв. Вместо това изпитвах — какво? Не точно замаяност, а може би безпокойство… или някаква възбуда?

Разбира се, нямаше съмнение кой е бил в апартамента ми. Освен ако не предпочитах да преглътна идеята, че някой непознат по неизвестни причини случайно е избрал апартамента ми за идеалното място да подреди в хладилника ми разфасованото тяло на обезглавената си Барби.

Знаех от кого съм бил посетен. Как ме е намерил, нямаше значение. Не беше проблем онзи ден на околовръстното шосе да запише номера на колата ми. Бе имал предостатъчно време, докато се криеше зад бензиностанцията. После всеки с елементарна компютърна грамотност би могъл да намери адреса ми. А след като го е намерил, не беше проблем да се вмъкне, да огледа внимателно всичко и да остави посланието си.

Послание имаше — главата лежеше отделно, частите на тялото бяха наредени върху табличката за лед, а и това проклето огледалце! Като прибавим и очевидната липса на интерес към всичко останало в апартамента, изводът беше един.

Какъв обаче?

Какво се опитваше да ми каже?

Би могъл да остави всичко и нищо. Би могъл да намушка кравешко сърце с касапски нож и да го подхвърли върху линолеума. Благодарен бях, че не го е направил — каква нечистота! Защо Барби обаче? Освен очевидния факт, че тази кукла беше алюзия за тялото от последното му убийство, защо му е потрябвало да ми я показва? И дали това беше по-злокобно от онова другото, по-унизителното послание? Или не беше чак толкова злостно? Не казваше ли то: „Аз те наблюдавам и ще те хвана?“.

Или казваше: „Здрасти! Искаш ли да си поиграем?“.

О, да. Исках, много исках да си поиграем.

А огледалото? Фактът, че е включено, означаваше много повече от камиона и гонитбата по околовръстното шосе. Сега то трябваше да казва наистина много повече. Единственото, което можех да измисля, беше: „Погледни се“. Какъв смисъл обаче имаше в това? Защо трябваше да се погледна? Не съм чак толкова суетен, че подобно нещо да ми достави удоволствие, или поне не съм суетен, когато става дума за външността ми. А и защо изобщо ми е притрябвало да се погледна, когато единственото, което желаех, беше да видя убиеца? Значи огледалото трябваше да носи някакво друго послание, което не долавях.

За съжаление дори и в това не можех да съм сигурен. Не беше изключено изобщо да липсва послание. Не исках да приема подобно нещо за един толкова елегантен художник, обаче всичко беше възможно. А посланието можеше да е лично, объркано и много злостно. Нямаше как да съм сигурен. Значи не можех да съм сигурен и в собствените си реакции. Ако изобщо трябваше да реагирам по някакъв начин.

Направих чисто човешки избор. Странно е дори да си го помисля! Аз да правя чисто човешки избор. Хари можеше да се гордее с мен. Реших да не правя нищо. Да изчакам и да видя. Нямаше да докладвам за случилото се. В крайна сметка какво толкова имаше да докладвам? Нищо не липсваше. Нищо не можех да изнеса официално освен: „Ах, капитан Матюс, мисля, че трябва да знаете. Някой очевидно е проникнал в моя апартамент и е оставил в хладилника ми кукла Барби“.

Това щеше да сложи нещата на мястото им. Вярвах, че слухът ще обиколи отдела. Сигурно сержант Доукс щеше да проведе лично разследване и в крайна сметка щяха да му позволят да прояви някои от скритите си таланти при разпит без белезници. А може би просто щяха да ме класифицират като психически инвалид, заедно с бедната Дебора, понеже официално случаят беше приключен, а пък дори докато течеше, разследването нямаше нищо общо с кукли Барби.

Да, наистина нямах какво да разкажа, не и така, че да го обясня. Пред риска да получа нов безпощаден удар в ребрата реших да не казвам и на Дебора. Поради причини, с чийто анализ не съм склонен да се заема дори пред себе си, това беше твърде лично. А ако го запазех лично, имах по-големи шансове да се приближа до моя гост. За да го предам на съда, разбира се. Как иначе!

Взех това решение и се почувствах много по-добре. Всъщност бях почти зашеметен. Нямах представа какво ще излезе, но бях готов на всичко. Запазих усещането през нощта, че дори и през следващия ден на работа, докато подготвях един лабораторен доклад, успокоявах Деб и отмъкнах една поничка от Винс Масуока. Запазих си я за път към къщи през безметежно убийствения вечерен трафик. Бях в състояние на дзен готовност, бях готов за всяка изненада.

Или поне така мислех.

И тъкмо се прибрах и се отпуснах в креслото, когото телефонът иззвъня. Оставих го да звъни. Исках да си поема дъх за няколко минути, а и не се сещах за нищо, което да не може да почака. Освен това нали бях броил почти 50 долара за телефонен секретар. Нека си изплати парите.

Две позвънявания. Притворих очи. Поех дълбоко въздух. Отпусни се, момче. Три позвънявания. Издишах. Телефонният секретар се включи и прозвуча моето великолепно, изискано послание.

„Здравейте, в момента не съм у дома, но ще ви се обадя веднага щом се прибера, ако сте така любезни да оставите съобщение след сигнала. Благодаря ви“.

Великолепна интонация. Каква дълбочина! Настина велико послание, откъдето и да го погледнеш. Звучеше почти човешки. Много бях горд. Отново поех дъх, заслушан в мелодичния сигнал, който последва.

„Здравей, аз съм“.

Женски глас. Не беше Дебора. Единият ми клепач раздразнено трепна. Защо толкова много хора започват съобщенията си с „Аз съм“? Разбира се, че си ти. Всички го знаем. Кой, по дяволите, обаче си този ти? В моя случай изборът беше твърде ограничен. Знаех, че не е Дебора. Не беше и Ла Гуерта, макар че всичко е възможно. Значи оставаше…

Рита?

„Извинявай, аз…“ Дълбока въздишка. „Слушай, Декстър, съжалявам. Мислех, че ще ми се обадиш, но понеже не позвъни, аз просто…“ Още една дълбока въздишка. „Както и да е, искам да поговорим. Защото осъзнах… Искам да кажа — о, по дяволите! Можеш ли да ми се обадиш? Ако… ти знаеш“.

Не знаех. Изобщо нямах представа. Дори не бях сигурен кой се обажда. Настина ли беше Рита?

Отново продължително звънене. „Извинявай, ако…“ Много продължително мълчание. Две вдишвания и издишвания. Дълбоко вдишване и издишване. Дълбоко вдишване, после рязко издишване. „Моля те, обади ми се, Декстър. Просто…“ Продължително мълчание. Нова въздишка. И затвори.

Неведнъж през живота си съм имал усещането, че нещо ми липсва, някаква съществена част от ребуса, която всички други притежават, без да се замислят за това. Обикновено ми е все едно, понеже най-често става дума за удивително нелепи човешки неща като някое правило в маркираното пространство на бейзболното игрище или дали на първата среща да стигнеш до края.

В други случаи обаче имам чувството, че съм лишен от възможността да черпя от велико хранилище на сгряваща мъдрост, от богатство, което аз в някакъв смисъл не притежавам, но което другите чувстват толкова свое, че не изпитват нужда да говорят за него и дори не могат да го изразят с думи.

Ето, сега случаят беше такъв.

Трябваше, предполагам, да разбера, че Рита всъщност казва нещо много особено, че нейните премълчавания и заекването й са част от велико чудо, което всеки нормален мъж би доловил интуитивно. Аз обаче нямах и най-малката представа какво могат да означават те, нито пък как да ги проумея. Трябваше ли да преброя вдишванията и издишванията? Да измеря мълчанията и да съпоставя цифрите с библейски стихове, че да стигна до тайния код? Какво се опитваше да ми каже тя? А и защо всъщност изобщо се опитваше да ми каже нещо?

Доколкото схващах ситуацията, когато се поддадох на онзи странен и нелеп импулс и целунах Рита, бях пресякъл някаква линия, която и двамата се бяхме споразумели да не прекрачваме. Станалото — станало! Нямаше връщане. По свой начин тази целувка беше акт на убийство. Във всеки случай, успокоявах се, като мислех така. Убил бях една старателно градена връзка, като я бях пронизал с езика си и я бях блъснал от скалата. Бум — и тя беше мъртва. Оттогава дори не се бях замислял за Рита. Беше си отишла, отнесена от живота ми поради някаква невнятна приумица.

А сега тя ми се обаждаше и за мое забавление записваше дишането си.

Защо? Дали искаше да ме накаже? Да ми прикачи прозвища, да натрие носа ми със собствената ми глупост, да ме накара да проумея неизразимостта на простъпката си?

Цялата тази история започваше ужасяващо да ме дразни. Закрачих из апартамента. Защо изобщо трябваше да мисля за Рита? В момента имах по-големи грижи. Рита беше просто като брада, като глупавия костюм, който носех през уикендите, за да прикрия факта, че съм човек, който върши неща, каквито сега правеше онзи другият, а аз — не.

Завист? Разбира се, подобно нещо беше неприсъщо за мен. Съвсем наскоро бях оставил всичко за известно време. Със сигурност в близко бъдеще нямаше да почна пак. Прекалено рисковано беше. Пък и нищо не бях подготвил.

И все пак…

Върнах се в кухнята и пернах главата на Барби. Трак. Трак, трак. Сякаш долових нещо. Някаква игривост? Дълбока и всеобземаща загриженост? Професионална завист? Не можех да кажа, а и Барби не говореше.

Просто беше прекалено. Очевидно фалшивото признание, насилието над моето светилище, а сега и Рита? Всеки човек си има някакви граници. Дори фалшив човек като мен. Обзе ме безпокойство, обърканост, зашеметеност, пристъп на хиперактивност и летаргия едновременно. Отидох до прозореца и погледнах навън. Вече беше тъмно и далеч там, над водата, някаква светлина се изкачваше в небето. При вида й един тих и злостен глас се надигна в мен, изплува отнякъде дълбоко в мен.

Луната.

Шепот в ухото ми. Дори не звук. Просто слабо усещане за присъствие, което изрича името ти сякаш съвсем отблизо. Много отблизо. Приближаваше може би. Без никакви думи, само сухо шумолене на не-глас, звук не-звук, затаена като дихание мисъл. Гласът отново ме застигна — мек звук, зазвънял до ухото ми. Извърнах се, макар да знаех, че няма никого и че това не е ухото ми, а моят скъп приятел в мен, доведен до съзнанието ми от бог знае какво и от луната.

Такава весела, бъбрива луна. О, колко много може да говори тя. А щом се опитвах да кажа, че времето не е подходящо, че е много скоро, че има други неща, които да свърша, важни неща — луната оборваше всеки мой довод с повече думи. Четвърт час спорих с нея, макар всъщност да нямаше отправен към мен въпрос.

Отчаях се, борех се с всички уловки, които познавах, и когато се провалих, направих нещо, което ме изуми и потресе до мозъка на костите ми. Обадих се на Рита.

— О, Декстър — каза тя. — Аз просто… изплаших се. Благодаря, че се обади. Аз просто…

— Зная — отвърнах, макар да не знаех, разбира се.

— Дали да не… как да ти… Ще минеш ли през къщи по-късно и просто… наистина бих искала да поговорим.

— Разбира се — отвърнах и след като се уговорихме да се видим у тях по-късно, се зачудих какво ли си е наумила. Насилие? Сълзи и обвинения? Обиди, изречени с пълно гърло? Чувствах се на чужда територия — можеше да се заплета в какво ли не.

Затворих. Цялата тази история отвлече вниманието ми почти за половин час, преди мекият вътрешен глас отново да пропълзи към мозъка ми с тихата настойчивост, че тази вечер е много важна.

Нещо ме привлече към прозореца. Ето го, там беше — огромното щастливо лице в небето, присмехулната луна. Дръпнах завесите и се извърнах, обиколих апартамента стая по стая, докосвах вещите, казвах си, че проверявам дали нещо не липсва, знаех, че нищо не липсва, знаех и защо не липсва. При всяка обиколка се приближавах все повече и повече до малкото писалище във всекидневната, където държах компютъра си. Знаех какво искам да направя и не исках да го направя, но накрая, четирийсет и пет минути по-късно, подтикът вече беше прекалено силен. Бях премного замаян да стоя прав и макар да мислех, че просто ще се отпусна върху най-близкия стол, а и понеже така или иначе компютърът беше тук, го включих и той тръгна…

„Ама още не съм привършил — помислих си, — не съм готов“.

Разбира се, това нямаше значение. Нямаше никаква разлика дали аз бях готов, или не. То беше готово.