Джеф Линдзи
Нощният ловец (21)

20.

Приближих колкото можах до композицията, без да я докосвам. Просто гледах. Още не бяха снели отпечатъци от малкия олтар. Изобщо не бяха започнали, макар да допусках, че са правили снимки. Боже, колко исках да си занеса у дома някое копие от тези снимки! С размерите на плакат и с всичките нюанси на обезкървените цветове. Ако аз бях направил това, значи бях много по-добър художник, отколкото предполагах. Дори отдалеч главите сякаш плуваха в пространството, отделени от тленната земя в една извънвремева обезкървена пародия на рая, буквално разчленени от телата…

Телата? Огледах се. Нямаше следи от тях. Нито издайнически знак за прецизно овързани пакети. Само пирамидата от глави.

Погледах още малко. След това Винс Масуока се дотътри до мен — отворена уста и пребледняло лице.

— Декстър — каза той и поклати глава.

— Здрасти, Винс — поздравих го, а той отново поклати глава. — Къде са телата?

Винс просто стоеше, вперил очи в главите. После ме погледна — на лицето му бе изписано изражение на изгубена невинност.

— Някъде другаде.

Откъм стълбите се дочу тропот и магията се разсея. Отстъпих встрани, понеже влезе Ла Гуерта с трима старателно подбрани репортери — Ник-Някой-Си, Рик Сангре от местния канал и Ерик Викинга — чудат и уважаван журналист от вестника. Ник и Ерик хвърлиха по един поглед, закриха уста с ръце и хукнаха надолу по стълбите. Върху челото на Рик Сангре се изписаха дълбоки бръчки. Той огледа светлините и се обърна към Ла Гуерта.

— Има ли тук достатъчно мощно захранване? Трябва да викна оператора си.

— Изчакай другите. — Ла Гуерта поклати глава.

— Трябват ми снимки — настоя Рик Сангре.

Зад него се появи сержант Доукс и отсече:

— Никакви снимки.

Сангре отвори уста, после я затвори. Добрият сержант пак спаси деня с безценните си качества. После се обърна и застана покровителствено до главите, сякаш пазеше експонати от изложение.

Откъм вратата се разнесе напрегнато покашляне. Ник-Някой-Си и Ерик Викинга се връщаха. Едва се влачеха нагоре по стълбите, сякаш изведнъж се бяха състарили. Ерик не смееше да погледне към другия край на стаята. Ник се опитваше да не гледа, но главата му все се обръщаше натам и той все се насилваше да се извърне в другата посока, към Ла Гуерта.

Ла Гуерта заговори. Приближих се достатъчно, за да чуя.

— Поканих ви да видите това, преди да допуснем официалната преса — каза тя.

— А можем ли да покрием случая неофициално? — прекъсна я Рик Сангре.

Ла Гуерта не му обърна внимание и продължи:

— Не желаем необмислени предположения от страна на пресата за произтичащото тук. Както сами ще се убедите, става дума за злокобно и ексцентрично престъпление. — Тя спря за момент, после назидателно добави: — По-различно от всичко, на което сме били свидетели. — Почти видяхме думите, изписани с главни букви.

— Хм — обади се Ник-Някой-Си. Изглеждаше замислен.

— Ей, чакай малко — незабавно поде Ерик Викинга. — Искаш да кажеш, че убиецът ви е съвсем непознат? И убийствата са съвсем различни?

Ла Гуерта му хвърли многозначителен поглед.

— Разбира се, твърде рано е, за да твърдим нещо със сигурност — почна тя, гласът й прозвуча убедено, — но да погледнем на нещата логично, става ли? Първо — тя вдигна пръст, — имаме човек, който призна за другите убийства. В затвора е и не сме му позволявали да излезе, че да направи това. Второ, това тук не прилича на нищо, което сме виждали досега, нали?

Понеже имахме три глави, при това подредени по много елегантен начин, нали? Бог да я благослови, забелязала го беше.

— Защо не мога да доведа оператора си? — запита Рик Сангре.

— При едно от другите убийства не беше ли намерено огледало? — Гласът на Ерик Викинга прозвуча отпаднало. Той наистина полагаше неимоверни усилия да не гледа.

— Идентифицирахте ли, ъъ… — обади се Ник-Някой-Си, понечи да хвърли поглед към главите, но се овладя и механично погледна Ла Гуерта. — Проститутки ли са жертвите, детектив?

— Слушайте — каза Ла Гуерта. В гласа й прозвуча безпокойство и само за секунда долових следа от кубински акцент. — Нека ви обясня нещо. Не ме интересува дали са проститутки. Не ме интересува дали има огледало. Тези неща изобщо не ме интересуват. — Тя пое дъх и продължи доста по-спокойно: — Другият заподозрян е задържан. Разполагаме с признание. Това тук е нещо съвсем различно, разбрахте ли? Много важен момент. Сами виждате — различно е.

— Защо тогава случаят е възложен на теб? — попита Ерик Викинга, и не без основание според мен.

— Защото аз разреших предишния. — Ла Гуерта оголи заби в усмивка на акула.

— Но сте убедена, че убиецът е друг? — запита Рик Сангре.

— Несъмнено. Не мога да ти кажа повече подробности, но резултатите от лабораторните изследвания ме подкрепят.

Несъмнено имаше предвид мен. Потръпнах от гордост.

— Почеркът обаче е много сходен, нали? Същият район, същата техника — започна Ерик Викинга.

— Всичко е различно — прекъсна го Ла Гуерта. — Съвсем различно.

— Значи си напълно сигурна, че другите убийства са извършени от Макхейл, а това тук е различно? — каза Ник-Някой-Си.

— Сто процента — потвърди Ла Гуерта. — Но никога не съм казвала, че Макхейл е извършил другите убийства.

За секунда репортерите забравиха ужаса от това, че не могат да правят снимки.

— Какво? — каза Ник-Някой-Си накрая.

Ла Гуерта пламна, но настоя:

— Никога не съм твърдяла, че убиецът е Макхейл. Той каза, че го е направил, нали? Така че какво трябваше да направя аз? Да му кажа: върви си, не ти вярвам?

Ерик Викинга и Ник-Някой-Си се спогледаха красноречиво. И аз бих направил същото, ако имаше кой да ме погледне. Но нямаше, така че погледнах главата в средата на олтара. Тя не ми намигна, но съм убеден, че беше също толкова изумена като мен.

— Смахната история — промърмори Ерик, но Рик Сангре го изпревари и попита:

— Ще ни позволите ли да поговорим с Макхейл? В присъствие на оператор?

Пристигането на капитан Матюс ни спести отговора на Ла Гуерта. Капитанът изтрополи нагоре по стълбите и се закова на място, когато видя малката изложба.

— Боже господи — изтръгна се от него. После премести поглед към репортерите, скупчени около Ла Гуерта. — Какво правите тук, момчета?

Ла Гуерта се огледа, но никой не прояви инициатива.

— Аз ги пуснах — каза тя накрая. — Неофициално. Няма да бъде отразено в печата.

— Не ни предупреди за това — избъбри Рик Сангре. — Каза само неофициално.

Ла Гуерта го изгледа.

— Неофициално означава без отзвук в печата.

— Вън — излая Матюс. — Официално и с отзвук в печата. — Вън!

— Капитане — обади се Ерик Викинга, — съгласен ли сте с детектив Ла Гуерта, че това е съвсем нова поредица убийства, че убиецът е различен?

— Вън — повтори Матюс. — Ще отговарям на въпроси долу.

— Имам нужда от метраж — обади се Рик Сангре. — Ще отнеме само минута.

Матюс посочи изхода с глава.

— Сержант Доукс?

Доукс незабавно се материализира и хвана Рик Сангре за лакътя.

— Господа — каза той. Гласът му беше мек и страховит. Тримата репортери го изгледаха. Ник-Някой-Си преглътна с усилие. После и тримата се извърнаха, без да издадат звук, и се изнизаха навън.

Матюс ги изпрати с поглед. Когато се отдалечиха достатъчно, че да не го чуят, се извърна към Ла Гуерта.

— Детектив — в гласа му прозвуча жлъч, на която мислех, че е способен само Доукс, — сервирайте ми още веднъж подобна идиотщина и ще се радвате на късмета си, ако се доберете до назначение като пазач на паркинг.

В първия момент Ла Гуерта позеленя, после почервеня като домат.

— Капитане, аз просто исках… — започна тя, но Матюс вече се беше обърнал. Оправи си вратовръзката, приглади назад косата си с ръка и хукна надолу по стълбите след репортерите.

Хвърлих още един поглед към олтара. Картината беше същата, но вече снемаха отпечатъци. После щяха да се заемат с оглед на отделните части. Скоро всичко това щеше да се превърне само в красив спомен.

Слязох да потърся Дебора.

Отвън вече бръмчеше камерата на Рик Сангре. Капитан Матюс, облян от светлини и с микрофони, поднесени към брадичката му, правеше официално изявление:

— … правило в политиката на отдела е да предоставя свобода на действие на следователя до момента, в който очевидна поредица от груби грешки в неговите оценки не постави компетентността му под въпрос. Този момент още не е настъпил, но аз следя ситуацията отблизо. Когато залогът за обществеността е толкова висок…

Забелязах Дебора и се запътих към нея. Тя стоеше до жълтата лента в синята си патрулна униформа.

— Хубав костюм — казах й.

— И аз го харесвам. Видя ли?

— Видях. Видях и капитан Матюс да обсъжда случая с детектив Ла Гуерта.

Дебора шумно пое дъх.

— Какво казаха?

— Веднъж — потупах я по ръката — татко употреби един много цветист израз, който сполучливо изразява нещата. Звучеше като „проби й още една дупка в задника“. Чувала ли си го?

В първия момент Дебора изглеждаше озадачена, после явно остана доволна.

— Страхотно. Вече наистина се нуждая от помощта ти, Декстър.

— Защо, сега не я ли получаваш?

— Не зная какво си мислиш, че правиш, но не е достатъчно.

— Не е честно, Деб. И е много неучтиво. В крайна сметка ти си на местопрестъплението, носиш си и униформата. Или предпочиташ онзи секси костюм?

— Не е в това работата. — Тя потръпна. — През цялото време ти пазиш нещо за себе си, а сега аз имам нужда от него.

За момент не можех да намеря какво да кажа. Почувствах се неудобно. Представа нямах за какво говори.

— Ама, Дебора…

— Слушай, мислиш си, че не разбирам от тактически игри. Може наистина да не съм толкова умна, като теб, обаче зная, че сега всички ще хукнат да си спасяват задниците. А това означава, че никой реално няма да върши полицейска работа.

— И според теб това е възможност да проведеш собствено разследване? Браво, Деб.

— Това също означава, че се нуждая от помощта ти като никога досега. — Тя стисна ръката ми. — Моля те, Декси!

Не зная кое ме шокира повече — прозорливостта й, жестът й или галеното „Декси“. Не я бях чувал да ме нарича така, откакто навърших десет години. Нямам представа дали го съзнаваше, или не, но когато ме наричаше Декси, тя решително ни връщаше в Света на Хари, а това беше място, където на семейството се държеше и дългът беше толкова реален, колкото и обезглавените проститутки. Какво можех да отвърна?

— Разбира се, Дебора. — „Декси“ отвсякъде. Почти се разчувствах.

— Добре. — Тя възвърна деловия си вид. Великолепна бърза промяна, която би трябвало да ме възхити. — Какво е на дневен ред сега? — попита Дебора и кимна към втория етаж.

— Труповете — отвърнах. — Чувала ли си някой да ги търси?

Дебора ме възнагради с един от своите погледи на ченге, достойни за Световна купа — киселия.

— Доколкото зная, повече са офицерите, на които е възложено да държат камерите на разстояние, отколкото онези, които трябва да свършат някаква реална работа.

— Добре — казах аз. — Ако успеем да намерим частите от телата, ще отбележим малък напредък.

— Хубаво. Къде да ги търсим?

Уместен въпрос, който естествено ме постави в неудобно положение. Представа нямах къде да търсим. Дали крайниците не бяха оставени в помещението на убийството? Не мислех — изглеждаше ми нечисто, а ако той поискаше отново да използва същата стая, щеше да му е невъзможно заради безредието, което вероятно цареше там.

Добре, значи приемаме, че останалата част е някъде другаде. Обаче къде?

Или може би истинският въпрос беше „Защо?“. Нещата започнаха бавно да придобиват яснота. Излагането на главите преследваше определена цел. Какъв би бил поводът телата да бъдат оставени някъде другаде? Просто да бъдат скрити? Не — при този човек нищо не беше толкова просто, а дискретността определено не беше добродетел, която той цени. Особено пък сега, когато направо се перчеше. След като е така, къде би оставил купчините остатъци?

— Е? — настоя Дебора. — Какво ще кажеш? Къде да търсим?

— Не зная. — Поклатих глава. — Местата, които избира, за да остави… трофеите си, са част от неговото послание. А ние все още не сме сигурни какво е това негово послание, нали?

— По дяволите, Декстър…

— Зная, че иска да ни натрие носовете. Иска да ни покаже, че сме направили нещо неимоверно глупаво, а и да не сме го направили, пак е по-умен от нас.

— До този момент е прав. — Деб отново си сложи изражението на костур.

— Така че… където и да ги е оставил, той ще продължи да изпраща същото послание. Че сме тъпи… Не, всъщност греша. Че сме направили нещо тъпо.

— Точно така. Много важно разграничение.

— Моля те, Деб. Ще си съсипеш лицето така. Важно е, защото той ще се произнесе върху действието, а не върху участниците в него.

— Уф! Хубаво, Декс. Значи може би трябва да отидем до най-близкия ресторант, в който изнасят пиеса по време на обяда, и да се огледаме за участници, затънали в кръв до лактите, така ли?

— Не в кръв, Деб. — Поклатих глава. — В никакъв случай. Това е едно от най-съществените неща.

— Откъде знаеш?

— Защото при нито едно от убийствата няма кръв. Това е умишлено и е от съществено значение за нещата, които прави. Този път той ще повтори главното, но като коментар върху вече направеното, защото сме пропуснали нещо, не разбираш ли?

— Да, разбирам. Съвсем логично е. Защо тогава не отидем да видим в Офис Депоу Сентър? Може пак да е натъпкал телата в мрежата.

Отворих уста, за да направя някоя неустоимо остроумна забележка. Идеята за хокейното игрище беше изцяло погрешна. Изцяло и очевидно погрешна. Това беше експеримент, нещо различно, но знаех, че той няма да го повтори. Понечих да го обясня на Деб. Единствената причина, поради която би се върнал към игрището, би била… Просто застинах. Челюстта ми увисна. „Разбира се — казах си. — Естествено“.

— Кой прави сега рибешка физиономия, а? Какво има, Декстър?

Трябваше ми време, докато възвърна способността си да говоря. Прекалено зает бях да подредя обърканите си мисли. Единствената причина да се върне на хокейното игрище бе да ни покаже, че сме арестували не когото трябва.

— О, Деб — казах накрая. — Разбира се. Права си. Пързалката. Права си, но…

— Вдън земя да се продъня, ако греша — каза тя и тръгна към колата си.