Джеф Линдзи
Нощният ловец (28)

27.

„Какво си спомняш отпреди?“ — ме попита Хари навремето.

„Нищо, татко.“

Освен…

Из низшите пластове на мозъка ми се заредиха образи. Мисловни картини — сънища? спомени? — много отчетливи видения или каквото бяха там. И все оттук — от това помещение? Не, невъзможно. Този контейнер едва ли стоеше отдавна на това място, а аз бях сигурен, че никога преди не съм бил тук. Тясното пространство обаче, студеният въздух, който изтичаше от мощния компресор, мъждивата светлина — всичко предизвикваше у мен симфония от усещания, сякаш се връщах у дома. Разбира се, не съм бил в този контейнер, но картините бях толкова ясни, толкова сходни, така съвършено се припокриваха, като оставим…

Премигнах. Някакъв образ трепкаше зад клепачите ми. Затворих ги.

И изведнъж видях пред себе си вътрешността на друг контейнер. В него нямаше кашони. Имаше — онези неща там? Там, до… Мама? Можех да различа лицето й там, а тя някак си се криеше и надничаше иззад… нещата… виждаше се само лицето й — немигащо, нетрепващо, неподвижно лице. В първия момент ми се прииска да се засмея, понеже мама се беше скрила много добре. Не виждах останалата част от нея. Само лицето й. Сигурно беше направила дупка в пода. И сигурно се криеше в дупката и надничаше от нея, но сега, след като я видях, защо не ми отговаряше? Защо дори не мигваше? Даже когато я повиках високо, не отвърна, не помръдна, нищо не направи. Просто продължаваше да ме гледа. А без мама аз бях сам.

Е, не, не съвсем сам. Тръснах глава и споменът се върна. Не бях сам. Някой беше с мен. Много объркващо, отначало, защото това бях аз, но той беше някой друг, обаче изглеждаше като мен. И двамата изглеждахме като мен…

Какво обаче правехме тук, в този кашон? И защо мама не помръдваше? Тя щеше да ни помогне. Седяхме насред голяма локва от, от… Мама трябваше да помръдне, да ни извади от тази, тази…

— Кръв? — прошепнах.

— Значи си спомни — каза той зад мен. — Толкова се радвам.

Отворих очи. Главата ми пулсираше ужасно. Почти виждах другото помещение, наложено върху това. И там седеше малкият Декстър, все едно беше тук. Можех да прекрача в онова място. А другият „аз“ седеше до мен, но той не беше „мен“, разбира се; той беше някой друг, някой, който се казваше…

— Бини? — попитах колебливо. Звукът изглеждаше същият, но името не прозвуча съвсем еднакво.

— Точно така ме наричаше. — Той щастливо кимна. — По времето, когато не можеше да кажеш Брайън. Викаше ми Бини. — Потупа ме по ръката. — Точно така. Хубаво е да имаш такъв прякор. — После замълча, лицето му се усмихваше, но очите му не се откъсваха от мен. — Малкото ми братче.

Седнах. Той седна до мен.

— Какво… — успях да кажа.

— Брате — повтори той. — Породени сме — ти си само година след мен. Майка ни била непредпазлива в известен смисъл. — Лицето му се изкриви в ужасяваща, много щастлива усмивка. — В доста отношения.

Опитах се да преглътна. Не помагаше. Той — Брайън, моят брат — продължи:

— Просто споделям известни предположения. Разполагах с малко време обаче и когато бях стимулиран да овладея един полезен занаят, го направих. Сега съм много добър в това да откривам разни неща с компютър. Намерих стари полицейски досиета. Маминка, скъпата, движела с много палава тайфа. В импортния бизнес, също като мен. Техният продукт, разбира се, бил малко по-деликатен. — Бръкна в един кашон и извади няколко шапки с емблема скачаща пантера. — Моите неща ги произвеждат в Тайван. Техните идвали от Колумбия. Единственото, за което се сещам, е, че мама и нейните приятели са пробвали някоя по-независима схема с продукт, който, ако трябва да сме прецизни, всъщност не им е принадлежал, а нейните бизнес партньори не одобрили независимия й дух и затова решили да й дадат урок.

Внимателно върна шапките в кашона. Чувствах погледа му върху себе си, но дори не можех да извърна глава.

— Намериха ни тук — каза той. — Точно тук. — Протегна ръка и докосна мястото, където другият не-аз е седял в онзи отдавнашен контейнер. — След два дни и половина. Залепени за пода в съсирена кръв, локва, дълбока три сантиметра. — Гласът му застърга ужасно на страшната дума „кръв“ — точно така, както аз бих я изрекъл високомерно и с крайно отвращение. — Според полицейските доклади имало и няколко мъже. Трима или четирима най-вероятно. Не е изключено някой от тях да е бил баща ни. Разбира се, циркулярът направил идентификацията много трудна. Експертизата обаче е категорична, че жената е една. Нашата скъпа мама. Ти беше на три години. Аз — на четири.

— Но… — изрекох. Само това успях да кажа.

— Прав си — увери ме Брайън. — Много трудно те открих. В този щат са много чевръсти с документите по осиновяването. Аз обаче те намерих, брате. Нали? — Отново ме потупа по ръката — странен жест, който не бях виждал у другиго. Разбира се, не бях виждал и роднина от плът и кръв. Може би потупването по ръката бе нещо, което трябваше да упражня с брат ми и с Дебора… С безпокойство осъзнах, че почти съм забравил Дебора.

Хвърлих поглед към нея — само на три метра, толкова елегантно овързана с тиксото.

— Нищо й няма — каза брат ми. — Не исках да започна без теб.

Сигурно е много странно, но първият смислен въпрос, който успях да задам, беше:

— А откъде знаеше, че ще поискам подобно нещо? — Сигурно прозвуча сякаш наистина съм го искал, а аз всъщност не желаех да изследвам Дебора. Определено не. При това тук беше моят голям брат, готов да се забавлява — несъмнено рядка възможност. По-значим от общите ни родители беше фактът, че той приличаше на мен. — Няма откъде да знаеш. — Гласът ми прозвуча много по-неуверено, отколкото мислех, че е възможно.

— Не зная — отвърна той. — Но си помислих, че ни се предоставя много добър шанс. И двамата сме преживели едно и също. — Усмихна се още по-широко и вдигна пръст. — Травмиращо събитие — чувал ли си този термин? Интересувал ли си се от чудовища като нас?

— Да — казах. — Както и Хари — моят осиновител. Той обаче така и не ми каза какво се е случило.

Брайън махна с ръка към стените на контейнера.

— Ами това се е случило, братче. Циркулярът, летящите късове плът и кости, кръвта… Два дни и половина сме седели в кръв. Цяло чудо е, че изобщо сме оцелели, нали? Човек да вземе направо да повярва в Бог. — Очите му блеснаха и незнайно защо Дебора се сгърчи и изпъшка приглушено. Той не й обърна внимание. — За теб мислеха, че си много малък и ще се възстановиш. Аз просто бях прехвърлил възрастовата граница. Но и двамата преживяхме травмиращо събитие в класическия му вариант. Литературата е единодушна. То ме превърна в това, което съм. Мислех си, че може и с теб да е направило същото.

— Направи го. Съвсем същото.

— Не е ли чудесно? — каза той. — Семейна черта.

Погледнах го. Моят брат. Онзи друг свят. Ако го бях казал на глас, сигурен съм, че щях да заекна. Абсолютно невъзможно ми беше да повярвам, а още по-абсурдно — да отрека ставащото. Той приличаше на мен. Харесваше същите неща. Притежаваше дори отвратителното ми чувство за хумор.

— Аз просто… — Поклатих глава.

— Да — каза той. — Трябва време, за да свикнеш с мисълта, че сме двама, нали?

— Може би наистина трябва — казах. — Не зная дали ще мога…

— О, да не би да сме гнусливи? След онова, което се е случило? Два дни и половина да седим там. Две малки момчета да седят два дни и половина в кръв — каза той и почувствах, че ми призлява, че ми се завива свят, че сърцето ми бие лудо, а главата ми се пръска.

— Не — изграчих и почувствах ръката му върху рамото си.

— Няма значение — каза той. — От значение е единствено това, което ще се случи сега.

— Което… ще се случи?

— Да. Което ще се случи. Сега. — Издаде кратък странен гъгнещ звук, който най-вероятно трябваше да прозвучи като смях, но изглежда, той не се беше научил да го имитира толкова добре, колкото се бях научил аз. — Мисля, че тук трябва да кажа нещо като: „Целият ми живот е бил подготовка за това!“ — Повтори гъгнивия звук. — Разбира се, никой от нас не може да се справи с истинските чувства. В крайна сметка ние всъщност не сме в състояние да изпитаме никакви чувства, нали? И двамата прекарваме дните си, като играем някаква роля. Движим се из живота и цитираме реплики, и се преструваме, че принадлежим към един свят, създаден за хора, но така и не можем наистина да станем хора. А винаги — и завинаги — ще търсим начин да почувстваме нещо. Ще търсим, малко братче, в моменти като този! Истински, изключителни, неподправени чувства! Дъхът ти спира, нали?

Наистина. Главата ми се въртеше и не смеех да затворя очи заради страха от онова, което би могло да ме очаква там. А това, че моят брат беше до мен, че ме наблюдаваше, че изискваше да бъда себе си, да бъда съвсем като него, беше много по-лошо. Защото за да съм себе си, да съм неговият брат, онзи, който всъщност съм, трябваше да… какво? Очите ми сами се извърнаха към Дебора.

— Да — каза той и цялата студена щастлива ярост на Мрачния странник прозвуча в гласа му. — Знаех, че ще разбереш. Този път ще го направим заедно.

Поклатих глава, но не много убедително.

— Не мога — казах.

— Трябва — настоя той. И двамата се бяхме изправили. Отново лекото като крило докосване по рамото ми, почти идентично с побутването на Хари, което никога не можех да проумея и което въпреки всичко изглеждаше също толкова силно, колкото и ръката на брат ми, понеже то ме изправи на крака и ме тласна напред: една стъпка, две — немигащите очи на Дебора бяха впити в моите, но с това, другото присъствие зад мен, не можех да й кажа, че аз, разбира се, няма да…

— Заедно — рече той. — Още един път. Освен всички останали. С този, новия. Напред, нагоре, навътре… — Поредната малка крачка… Очите на Дебора крещяха към мен, но…

Той вече беше до мен, стоеше редом с мен, в ръката му проблесна нещо — две неща.

— Един за всички, всички за един. Чел ли си „Тримата мускетари“? — Подхвърли единия нож във въздуха. Той описа дъга и брат ми го хвана с лявата си ръка. Подаде ми го. Острието събра в себе си достатъчно светлина, за да ме прониже. Светлина, която бих съпоставил само с блясъка в очите на Брайън. — Хайде, Декстър, малкото ми братче. Вземи ножа. — Зъбите му блеснаха като остриета. — Време е за шоу.

Дебора сякаш се опита да се отскубне от плътно стегнатото тиксо. Погледнах я. В очите й се четеше неизказана погнуса. А също и растяща лудост. Хайде, Декстър! Наистина ли мислех, че мога да й причиня това? Да прережа лентите и да я пусна? Хайде, Декстър? Декстър? Ало, Декстър? Това си ти, нали?

Не знаех.

— Декстър — каза Брайън. — Разбира се, нямам намерение да се бъркам в решението ти. Откакто обаче научих, че имам брат като мен, това е единственото, което можах да измисля. И ти изпитваш същото. Виждам го по лицето ти.

— Да — казах, все така без да свалям поглед от ужасените очи на Дебора. — Но защо да е тя?

— А защо да не е? Какво означава тя за теб?

Какво наистина. Не откъсвах поглед от нея. Всъщност тя не ми беше сестра. Не ни свързваше кръвна връзка. Изобщо. Разбира се, бях много привързан към нея, обаче…

Обаче какво? Защо се колебаех? Естествено подобно нещо беше невъзможно. Знаех, че е немислимо. Не просто защото това бе Дебора, а тя си беше Дебора, разбира се. Подобна странна мисъл наистина се промъкна в печалната ми увредена глава и не можех да я прогоня. „Какво би казал Хари?“

Продължавах да стоя изпълнен с неувереност, понеже без значение колко много ми се искаше да започна, знаех какво би казал Хари. Той вече го бе казал. Това беше неговата неизменна истина: „Кълцай лошите, Декстър. Не режи сестра си“. Хари обаче не беше предвидил подобно нещо. А и как би могъл? Когато бе съставял Кодекса на Хари, едва ли си беше представял, че ще бъда изправен пред такъв избор. Да защитя Дебора, която не ми е истинска сестра, или да се присъединя към моя истински, стопроцентово жив брат в една игра, която много, много исках да играя. Когато ме насочи по моя път, Хари не би могъл да предвиди това. Дори не е можел да подозира, че имам брат, който…

Чакай малко. Задръж. Всъщност Хари бе знаел… Когато онова се е случило, Хари е бил там, нали? Но го е скрил, никога не ми е казвал, че имам брат. През всички тези самотни, празни години, през които мислех, че съм сам… той е знаел, че не съм сам, знаел го е, а не ми е казал. Беше скрил най-съществения факт, свързан с мен — че не съм сам. Какво всъщност дължах на Хари сега, след това немислимо предателство?

И още нещо, свързано конкретно с въпроса: какво дължах на тази гърчеща се буца животинска плът, която се извиваше пред мен, на това създание, предрешено като моя роднина? Какво бих могъл да й дължа, ако трябваше да сравнявам връзката си с нея с връзката си с Брайън — с моята плът, с моя брат, жива репликация на моята безценна ДНК?

Капчица пот се стече по челото на Дебора и падна в окото й. Тя неистово замига, за да я махне, грозно разкриви лице в усилието си да не ме изпусне от поглед. Наистина изглеждаше трогателно, безпомощно овързана и бореща се като безмълвно животно, безмълвно човешко животно. Изобщо не приличаше на мен, на моя брат, изобщо не беше като умния, чист, подреден и без кръв, остър като бръснач Лунен танцьор, като влюбения в ножовете Декстър и неговия несравним брат.

— Е? — каза той. Долових нетърпение, осъдителност, наченки на разочарование.

Притворих очи. Помещението се залюля и притъмня. Не можех да помръдна. Мама беше тук и не откъсваше поглед от мен. Отворих очи. Брат ми стоеше толкова близо до мен, че чувствах дъха му върху врата си. Сестра ми ме гледаше с широко отворени немигащи очи. Като на мама. И погледът й ме спря, както ме бе спрял погледът на мама. Аз затворих очи, мамо. Аз отворих очи, Дебора.

Взех ножа.

Чух шум и хладният въздух в контейнера се примеси с топъл повей. Извърнах се.

На вратата стоеше Ла Гуерта — държеше малък отвратителен пистолет.

— Знаех, че ще направиш такъв опит — каза тя. — Трябва да ви застрелям и двамата. Може би и тримата… — Хвърли поглед към Дебора, а после се извърна към мен. — Ха! — Очите й се приковаха върху ножа в ръката ми. — Сержант Доукс би трябвало да види това. Прав беше за теб. — За частица от секундата пистолетът се вдигна към мен.

Това обаче се оказа достатъчно. Брайън скочи бързо — по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Въпреки това Ла Гуерта стреля и Брайън залитна, но все пак заби ножа в корема й. За секунда двамата останаха прави, после се свлякоха на пода.

Локва кръв започна да се разтича по земята. Смесена кръв — на Брайън и на Ла Гуерта. Не беше дълбока, нито стигна далече, но аз се свих и се отдръпнах от това ужасно нещо, обзет от паника. Отстъпих още две крачки и се блъснах в нещо, което издаде приглушени звуци, само колкото да подсили паниката ми.

Дебора. Срязах тиксото върху устата й.

— Божичко, колко боли! — изпъшка тя. — Срежи го това тиксо и престани да се държиш като шибан идиот.

Погледнах я. Тиксото беше оставило кървав пръстен около устните й. Ужасяваща червена кръв, която ме върна към миналото и към мама. А тя лежеше тук — съвсем като мама. Също както когато хладният въздух в контейнера ме караше да настръхвам, а тъмните сенки бъбреха около нея. Също както тогава тя лежеше тук, цялата овързана, и гледаше, и чакаше като някакво…

— По дяволите — каза тя. — Хайде, Декстър, режи.

Да, аз имах нож, а тя лежеше безпомощно и сега можех да променя всичко, можех…

— Декстър? — каза мама.

Дебора, искам да кажа. Разбира се, че имах това предвид. В никакъв случай мама, която ни беше оставила тук, на същото това място, по същия начин, оставила ни беше на това място, където започна всичко и където сега най-после можеше да завърши с изгарящото категорично трябва да го направя, яхнало вече своя огромен черен кон в галоп под великолепната луна и хилядите познати гласове, които шепнеха: „Направи го… направи го сега… направи го и всичко може да се промени… ще стане такова, каквото трябва да е… отново с…“

— Мамо? — каза някой.

— Хайде, Декстър — каза мама. Дебора, искам да кажа. Ножът обаче се раздвижи.

— Декстър, за бога, разрежи това нещо! Аз съм! Деби!

Тръснах глава. Разбира се, че бе Дебора, но не можех да спра ножа.

— Зная, Деб. Наистина много съжалявам.

Ножът пропълзя по-високо. Можех само да го наблюдавам. Вече нямаше как да го спра. За нищо на света. Тънката като паяжина нишка, която Хари бе омотал около мен, настояваше да се съвзема и да се отдръпна, но беше толкова тънка и толкова слаба, а нуждата — толкова голяма и силна — по-силна от всякога, защото това бе всичко, началото и краят, и то ме издигаше над и отвъд мен, и ме запращаше, за да ме пречисти, надолу по тунела между потъналото в кръв момче и последната възможност да оправя нещата. Това щеше да промени всичко, щеше да изкупи мама, щеше да й покаже какво е направила. Защото мама щеше да ни е спасила и този път щеше да е различно. Дори Деб трябваше да го разбере.

— Пусни ножа, Декстър.

Сега гласът й прозвуча малко по-спокойно. Но онези, другите гласове, бяха толкова високи, че едва я чух. Опитах се да пусна ножа, наистина се опитах, но успях само да го наведа с няколко сантиметра.

— Съжалявам, Деб, не мога — казах. Борех се да говоря въпреки надигащия се вой на бурята, която бе расла в мен цели двайсет и пет години. А сега двамата с брат ми, заедно, събрани като буреносни облаци в тъмна лунна нощ…

— Декстър — лукаво се обади мама: искаше да ни остави съвсем сами в ужасната студена кръв, а гласът на брат ми изсъска в мен и се сля с моя: — Кучка!

Ножът се плъзгаше…

От пода долетя някакъв шум. Ла Гуерта? Не знаех, но нямаше и значение. Аз трябваше да довърша, трябваше да направя това, трябва…

— Декстър — каза Деби, — аз съм сестра ти. Не искаш да ме убиеш, нали? Какво би казал татко? — Виж, от това ме заболя, признавам, но… — Пусни ножа, Декстър.

Зад мен отново се разнесе звук. Като тихо клокочене. Ножът в ръката ми продължи пътя си.

— Декстър, внимавай! — извика Дебора и аз се обърнах.

Детектив Ла Гуерта стоеше на колене, задъхваше се и отчаяно се опитваше да вдигне оръжието си, но то внезапно бе натежало. Дулото се вдигаше. Бавно, бавно — сочеше крака ми, коляното ми…

Имаше ли някакво значение? Защото това трябваше да се случи сега, въпреки всичко, и макар да виждах пръста на Ла Гуерта да се свива около спусъка, ножът в ръката ми дори не се забави.

— Тя ще те застреля, Декс! — извика Деб. Гласът й прозвуча налудничаво. Пистолетът вече сочеше корема ми, лицето на Ла Гуерта се разкриви от напрежение. Тя наистина щеше да ме застреля. Гледах я, но ножът продължаваше да си проправя път надолу към…

— Декстър — каза мама/Дебора от масата, обаче Мрачния странник се провикна по-високо и пристъпи напред, сграбчи ръката ми и насочи ножа надолу…

— Декс…

„Ти си добро дете, Декс“, прошепна Хари зад мен с призрачен, строг, бащински глас, но съвсем достатъчен, за да накара ножа да трепне нагоре.

— Нищо не мога да направя — прошепнах в отговор, вкопчен в дръжката на трептящия нож.

„Избери какво… или кого… ще убиеш“ — каза той със строгия си син поглед, с който сега ме гледаха очите на Дебора; толкова настойчиво ме гледаха, че накараха ножа да се отдръпне с половин сантиметър. „Много хора го заслужават“ — каза Хари меко и заглуши надигащото се гневно скимтене на паниката в мен.

Върхът на ножа трепна и застина. Мрачния странник не можеше да го накара да се наведе. Хари не можеше да го накара да се отдръпне. И просто стояхме така.

Зад мен се разнесе остър звук, тежко тупване, а после и стенание — толкова преизпълнено с пустота, че пропълзя по раменете ми като копринените крачка на паяче. Извърнах се.

Ла Гуерта лежеше и държеше пистолета в отпуснатата си ръка, прикована към пода от ножа на Брайън. Зъбите й бяха прехапали долната й устна, очите й бяха оживели от болка. Свит до нея, Брайън гледаше как страхът пробягва по лицето й. Дишаше тежко и се усмихваше мрачно. После попита:

— Ще почистим ли, братче?

— Аз… не мога — казах.

Брат ми успя да се изправи и застана пред мен. Олюляваше се.

— Не можеш? Тази дума не я зная. — Изтръгна ножа от пръстите ми. Нямаше как да го спра, нямаше как и да му помогна.

Очите му бяха приковани върху Дебора, но гласът му ме шибна и взриви призрачните пръсти на Хари, които обгръщаха рамото ми.

— Трябва, малкото ми братче. Безспорно трябва. Няма друг начин. — Той се задъха и за момент се преви, после бавно вдигна ножа. — Трябва ли да ти напомням за важността на семейните връзки?

— Не — отвърнах. И двете ми семейства — живи и мъртви, се бяха струпали около мен и шумно ме окуражаваха да го направя — и да не го правя. С един последен шепот сините очи на Хари от спомените ми накараха главата ми да се поклати сама и аз отново казах:

— Не. — Този път наистина го мислех. — Не, не мога. Не и Дебора.

— Лошо. — Брат ми ме изгледа. — Много съм разочарован.

И ножът се спусна надолу.