Джеф Линдзи
Нощният ловец (3)

2.

До четири и половина сутринта бях приключил със свещеника. Чувствах се много по-добре. След това винаги се чувствам по-добре. Убийството ме кара да се чувствам по-добре. То разрешава проблемите в мрачната схема на Декстър. То е като сладко освобождение, необходимо отприщване на всички малки хидравлични клапи в мен. Изпитвам наслада от работата си. Съжалявам, ако това ви притеснява. Наистина съжалявам. Нещата обаче стоят така. Разбира се, не с всяко убийство е същото. Убийството трябва да бъде направено по подходящия начин, в подходящото време, с подходящия обект — много е сложно, но е необходимо.

И винаги е пречистващо. Чувствах се уморен, но от напрежението през последната седмица нямаше и следа. Хладният глас на Мрачния странник бе притихнал и отново можех да съм себе си. Особеният, ексцентричен, повърхностен, мъртъв отвътре Декстър. Не Декстър със скалпела, Декстър Отмъстителя. Не и до следващия път.

Върнах всички тела в градината заедно с новия им съсед и почистих, доколкото можах, малката порутена къща. Сложих нещата си в колата на свещеника и се отправих на юг към тесния канал, където бях оставил лодката — петметров „Уейлър“ с плитко газене и мощен мотор. Бутнах колата в канала зад лодката и се качих на борда. Останах загледан във водата, докато колата потъваше. После запалих извънбордовия двигател, предпазливо се измъкнах от канала и поех на север, през залива. Слънцето току-що се беше показало и лъчите му се отразяваха във водата. Сложих си най-щастливото и лъчезарно лице — просто още един ранобуден рибар, тръгнал да се прибира. Сьомгата е голяма работа, нали?

До шест и трийсет вече се бях прибрал в апартамента си в Коконът Гроув. Извадих предметното стъкло от джоба си. Обикновена стъклена пластинка със старателно положена капка от кръвта на свещеника в средата. Елегантна и прозрачна, вече засъхнала, готова да се плъзне под микроскопа ми, ако поискам да си припомня. Сложих предметното стъкло при останалите трийсет и шест чисти и грижливо приготвени, много сухи капчици кръв.

Взех си душ. Много дълъг душ. Оставих горещата вода да отмие и последната следа от напрежението, да разхлаби възлите в мускулите ми, да изстърже и най-слабия остатък от лепкавата миризма на свещеника и на градината на малката къща насред блатото.

Деца. Трябваше да го убия два пъти.

Каквото и да ме е направило такъв, какъвто съм, то ме е оставило кух, празен, неспособен да чувствам. Не че е нещо особено. Убеден съм, че обичайно повечето хора съсипват голяма част от контактите си с другите. Аз просто ги съсипвах всичките. Правех го много умело и без никакви чувства. Децата обаче обичах. Не можех да имам деца, понеже идеята за секс изобщо не беше идея за мен. Да вършиш подобни неща… Как е възможно? Къде ти е чувството за достойнство? Но децата — децата са нещо различно. Отец Донован заслужаваше да умре. Кодексът на Хари беше спазен, както и на Мрачния странник.

В седем и трийсет вече отново се чувствах чист. Пих кафе, хапнах ядки и тръгнах на работа.

Работя в голяма модерна сграда. Бяла, с много прозорци, близо е до летището. Моята лаборатория е на втория етаж, отзад. Разполагам с малък кабинет, свързан с лабораторията. Не прилича много на кабинет, но си е моя територия, извоювана от главната лаборатория по хематология. Цялото пространство е мое, на никого не е позволено да идва тук, с никого не го споделям, никой не го мърси. Бюро със стол, друг стол за евентуален посетител, ако не е много едър. Компютър, рафт, папки. Телефон. Телефонен секретар.

Телефонен секретар с мигаща лампичка — когато влязох. Съобщенията за мен не са ежедневие. Поради някаква причина много малко хора на света могат да измислят нещо, което да споделят със специалист по кръвните проби през работния ден. Една от малкото, които наистина имат какво да ми кажат, е Дебора Морган — сестра ми. Ченге, като баща си.

Точно тя ми беше оставила съобщение.

Натиснах бутона. След няколко ноти мексиканска музика чух гласа на Дебора: „Декстър, моля те, веднага щом пристигнеш. На местопрестъпление съм при Тамиами Трейл, при мотел «Касике».“ Настъпи пауза. Чух, че закри слушалката с ръка и каза нещо на някого. После отново гръмна мексиканска музика и тя продължи: „Можеш ли да дойдеш веднага? Моля те, Декс!“

И затвори.

Нямам семейство. Доколкото си спомням, искам да кажа. Някъде трябва да има хора, които носят сходен генетичен материал, сигурен съм в това. Съжалявам за тях. Никога не съм ги срещал обаче. Не съм правил подобни опити, те също не са се опитвали да ме открият. Бил съм осиновен и отгледан от Хари и Дорис Морган, родителите на Дебора. И като вземем предвид кой съм, свършили са великолепна работа, нали?

Сега и двамата са мъртви. Значи Деб е единственият човек на света, на когото изобщо му пука дали съм жив, или мъртъв. Поради някаква причина, която не мога да проумея, тя всъщност предпочита да съм жив. Намирам това за мило и ако изобщо съм способен на някакви чувства, бих ги отдал на Деб.

Затова отидох. Излязох с колата от паркинга на Метро Дейд и свих по близката Търнпайк, която ме отведе на юг към Тамиами Трейл, в съседство с мотел „Касике“ и няколкото стотин негови братя и сестри. Истински рай, по свой начин. Особено ако си хлебарка. Дълги редици постройки, които могат да блестят и да се разкапват едновременно. Ярък неон над грохнали, порутени, разядени от плесен здания. Ако човек е там, по-добре да ходи през нощта, защото да видиш тези места на дневна светлина е все едно да видиш границата на нашия неубедителен договор с живота.

Във всеки голям град има подобни райони. Ако на някое джудже с проказа в напреднал стадий му се прииска секс с кенгуру и хор тийнейджъри, то ще намери това място и ще си наеме стая наблизо. А като свърши, може да заведе цялата тайфа в съседната кръчма на чаша кубинско кафе и среднощен сандвич. Стига да дава бакшиш, на никого няма да му пука.

Напоследък Дебора прекарваше много време тук. По своя преценка, не моя. Защото мястото не изглеждаше лошо, ако си ченге и искаш да увеличиш статистическата вероятност да хванеш някой, който върши нещо ужасно.

Дебора не гледаше на ситуацията по този начин. Може би защото работеше под прикритие. Всяка привлекателна млада жена, която работи под прикритие на Тамиами Трейл, обикновено е стръв на нечия въдица — почти гола на тротоара, на улов за мъже с апетити за платен секс. Дебора ненавиждаше това. Проституцията не я вълнуваше, освен като предмет на социологическо изследване. А и не намираше, че като закопчава клиенти на проститутки, реално се бори с престъпността. Всъщност само аз знаех, че тя мрази всичко, което подчертава женствеността й и пищната й фигура. Дебора искаше да е ченге. Нямаше вина, че прилича повече на модел от средната страница на илюстровано списание.

А когато свърнах към паркинга между „Касике“ и съседното „Кафе Кубано — при Тито“, видях, че понастоящем прави и невъзможното, за да подчертае фигурата си. Облечена беше в неоноворозов корсет, къси панталонки от синтетична материя, черни мрежести чорапи и обувки с високи токчета. Камуфлаж направо от магазина за холивудски курви.

Преди години някой от отдела за борба с порока пусна слуха, че сводниците им се смеят по улиците. Изглежда, там ченгетата — повечето мъже — сами подбираха костюмите на сътрудниците си под прикритие. Избраните от тях одежди говореха много за специфичните им вкусове и предпочитания, но изобщо не приличаха на дрехи на проститутки. И първият срещнат можеше да ви каже дали новото момиче носи значка и пистолет.

В резултат на тази информация ченгетата от отдела за борба с порока започнаха да настояват момичетата под прикритие сами да избират работните си дрехи. В крайна сметка те по-добре знаят кое е подходящо, нали?

Или поне повечето от тях. Дебора обаче не знаеше. Тя просто не се чувстваше удобно в друго освен в синя униформа. Изобщо не можете да си представите какво искаше да си облече на абитуриентския бал! От друга страна, не бях виждал красива жена, облечена в толкова оскъден костюм, която да изглежда толкова непривлекателна, колкото Деб сега.

Обаче се забелязваше. Охраняваше навалицата със забодена в корсета значка. Виждаше се по-отчетливо от дългата половин миля жълта лента, която вече бяха опънали, и от трите патрулни коли, спрени косо със запалени светлини. Розовият корсет проблясваше по-ярко и от тях.

Отишла беше в единия край на паркинга и задържаше растящата тълпа встрани от техническия персонал, който претърсваше контейнера за боклук на кафенето. Радвах се, че не ми бяха възложили тази задача. Вонята се разнасяше из целия паркинг и проникваше през прозореца ми — тежко зловоние на мляно кафе, примесено с вкиснали плодове и гранясало свинско.

Познавах полицая на входа на паркинга. Той ми махна да вляза и ми намери място.

— Деб — казах, когато приближих. — Хубаво снаряжение. Наистина подчертава предимствата на фигурата ти.

— Майната ти — отвърна тя и пламна. — Те поне си въобразяват, че приличам на проститутка. Аз обаче не съм на това мнение.

— За трети път ти е през последните пет месеца — казах аз.

— За пети — натърти тя. — Два пъти бях в Брауърд. — Поклати глава. — Тия задници продължават да твърдят, че нямало пряка връзка.

— Така спестяват много бумащина — отвърнах сговорчиво.

— Какво ще кажеш да си припомним принципите на полицейската работа — изръмжа Деб и се озъби. — И идиот ще види връзката между тези убийства. — Раменете й потръпнаха.

Взрях се удивен в нея. Тя беше ченге, дъщеря на ченге. Подобни неща не можеха да я трогнат. Навремето, като беше „новобранец“, старшите й погаждаха номера — показваха й накълцани тела например, за да я накарат да си повърне обяда, но тя не мигваше. Вече беше виждала всичко това. Парила се беше с тази каша.

Това тук обаче я караше да потръпва.

Любопитно.

— Този е по-различен, така ли? — попитах.

— Този е в моята компетентност. Проститутките имам предвид. — А това — тя насочи пръст към мен — означава, че с назначението си съм уцелила десетката, че ще бъда забелязана и ще ме прехвърлят в отдел „Убийства“.

— Амбиция, а, Дебора? — Усмихнах се щастливо.

— Дяволски си прав. Искам да се измъкна от работата под прикритие и от секси костюма. Искам в отдел „Убийства“, Декстър, и може би това е моят шанс. С едно малко уточнение. — Тя замълча. После каза нещо съвсем удивително: — Моля те, помогни ми, Декс. Наистина мразя това.

— „Моля“, Дебора? Ти каза „моля“? Имаш ли представа колко ме изнервяш?

— Стига с твоите глупости, Декс.

— Но, Дебора, ти наистина…

— Престани, казах. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Разбира се, че ще ти помогна, Деб. Нали знаеш — отвърнах. А и какво друго бих могъл да кажа, след като постави нещата по този начин, с това странно, рядко „моля“, което увисна във въздуха.

Тя ме изгледа студено и явно съжали за „моля“.

— Откъде да знам, Декс. От теб човек може да очаква всичко.

— Разбира се, че ще ти помогна, Деб — повторих и се постарах гласът ми да прозвучи обидено. Доволен от подобието на наранено достойнство, което възпроизведох, тръгнах към контейнера и лабораторните плъхове.

Камила Фиг пълзеше из боклука и ръсеше прах за снемане на отпечатъци. Набита жена на трийсет и пет, с къса коса, неизменно безразлична към моите жизнерадостни, очарователни изблици на хумор. Като ме видя обаче, се изправи на колене, изчерви се и безмълвно впери поглед в мен, докато минах покрай нея. Имам чувството, че винаги ме зяпа така и после пламва.

Винс Масуока седеше върху обърната пластмасова каса за мляко от другата страна на контейнера и ровеше боклуците. Наполовина японец, той обичаше да се шегува, че е взел по-късата половина. Или поне наричаше това шега.

В лъчезарната азиатска усмивка на Винс имаше нещо неуловимо. Сякаш се беше учил да се усмихва от книжка с картинки. Дори когато ръсеше задължителните мръсни вицове за ченгета, никой не го харесваше. Никой не се и смееше, но това не го спираше. Той все така педантично изпълняваше съответните ритуални жестове и сякаш винаги преиграваше. Мисля, че точно заради това аз пък го харесвах. Още едно момче, което се преструва на човек. Досущ като мен.

— Е, Декстър? — Винс не вдигна поглед към мен. — Какво те води насам?

— Дойдох да видя как истинските експерти работят в напълно професионална атмосфера — отвърнах. — Да си виждал експерти наблизо?

— Ха-ха — отговори той. Това трябваше да е смях, но прозвуча по-фалшиво и от усмивката му. — Сигурно си мислиш, че си в Бостън. — Намери нещо, вдигна го към светлината и присви очи. — Сериозно, защо си тук?

— Защо да не съм, Винс? — Престорих се, че съм изпълнен с възмущение. — Тук е станало убийство, нали?

— Ти си проклет кръвопиец — каза той, захвърли онова, в което се взираше, и зарови за друго.

— Зная.

— Тук обаче няма кръв, Декс. — Погледна ме с най-широката си фалшива усмивка.

— Какво имаш предвид? — Почувствах се леко замаян.

— Няма кръв по нея, нито пък наоколо, Декс. Никаква кръв. Най-шибаното нещо, което си виждал.

Никаква кръв. Можех да чуя фразата да отеква като ехо в главата ми. По-високо и по-високо. Без лепкава, гореща, нечиста, ужасна кръв. Без пръски. Без петна. НИКАКВА КРЪВ.

Как не се бях сетил!

Сякаш бяха намерили липсваща част от нещо, за което не съм знаел, че е незавършено.

Нямам претенцията да разбирам какво е това между Декстър и кръвта. Само мисълта за подобна връзка ме кара да настръхвам. Все пак съм изградил кариерата си върху нея, учил съм, превърнал съм я в част от истинската си работа. Очевидно някъде дълбоко в подсъзнанието ми стават някакви неща, но за мен е малко трудно да не съм безразличен. Аз съм такъв, какъвто съм — а и нима нощта не беше подходяща точно, за да нарежеш един убиец на деца?

Това обаче…

— Какво ти е, Декстър? — попита Винс.

— Нищо ми няма — отвърнах. — Как го е направил?

— Зависи.

Погледнах го. Взираше се в шепа мляно кафе и старателно го стриваше с гумените си ръкавици.

— От какво зависи, Винс?

— От това кой е и какво върши — каза той. — Ха-ха.

Поклатих глава.

— Понякога наистина не пестиш усилията си да останеш неразбираем. Как се е отървал от кръвта убиецът?

— Не мога да кажа. Не открихме и следа от кръв. А и трупът не е в кой знае каква форма, затова ще е трудно да установим повече.

Изобщо не звучеше интригуващо. Аз обичам да оставям труповете чисти. Без немарливост, без нечистота, без капеща кръв. Пет пари не давах дали убиецът не е поредното куче, което се бори за кокала.

Вече дишах по-леко.

— Къде е трупът?

— Ей там. — Той кимна към площадката на десетина метра от нас. — С Ла Гуерта.

— О, боже! На Ла Гуерта ли дадоха случая? — възкликнах.

— Убиецът има късмет. — Винс ме възнагради с още една фалшива усмивка.

Огледах се. Няколко души се бяха струпали около купчина торби за отпадъци.

— Нищо не виждам.

— Виждаш, виждаш. Торбите за боклук. Във всяка е някаква част от тялото. Насякъл е жертвата на парчета и после е увил частите като коледни подаръци. Виждал ли си досега нещо подобно?

Разбира се, че бях виждал. Нали постъпвах точно така.