Джеф Линдзи
Нощният ловец (27)

26.

През първите няколко секунди сякаш не беше нужно дори да дишам. Просто гледах. Дълги гладки ленти тиксо опасваха ръцете и краката на сестра ми. Носеше тесни панталони от златисто ламе и оскъдна копринена блуза, вързана на възел над пъпа. Косата й беше плътно пристегната назад, очите — неестествено широко отворени, дъхът излизаше на хрипове през носа й, понеже и устата й беше залепена с ивица тиксо, която минаваше през лицето й и продължаваше по масата, за да държи главата й неподвижна.

Опитах се да измисля какво да кажа, но осъзнах, че устата ми е прекалено суха, та изобщо да кажа нещо. Стоях и гледах. Дебора отвърна на погледа ми. Очите й изразяваха много неща, но най-просто изразимото от тях беше страх — и той именно ме задържа до вратата. Не бях виждал този поглед върху лицето й и не знаех какво точно да мисля. Пристъпих към нея и тя потръпна под лентата. Страхуваше ли се? Разбира се, че се страхуваше, но защо се страхуваше от мен? Всъщност нали бях дошъл да я спася. Защо й трябваше да се страхува от мен? Освен ако…

Аз ли бях направил това?

Ами ако по време на моята малка „дрямка“ тази вечер Дебора беше дошла в апартамента ми, както се бяхме уговорили, и беше намерила Мрачния странник зад волана на Декстърмобила? Ако без да осъзнавам, сам съм я домъкнал тук, ако, пак в несвяст, съм я овързал така влудяващо за масата? Не, в това нямаше никакъв смисъл. Разбира се. Бях ли се втурнал към къщи, за да оставя куклата Барби, а после да се тръшна на леглото, за да се събудя отново „аз“, сякаш участвам в своеобразно състезание по щафетни убийства? Невъзможно, но…

Откъде всъщност знаех как да намеря това място?

Поклатих глава. Невъзможно беше да избера точно този хладилен контейнер сред всички останали места в Маями, освен ако вече не знаех къде е. А аз знаех. Това беше обяснимо единствено ако вече съм бил тук. И ако не тази нощ с Деб, то тогава кога и с кого?

— Почти бях сигурен, че това е точното място — каза един глас. Толкова приличаше на моя, че за момент се запитах дали не съм го казал аз и дори се зачудих какво точно имам предвид.

Настръхнах и направих крачка към Деб — а той излезе от сянката. Меката светлина на прожекторите падна върху него и очите ни се срещнаха. За миг помещението се люшна и вече не знаех точно къде съм се озовал. Погледът ми объркано се плъзна между мен — до вратата, и него — изправен до малката импровизирана работна маса. Видях се, че го видях, после видях, че и той ме видя. В един заслепяващ проблясък се видях седнал на пода, застинал и неподвижен, но не знаех какво означава това. Беше наистина обезпокоително. После отново видях себе си, макар да не бях съвсем сигурен и това какво означава.

— Почти сигурен — повтори той с мек и безметежен глас. — Сега обаче, когато вече си тук, зная, че това е правилното място. Не мислиш ли?

Нямаше как да кажа подобно нещо, но истината е, че го гледах с отворена уста. Почти бях сигурен, че съм зяпнал. Просто гледах. Аз бях той. В това нямаше и най-малко съмнение. Той беше човекът от снимките, които намерихме в компютъра, човекът, за когото и двамата с Дебора мислехме, че може да съм аз.

Но вече виждах, че всъщност той не съм аз, или не съвсем. Осъзнах този факт и ме обгърна тиха вълна на благодарност. Ура — аз бях някой друг. Все още не се бях смахнал съвсем. Антисоциален — несъмнено, от време на време склонен към убийства — по един определен начин, в който нямаше нищо лошо… но не и луд. Имаше и друг и този друг не бях аз. Три пъти ура за мозъка на Декстър!

Той обаче много приличаше на мен. По-висок с четири-пет сантиметра може би, с по-широки рамене и гръден кош, който навярно подсказваше дълги часове вдигане на тежести. Това, съчетано с бледнината на лицето му, ме накара да мисля, че сигурно наскоро е излязъл от затвора. Като оставим бледия тен, лицето му много приличаше на моето. Същият нос и скули, същият поглед, който казваше, че лампите светят, но у дома няма никой. Дори косата му се завиваше в полукръг на челото като при мен. Всъщност не беше същият като моя. Не беше съвсем същият като мен, но много приличаше на мен.

— Да — каза той. — В първия момент е малко шокиращо, нали?

— Само малко — отвърнах. — Кой си ти? И защо всичко е толкова… — Не се доизказах, понеже не знаех как да формулирам мислите си.

Той направи физиономия. Физиономия на един много разочарован Декстър.

— О, боже! А аз толкова вярвах, че сам ще се сетиш.

— Дори не знам как се озовах тук. — Поклатих глава.

— Някой друг ли шофираше тази вечер? — Той се усмихна. Настръхнах, а от него се изтръгна механичен кикот, за който дори не си струва да споменавам, че съвършено съвпадаше с гласа на влечуго в мозъка ми. — А даже не е пълнолуние, нали?

— Не е и новолуние обаче — казах. Не кой знае колко остроумно, но някакъв опит все пак, което при дадените обстоятелства си струва да отбележим. Почувствах се почти пиян от съзнанието, че най-после съм в присъствието на някой, който знае. Той не подхвърляше случайни реплики, които в моите очи да изглеждат многозначителни. Той също говореше иносказателно. Той знаеше. За пръв път можех да погледна през огромната пропаст между начина, по който аз виждах нещата, и начина, по който го прави някой друг, и без притеснение да кажа: той е като мен.

Каквото и да беше това, което бях аз, той беше от същия вид.

— Сериозно — казах. — Кой си ти?

Лицето му се разтегна в усмивка, но точно защото тази усмивка толкова много приличаше на моята, виждах, че в нея няма щастие.

— Какво си спомняш отпреди? — попита той. Ехото от този въпрос отскочи в стените на контейнера и почти прихлупи мозъка ми.