Джеф Линдзи
Нощният ловец (23)

22.

Дипломацията в полицията, както неведнъж се опитвах да внуша на Дебора, е хлъзгава и дотеглива работа. А когато събереш две организации на изпълнителната власт, които пет пари не дават една за друга, съвместните операции проявяват тенденция да вървят много бавно, много повече на книга и с голяма доза подлагане на крак, взаимни извинения и прикрити обиди и закани. Забавно е да наблюдаваш всичко това, разбира се, но то разтяга разследването доста повече от необходимото. Затова минаха няколко часа след ужасяващото изпълнение на Стебан, преди пререканията около правомощията да стихнат и екипът ни реално да се заеме с разследването на малката щастлива изненада, която нашият нов приятел Стебан ни поднесе, когато отвори вратата на сервизното помещение.

Междувременно Дебора стоеше настрани и полагаше неимоверни усилия да овладее нетърпението си, без обаче да се старае особено да го прикрие. Капитан Матюс пристигна, неотлъчно следван от Ла Гуерта. Здрависаха се с колегите си от район Брауърд — капитан Муун и детектив Маклилън. Разрази се препирня, която трудно бих окачествил като учтива и която се свеждаше до следното: по силата на логиката Матюс беше сигурен, че откритите шест ръце и шест крака в Брауърд са част от разследването на неговия отдел във връзка с трите глави в Маями Дейд, към които липсват именно споменатите части. Той заяви, със слова, донякъде добронамерени и прости, че би било твърде пресилено да мислим, че ще открие три глави без телата, и после тук ще се окажат три съвсем различни тела без главите.

Муун и Маклилън също толкова обосновано подчертаха, че хората непрекъснато намират глави из Маями, но в Брауърд това е малко по-необичайно и сигурно затова те го приемат доста по-сериозно, а и така или иначе, не биха могли да потвърдят със сигурност връзката, докато не бъде извършена известна предварителна работа, а тя несъмнено следва да бъде направена от тях, след като е в техните правомощия. Разбира се, с удоволствие ще споделят резултатите.

Естествено за Матюс подобно нещо беше неприемливо. Той надлежно обясни, че хората от Брауърд не знаят какво да търсят и могат да пропуснат нещо или да съсипят някое съществено доказателство. Не, разбира се, поради глупост или некомпетентност, не! Бил повече от сигурен, че хората от Брауърд са компетентни и прецизни.

Както можеше да се очаква, изявлението му не бе посрещнато с въодушевление и желание за сътрудничество от страна на Муун, който, донякъде емоционално, отбеляза, че очевидно неговият отдел е пълен не с друго, а с второразредни малоумници. Тук капитан Матюс вече беше твърде вбесен, така че отвърна любезно: „Не, в никакъв случай не второразредни“. Сигурен съм, че спорът щеше да приключи с бой с юмруци, ако не беше дошъл един господин от Отдела по правни спорове във Флорида, овластен да реферира.

Отделът по правни спорове е своеобразно ФБР на територията на щата. Хората там разполагат с правомощия навсякъде и по всяко време и за разлика от персонала на ФБР, са уважавани от повечето местни ченгета. Въпросният офицер беше среден на ръст, с бръсната глава и късо подстригана брада. Не ми се стори кой знае колко впечатляващ, но когато застана между двамата доста по-едри капитани от полицията, те незабавно млъкнаха и направиха крачка назад. Той набързо се разпореди. Страстите се уталожиха, работата беше организирана и се върнахме към чистата и добре подредена сцена на груповото убийство.

Човекът от Отдела по правни спорове постанови, че правомощията принадлежат на Маями Дейд, освен и докато тъканните проби не докажат, че между разчленените трупове тук и главите там няма връзка. Изразено конкретно и недвусмислено, това означаваше, че капитан Матюс ще бъде фотографиран пръв от сбирщината репортери, която вече се тълпеше отвън.

Анхел пристигна и се захвана за работа. Аз нямах и най-малка представа с какво да се заема. Не визирам препирнята около правомощията. Не, аз бях много по-загрижен заради самото събитие, което ми даде много материал за размисъл. Убийствата и разпределението на месото, което само по себе си беше пикантно, не ме трогнаха особено. Както можеше да се очаква, хвърлих поглед в малкия килер на ужасите на Стебан още преди идването на полицаите. Ще ме обвините ли в това? Исках само да уловя усещането за касапница и да се опитам да разбера защо моят скъп непознат бизнес партньор е избрал да стовари останките тук. Наистина — исках само да надникна.

Затова веднага щом Стебан излетя навън, квичащ и грухтящ като свиня, задавила се с грейпфрут, нетърпеливо се промъкнах до сервизното помещение, за да видя какво толкова го е впечатлило.

Този път частите не бяха старателно обвити. Вместо това бяха подредени на четири групи върху пода. Погледнах по-отблизо и осъзнах нещо изумително.

Единият крак бе положен успоредно на дясната страна на помещението. Блед, обезкървен, синьо-бял, а около глезена имаше дори малка златна верижка със сърчице. Много приятно наистина, без никакви кървави петна — безспорно елегантна работа. Едната от двете тъмни ръце с еднакво добри срезове бе сгъната и положена покрай крака с лакътя навън. Останалите крайници бяха подредени аналогично непосредствено до тях.

Трябваше ми малко време. Премигнах и изведнъж всичко се намести, а аз наистина положих усилие да не се разсмея като ученичка — нали Дебора ме бе нарекла така.

Понеже той бе подредил ръцете и краката в букви и тези букви образуваха една-единствена проста дума: УУУ.

Трите трупа бяха прецизно положени под това УУУ в дъга, като малка сладка шегичка на Хелоуин.

Ама че разбойник!

Възхищавах се на духовитостта на този шегаджия, но не можех да проумея защо е избрал да изложи своята композиция тук, в това помещение, вместо навън, върху леда, където можеше да получи признанието на по-широка аудитория. Наистина, помещението не беше малко, но стигаше само колкото да подреди крайниците. Защо?

Докато размишлявах, външната врата към игрището се отвори с дрънчене — несъмнено пристигаха първите лястовици от спасителния екип. Миг по-късно през широко отворената врата над леда и в гърба ми повя студен въздух.

Хладното течение се спусна по гърба ми. Откликна му топъл поток, устремен нагоре по същия път. Ловко се промъкна в мрачните глъбини на съзнанието ми и някъде дълбоко в безлунната нощ на моя мозък на влечуго нещо се промени, и аз почувствах Мрачния странник раздразнено да се примирява с нещо, което дори не бях чул, нито разбрал, но по някакъв начин то бе свързано с изначалната неотложност на хладния въздух; и стените се прихлупиха, и едно натрапчиво усещане за…

Правилност. В това нямаше никакво съмнение. Някъде тук беше само простото, внятно право и то доставяше удоволствие на моя мрачен автостопаджия, то го въодушевяваше и му носеше удовлетворение по неразбираем за мен начин. А над всичко това витаеше странното усещане, че ставащото е много познато. Нищо не разбирах, но нещата стояха така. И преди да вникна по-дълбоко в тези чудати откровения, един набит млад мъж в синя униформа настоя да отстъпя по-далеч и да държа ръцете си така, че да ги вижда. Несъмнено беше сред първите униформени, които идваха, и пистолетът му сочеше към мен по твърде убедителен начин. Понеже имаше само една тъмна вежда, която разсичаше лицето му, и на пръв поглед никакво чело, реших, че няма да е зле да се съобразя с желанията му. Приличаше точно на ония бавно загряващи гадове, които могат да застрелят невинен човек — или дори мен. Отдалечих се от стаичката.

За съжаление моето оттегляне разкри малката диорама в стаичката и на младия мъж изведнъж му се видя наложително да открие място, където да се освободи от закуската си. Направи го в голяма кофа за боклук на пет-шест метра, с изобилие от грозни звуци. Стоях неподвижен и го чаках да приключи. Много лош навик — да оплескаш всичко наоколо с полусмляна храна! Много нехигиенично. И това ми било пазител на обществения ред!

Още униформени затрополиха вътре и скоро моят антропоморфен приятел си намери нови другарчета, които да споделят кофата за боклук с него. Шумът беше крайно неприятен, да не говорим за вонята. Аз обаче учтиво ги изчаках, понеже пистолетите се отличават с тази си очарователна характеристика, че с тях може да стреля и някой, който повръща. Най-после единият от униформените се изправи, избърса лицето си с ръкав и започна да ме разпитва. Скоро бях класифициран и изблъскан встрани с указанието да не ходя никъде и да не пипам нищо.

След това пристигнаха капитан Матюс и детектив Ла Гуерта, а когато те накрая поеха случая, си отдъхнах. Сега вече можех да ходя навсякъде и да пипам всичко — но аз просто седях и мислех. И нещата, за които мислех, бяха изненадващо обезпокоителни.

Защо композицията в това помещение ми изглеждаше позната?

Ако не се върнех към състоянието си на идиотщина от тази сутрин и не си повярвах, че съм извършил всичко това, наистина не можех да обясня защо то ми изглежда толкова възхитително познато. Разбира се, не го бях направил аз. Вече се срамувах от нелепостта на подобна идея. Ууу, наистина. Дори не си струваше да хабя време, за да се надсмея над себе си. Абсурдно.

И така, защо ми изглеждаше познато?

Въздъхнах и се отдадох на едно друго усещане — на объркаността. Просто нямах представа какво става, освен че по някакъв начин съм част от него. Подобно откровение не изглеждаше особено утешително, понеже безспорно потвърждаваше всички мои досегашни щателно обосновани аналитични изводи. Ако изключех абсурдната идея, че съм го направил, без да зная, а аз я изключвах, то всяко следващо обяснение ставаше още по-неправдоподобно. И така, обобщението на Декстър върху случая гласеше както следва: той по някакъв начин е замесен, но дори не знае какво означава това. Чувствах малките колелца на някога гордия ми мозък да изскачат от релсите и да дрънчат по пода. Дрън-дрън. Уха, Декстър дерайлира.

За късмет появата на Дебора ме спаси от пълен колапс.

— Ела — безапелационно нареди тя. — Отиваме на втория етаж.

— Мога ли да попитам защо?

— Ще разговаряме с хората от администрацията. Да видим дали не знаят нещо.

— Щом са от администрацията, все трябва да знаят нещо — предположих.

Дебора ме изгледа продължително, после настоя:

— Хайде.

Подчиних се. Сигурно заради нетърпящия й противоречие тон.

До асансьора във фоайето стоеше полицай от Брауърд. През множеството стъклени врати видях още неколцина, застанали до някаква бариера. Деб измарширува до полицая до асансьора и каза:

— Аз съм Морган.

Той кимна и натисна бутона за горните етажи. Изгледа ме с безизразно лице, което говореше много.

— И аз съм Морган — казах му.

Той продължи да ме зяпа, после извърна глава и зарея поглед през стъклените врати.

Асансьорът пристигна с приглушен звън. Дебора влезе и така блъсна бутона с ръка, че накара полицая да вдигне поглед към нея. Вратата се затвори.

— Защо си толкова сърдита, сестричке? — попитах я. — Нали това искаше да правиш?

— Занимавам се с дреболии и всички го знаят — изръмжа тя.

— Обаче детективски дреболии — натъртих.

— Онази кучка Ла Гуерта пак се намеси — изсъска Дебора. — Щом приключа с това пилеене на време тук, трябва отново да поема наряда си при курвите.

— О, боже! В малкия си секси костюм?

— В малкия си секси костюм — каза тя и преди да успея да формулирам магичните слова на утеха, пристигнахме на административния етаж и вратите на асансьора се отвориха. Деб излезе, аз я последвах. Открихме салона за персонала — там хората чакаха на опашка, докато законът, в цялото си величие, намери време да снизходи към тях. При вратата на салона стоеше още един полицай от Брауърд, най-вероятно за да не вземе някой да се чупи към канадската граница. Дебора му кимна и влезе. Следвах я без кой знае какъв ентусиазъм. Оставих на ума ми да разнищва моя проблем. Миг по-късно бях изтръгнат от унеса си, защото Дебора ми кимна и поведе един намръщен млад мъж с мазно лице и дълга отблъскваща коса към вратата. Аз пак се затътрих след нея.

Очевидно го изолираше от останалите, за да му зададе няколко въпроса. Много добра полицейска процедура, но ако трябва да съм искрен докрай — не радваше сърцето ми. Знаех, без да знам откъде, че никой от тези хора няма нищо съществено, с което да помогне. Ако съдех по първия екземпляр, сигурно спокойно можех да приложа горното обобщение както към убийството, така и към целия му живот. Това именно беше скучната рутинна работа, която бяха подхвърлили на Деб, понеже макар и да беше свършила добра работа, за капитана тя си оставаше натрапница. И той й бе възложил най-досадната за един следовател работа, колкото да се занимава с нещо и да не му се мярка пред очите. А мен ме бяха прикачили към нея, защото тя бе настояла. Сигурно искаше да види дали посредством фантастичните си екстрасенски способности ще мога да отгатна какво е закусил този канцеларски плъх. Един поглед към тена на младия джентълмен ми беше достатъчен, за да разбера, че закусва със студена пица, картофен чипс и литър пепси. Това съсипваше кожата му и го изпълваше с тъпа раздразнителност.

Въпреки това последвах мистър Свадливко и Дебора в конферентната зала в дъното на коридора. В средата й стоеше дъбова маса с десет стола с високи облегалки, до стената с прозорците имаше бюро с компютър и аудио-визуална техника. Когато Деб и пъпчивият й млад приятел седнаха и започнаха да си разменят намръщени гримаси, разсеяно се отправих към бюрото. Под прозореца до него имаше малък рафт. Погледнах през прозореца. Почти непосредствено под мен тълпата репортери растеше. Вратата, през която влязохме със Стебан, беше заобиколена от патрулни коли.

Огледах рафта с надеждата да разчистя малко място и да се облегна на благоразумно разстояние от разговора. На него бяха струпани папки от кафява хартия, а върху тях беше кацнал малък сив обект. Квадратен и пластмасов. Черна жица свързваше това нещо с компютъра отзад. Протегнах ръка, за да го отместя.

— Ей — обади се начумереното създание, — не барай камерата!

Погледнах Деб. Тя отвърна на погледа ми и мога да се закълна, че ноздрите й се раздуха като на кон пред стартова бариера.

— Кое? — тихо попита тя.

— Насочил съм я към входа долу — отвърна той. — Сега ще трябва да я пренастройвам. Човече, що ти трябва да се ровиш в нещата ми?

— Той каза камера — казах на Дебора.

— Камера — повтори тя.

— Да.

— Работи ли? — обърна се тя към Прекрасния принц.

— Какво? — Той я зяпна, все още отдаден на усилието да възстанови гримасата на праведно недоволство върху лицето си.

— Камерата — повтори Дебора. — Работи ли?

Той изсумтя и обърса носа си с пръст.

— Как мислиш? Че ще го направя туй чудо, а то няма да работи ли? Двеста долара. Работи идеално.

Погледнах през прозореца накъде сочи камерата, а той отново занарежда монотонно:

— Имам си уебсайт и всичко. Катхауз-точка-ком. Хората могат да гледат отбора, когато идва и когато си тръгва.

Дебора се изправи, застана до мен и погледна през прозореца.

— Насочена е към вратата — казах аз.

— Ами да де — щастливо възкликна нашият приятел. — Как иначе хората в моя уебсайт ще гледат отбора?

Дебора се извърна и го изгледа. След около пет минути той пламна и сведе очи към масата.

— Тази нощ камерата работеше ли? — попита тя.

— Ами да — промърмори той, без да вдига поглед. — Сто на сто. Предполагам де.

Дебора се обърна към мен. Компютърните й познания се изчерпваха с умението да попълва стандартните пътни доклади. Аз бях малко по-вътре с нещата.

— На какъв режим е? — попитах темето на младия мъж. — Изображенията архивират ли се автоматично?

Този път той вдигна глава.

— Активира се на всеки петнайсет минути и хвърля всичко направо в харддиска. Обикновено на сутринта го изтривам.

Дебора толкова силно впи пръсти в ръката ми, че щеше да ми раздере кожата.

— А тази сутрин изтри ли го?

— Не. — Той отново извъртя очи встрани. — Нали цъфнахте тука, тропахте насам-натам, вдигнахте шум до небесата и какво ли не. И пощата си не съм проверил.

— Бинго! — Дебора ме погледна, после каза на нашия злощастен хипи:

— Ела тук.

— Ъ? — каза той.

— Ела — повтори тя, а той бавно се изправи с увиснала челюст и затърка кокалчетата на ръката си.

— Какво?

— Ела тук, ако обичаш — нареди Дебора с механичния глас на старо ченге и той се подчини. — Покажи ни записите от снощи!

Той зяпна компютъра, после нея.

— Защо?

Ах, тайнствата на човешкия интелект!

— Защото — Дебора говореше подчертано бавно и прилежно — мисля, че не е изключено да си заснел убиеца.

Той се втренчи в нея и замига, после лицето му пламна.

— Невъзможно!

— Възможно е — казах аз.

Той се втренчи в мен, после в Деб, после челюстта му увисна.

— Изумително — задъха се нашият приятел. — Без майтап? Искам да кажа… Ама вярно ли? Искам да кажа… — Изчерви се още по-силно.

— Можем ли да погледнем снимките? — запита Деб. Той застина за секунда, после се метна към стола до бюрото и хвана мишката. Екранът изведнъж оживя, а Прекрасният принц екзалтирано раздвижи пръсти по клавиатурата и клавиша на мишката. — Кое време да задам като начало?

— По кое време си тръгват всички? — попита Дебора.

— Снощи нямахме нищо… — Той сви рамене. — Всички си тръгнаха към… към осем беше.

— Сложи полунощ — казах аз и той кимна.

— Добре. — За момент продължи мълчаливо да движи пръсти по клавиатурата, промърмори едно „Хайде!“, а после занарежда: — Само шестстотин мегахерца е. Не искат да го ъпгрейдват, ама е дяволски бавен и не ще… Добре… — Изведнъж млъкна.

На монитора изплува огромно тъмно изображение: слабо осветеният паркинг под нас.

— Полунощ. — Той се взря в екрана.

Петнайсет минути по-късно картината трепна и пак застина непроменена.

— Необходимо ли е да гледаме това пет часа? — попита Дебора.

— Раздвижи курсора — казах аз. — Виж рубриките или нещо, което се движи.

— Добреее — проточи той. Бързо прокара пръсти по клавиатурата и картините се заредиха през секунда. Първоначално не се различаваха кой знае колко: един и същ паркинг, една и съща светлина в ъгъла на паркинга. След около петдесет кадъра обаче изведнъж изплува някакъв образ.

— Камион! — каза Дебора.

Нашето скъпо недорасло дете поклати глава.

— Охраната — каза то и на следващия кадър колата на охраната наистина стана ясно различима.

Кадрите отново се заредиха един след друг, вечни и неизменни. На всеки трийсети или четирийсети виждахме как минава камионът на охраната, после — пак нищо. Това продължи няколко минути, после екранът притъмня и се установи дълъг интервал.

— Мамка му — възкликна моят омазнен нов приятел.

— Да не би камерата да е повредена? — Дебора го изгледа строго.

— А, не — поясни той. — Всяка вечер към три охраната паркира от другата страна и заспива. За такива пари — толкова работа. — Изсумтя и продължи да прехвърля екрана.

И после изведнъж…

— Чакай — викнах.

Върху екрана изникна закрит камион и спря пред вратата под нас. Картината пак трепна и изображението се промени. До камиона вече стоеше някакъв мъж.

— Можеш ли да го увеличиш? — запита Дебора.

— Увеличи го — обадих се, преди той да успее отново да си окачи намръщената физиономия. Младежът раздвижи курсора, освети тъмната фигура от екрана и кликна с мишката. Картината изплува в уголемен формат.

— Не се надявайте на по-голяма резолюция — рече той. — Пикселите…

— Млъкни — каза Дебора. Така се беше втренчила в екрана, че се уплаших да не го разтопи. Аз също се взрях в него. Не разбирах какво вижда.

Беше тъмно, а мъжът — прекалено далече, за да съм сигурен, но от няколкото дреболии, които различих, нещо в него ми се стори странно познато. Начинът, по който стоеше замръзнал върху екрана на компютъра, стъпил с леко разкрачени крака, цялостното внушение на профила му… Колкото и смътно да беше изображението, то някак си допълваше нещо. В глъбините на мозъка ми избликна съскаш кикот, заля ме като заключителен акорд на концертен роял и изведнъж ми се стори, че той невероятно много прилича на…

— Декстър? — Гласът на Дебора се разнесе като съскащо сподавено грачене.

Да, наистина.

Много приличаше на Декстър.