Джеф Линдзи
Нощният ловец (22)

21.

— Вероятността е малка, не разбираш ли? — казах. — Сигурно няма да открием нищо.

— Зная — отвърна Деб.

— А и нямаме правомощия да ходим там. В Брауърд сме. Момчетата от Брауърд и без това не ни обичат, така че…

— За бога, Декстър — озъби се тя. — Бъбрив си като ученичка.

Сигурно беше права, макар да беше много неучтиво от нейна страна да го каже. А Дебора, от друга страна, приличаше на стоманено въже от нерви. Когато спряхме на паркинга пред Офис Депоу Сентър, се мобилизира още повече. Почти чух челюстта й да скърца.

— Абсолютната гаднярка — измърморих.

— Майната ти — отвърна тя.

Отместих поглед от гранитния й профил към спортния комплекс. Огряна от лъчите на утринното слънце, сградата изглеждаше така, сякаш беше обкръжена от флота летящи чинии. Разбира се, това бяха само външните прожектори, наредени около игрището като гигантски стоманени гъби. Сигурно някой беше казал на архитекта, че са представителни. А най-вероятно и че създават усещането за жизненост и сила. Вярвам, че е бил прав. При подходящо осветление обаче. Искрено се надявах в скоро време да открият подходящото осветление.

Обиколихме комплекса. Търсехме следи от живот. При втория кръг някаква очукана Тойота спря до една от вратите. Опънато въже преграждаше входа за зрителите. Дебора отвори вратата и слезе.

— Извинете, господине — обърна се тя към мъжа, който се измъкваше от тойотата — петдесетинагодишен, набит, с одърпани зелени панталони и синьо найлоново яке. Той хвърли поглед към униформата на Дебора и изведнъж стана нервен.

— К’во? Нищо не зная.

— Тук ли работите, господине?

— Ъхъ.

„За к’во мислиш, че съм дошъл иначе в осем сутринта?“

— Как се казвате, господине?

— Стебан Родригес — Той затършува за портфейла си. — Имам лична карта.

— Не е нужно. — Дебора махна с ръка. — Какво правите по това време тук, господине?

Той вдигна рамене.

— Че то аз иначе идвам по-рано, ама тия дни отборът е на турне — във Ванкувър, Отава и Лос Анджелис. Затуй дойдох малко по-късно.

— Има ли някой друг тук сега, Стебан?

— Не. Само аз съм. Сички спят до късно.

— А през нощта? Има ли пазач?

— Охраната обикаля паркинга през нощта — той описа широк кръг с ръка, — ама не много. Повечето дни съм тук пръв.

— Първият, който влиза вътре ли?

— Да де, нали това казвам.

Излязох от колата, подпрях се на покрива и попитах:

— Ти ли подготвяш леда за сутрешните тренировки?

Деб хвърли тревожен поглед към мен. Себан любопитно огледа елегантната ми пъстра риза и габардинените панталони.

— Ти ченге ли си?

— Не точно. Работя в лабораторията.

— О-о, ясно. — Той заклати глава, сякаш виждаше в това някакъв смисъл.

— Ти ли подготвяш леда със „Замбонито“, Стебан? — повторих аз.

— А бе, знайш как е. Не ми дават да я карам по време на игра, нали разбираш. Това е за костюмарите. Те гледат да сложат някое дете, знайш как е. Някоя звезда. Да кара наоколо и да маха с ръка, таквиз работи. Аз обаче трябва да съм готов за сутрешната тренировка, нали разбираш. Когато отборът е в града. Карам замбонито само сутрин, много рано. Обаче сега отборът е на път и затуй идвам по-късно.

— Иска ми се да хвърля един поглед на игрището. — Деб очевидно губеше търпение. Явно намираше, че се обаждам не на място. Стебан отново се извърна към нея. Очите му проблясваха лукаво.

— Дадено — отвърна той. — Имаш ли заповед?

Дебора пламна. Контрастът със синята й униформа беше великолепен, обаче това едва ли беше най-ефективният начин да утвърди авторитета си. Познавах я добре и знаех, че ще побеснее, щом осъзнае, че се е изчервила. Понеже нямахме заповед, а и всъщност нямахме работа тук и всяка наша инициатива, от какъвто и характер да беше, официално щеше да бъде санкционирана, не мислех, че едно избухване е най-добрият тактически ход.

— Стебан — обадих се, преди Деб да каже нещо, за което впоследствие ще съжалява.

— Ъ?

— Откога работиш тук?

— Откакто откриха игрището. — Той вдигна рамене. — Две години преди това работех на старото игрище.

— Значи последната седмица, когато откриха трупа на леда, си работил тук?

Стебан погледна встрани. Лицето му позеленя под слънчевия загар.

— Не искам втори път да виждам такова нещо… — Той преглътна с мъка. — Никога.

— Разбирам те — отвърнах с неподправено изкуствено съчувствие. — Тъкмо затова сме тук, Стебан.

— К’во искаш да кажеш? — намръщи се той.

Хвърлих поглед към Деб, за да се уверя, че няма да извади оръжие. Тя стоеше с плътно стиснати устни и нервно потропваше с крак, без да откъсва неодобрителен поглед от мен, но не казваше нищо.

— Стебан — казах и пристъпих към него. Постарах се гласът ми да звучи поверително и мъжествено. — Мислим, че има вероятност тази сутрин, като отвориш вратите, вътре да те очаква нещо подобно.

— Мамка му! — избухна той. — Не ща да имам нищо общо с това.

— Разбира се, че не искаш.

— Me cago en diez е тая работа — каза той.

— Точно така — съгласих се. — Защо тогава не ни позволиш първи да хвърлим един поглед? Просто за всеки случай.

Той ме загледа зяпнал, после премести очи върху Дебора. Тя все още се мръщеше. Изражението й странно контрастираше с униформата, която я разхубавяваше.

— Може да загазя — рече той. — Да си загубя работата.

Усмихнах се със съчувствие, което изглеждаше неподправено.

— Но можеш да влезеш вътре сам и да намериш купчина накълцани ръце и крака. Този път много повече.

— По дяволите — отново каза той. — Ще загазя, ще си изгубя работата. Защо ми е да правя това, а?

— Ами гражданският дълг?

— Айде сега — каза той. — Не се ебавай с мен. К’во ти пука на тебе, ако си загубя работата?

Всъщност не разчитах кой знае колко на този коз — струваше ми се твърде неубедителен, — но беше очевидно, че той се надява на малък подарък, за да се почувства овъзмезден срещу опасността да загуби работата си. Много благоразумно, като се вземе предвид, че бяхме в Маями. Обаче в себе си имах всичко на всичко пет долара, а отчаяно се нуждаех от кифла и чаша кафе. Затова просто кимнах с мъжествено разбиране.

— Прав си. Надявам се да не ти се наложи да видиш разчленените тела. Споменах ли, че този път са няколко? Но наистина не искам да си загубиш работата. Извинявай, че те обезпокоихме, Стебан. Приятен ден! — Усмихнах се на Дебора. — Да тръгваме, офицер. Трябва да се върнем на другото място и да видим за отпечатъци.

Дебора все така се мръщеше, но поне не изневери на вродения си интелект да ми помага. Отвори вратата на колата, докато аз жизнерадостно махах на Стебан, и се качи.

— Чакайте! — викна Стебан. Загледах го с израз на любезно любопитство. — Кълна се в Бог, не искам повторно да намеря такава гадост — каза той. Погледна ме за момент, навярно с надеждата, че ще отстъпя и ще му подам поне шепа монети, но както вече споменах, ядеше ми се кифла и не бях склонен към компромиси. Стебан облиза устни, после бързо се извърна и пъхна един ключ в бравата на голямата двойна врата. — Вървете. Ще почакам тук.

— Виж, ако си сигурен… — почнах аз.

— Айде бе, човече, какво искаш от мен? Тръгвай!

— Сигурен е. — Усмихнах се на Дебора. Тя само поклати глава — странно съчетание между раздразнение на по-малка сестра и горчив полицейски хумор. Заобиколи колата и тръгна към вратата. Аз я последвах.

Игрището беше хладно и тъмно, което не ме изненада. Все пак беше рано сутринта. Несъмнено Стебан знаеше къде е ключът за осветлението, но не ни бе казал. Деб свали фенера от колана си и насочи лъча към леда. Задържах дъх, когато светлината попадна върху едната врата, после върху другата. Тя бавно плъзна лъча по периметъра, на няколко пъти го спря, после каза:

— Нищо. Мамка му.

— Изглеждаш разочарована.

Тя изсумтя и тръгна да излиза. Аз стоях насред пързалката и чувствах студа, който се излъчваше от леда. Отдадох се на щастливи размисли. Всъщност, ако трябва да съм по-точен — на недотам щастливите си размисли.

Понеже когато Деб се извърна, за да излезе, чух тъничък глас някъде зад гърба ми. Хладен сух кикот, познато гъделичкане с перо непосредствено под прага на слуховото усещане. Скъпата Дебора излезе, а аз стоях неподвижен на леда, притворил очи, заслушан в моя стар приятел и онова, което имаше да ми каже. Не беше кой знае какво — само приглушен шепот, стаен някак си, но аз слушах. Чух го да се киска и глухо да шушне ужасяващи неща в едното ми ухо, докато другото ухо чу как Дебора нареди на Стебан да влезе и да запали лампите. Което той направи миг по-късно — и тогава приглушеният шепот неочаквано нарасна до кресчендото на великолепен жизнерадостен сарказъм и най-добронамерен ужас.

„Какво има?“ — запитах учтиво. Единственият отклик беше вълна лудешко веселие. Представа нямах какво означава всичко това. Обаче когато се разнесоха първите писъци, не бях кой знае колко изненадан.

Стебан беше наистина неудържим. Издаваше дрезгаво сподавено грухтене, което звучеше, сякаш беше неизлечимо болен. Не влагаше в начинанието никакъв музикален усет.

Отворих очи. При тези обстоятелства ми беше невъзможно да се съсредоточа, а и така или иначе нямаше какво друго да чуя. Когато писъците стихнаха, шепотът вече беше спрял. В крайна сметка писъците казваха всичко, нали? И така отворих очи съвсем навреме, за да видя как Стебан прекосява като катапултиран разстоянието от сервизното помещение от другата страна на пързалката и се плъзва към средата. Крещеше и ругаеше на испански — и накрая се заби в рекламните табла. Задраска и се изправи, а после се понесе към вратата, като все така грухтеше от ужас.

Дебора влезе забързано през вратата с изваден пистолет. Стебан се провря покрай нея и се запрепъва към дневната светлина.

— Какво има? — викна Дебора.

Наклоних глава, заслушан в последните отгласи на стихващия кикот, и докато ужасеното грухтене все още ечеше в ушите ми, разбрах.

— Мисля, че Стебан е открил нещо — казах спокойно.