Джеф Линдзи
Нощният ловец (5)

4.

След работа взех лодката — и за да избягам от въпросите на Дебора, и за да осмисля чувствата си. Чувства. Аз и чувства. Ама че глупост! Карах бавно. Не мислех за нищо — съвършено състояние на дзен, — докато лениво минавах покрай големите къщи, разделени една от друга с високи плетове и парапети от вериги. Демонстрирах ярка усмивка на съседите, наизлезли из подредените си градини край дигата на канала. Децата играеха по грижливо подстриганата трева. Мама и тате правеха барбекю, безделничеха или боядисваха бодливата тел, без да изпускат децата от поглед. Махах на всички. Някои дори ми отвръщаха. Познаваха ме: и преди ме бяха виждали да минавам — неизменно в добро настроение, неизменно жизнерадостен. Той беше толкова мил. Толкова общителен. Не мога да повярвам, че е извършил всички тези ужасни неща…

Излязох от канала и се понесох с пълна скорост на юг, към Кейп Флорида. Вятърът срещу мен и вкусът на солените пръски ми помогнаха да избистря главата си, накараха ме да се почувствам чист и поне малко освежен. Сега можех да мисля много по-лесно. Дължах го отчасти и на спокойствието и умиротворението, което излъчваше водата, а и на най-доброто от традицията на навигацията в Маями, според която повечето от водачите се опитваха да ме убият. Намирах това за много мило. Чувствах се като у дома си. Това е моята страна, това са моите хора.

Днес, до края на работното време, не бях научил кой знае какви новини. Към обяд случилото се стана национално достояние. След „ужасяващите разкрития“ при мотел „Касике“ завесата над убийствата на проститутки се повдигна. Канал 7 сътвори истински шедьовър с истеричния потрес от разчлененото тяло, намерено в контейнера, без реално да каже нищо. Както проницателно отбеляза детектив Ла Гуерта, наоколо имаше само курви. Под подкладения от медиите обществен натиск обаче те можеха да бъдат и сенаторски дъщери. Отделът се впрегна в подготовка за продължителни отбранителни маневри, понеже много добре познаваше сърцераздирателните безсмислици, които ще родят неустрашимите и дръзки пешаци на петата власт.

Деб остана на местопрестъплението, докато капитанът не се разтревожи дали не й е предоставено твърде много време, и я разкараха. Започна да ми звъни в два следобед, за да разбере какво съм открил, а съвсем не беше много. В мотела не намериха никакви следи. На паркинга имаше толкова отпечатъци от гуми, че не можеше да се различи никоя конкретно. Никакви улики и в контейнера, по чувалите или частите от тялото. Инспекцията на Министерството на земеделието на Съединените щати също не доведе до нищо.

Голямата загадка на деня си оставаше левият крак. Както бе отбелязал Анхел, десният бе насечен на няколко чисти къса — през бедрото, коляното и глезена. Не и левият обаче. Той бе разчленен на две части, чисто опаковани. Аха, каза Ла Гуерта, този гений на мисълта, някой е прекъснал убиеца, изненадал го е, изплашил го е и той не е довършил започнатото. Видели са го и го е обзела паника. И насочи всичките си усилия в търсенето на този свидетел.

В теорията на Ла Гуерта относно това малко прекъсване обаче имаше един проблем. Нещо незначително, дребно може би, но… Цялото тяло бе педантично почистено и опаковано, най-вероятно след като е било разчленено. И тогава е било внимателно транспортирано до контейнера, очевидно при наличието на достатъчно време и усърдие от страна на убиеца да не допусне някоя грешка и да не остави следи. Или никой не бе посочил това на Ла Гуерта, или — чудо на чудесата! — обаче, изглежда, беше възможно и никой друг да не го е забелязал. Напълно възможно. Полицейската работа е до голяма степен рутинна и се свежда до нагаждането на детайлите към определени шаблони. А ако шаблонът е съвсем нов, разследването може да заприлича на трима слепци, които изучават слон с микроскоп.

Но понеже аз не бях нито сляп, нито затормозен от рутината, ми изглеждаше по-вероятно убиецът просто да е останал неудовлетворен. Много време, отдадено на работа, но това беше петото убийство от този вид. Дали не му се бе сторило отегчително просто да кълца тялото? Дали нашето момче не търсеше нещо друго, нещо различно? Нова насока, неизпробван досега акцент?

Почти усещах фрустрацията му. Да стигне толкова далеч, едва ли не до края, да реже остатъците така, че да ги опакова в хартия за подаръци… И тогава неочаквано идва просветлението: ето, нещо не е наред. Coitus interruptus.

Този вариант вече не го е удовлетворявал. Трябвал му е нов подход. Той се опитваше да изрази нещо — и още не бе открил подходящия за себе си изказ. А по мое мнение — ако бях аз, искам да кажа, — това много би ме разстроило. И е твърде вероятно да ме тласне към търсенето на друг отговор.

Скоро.

Ла Гуерта обаче търсеше свидетел. Нямаше да го намери. Имаше работа с хладнокръвно, педантично чудовище — съвършено очарователно за мен. И какво можех да направя аз с това очарование? Не бях сигурен. Ето защо се оттеглих да обмисля нещата в лодката си.

Едно „Донзи“ едва не отнесе носа ми със седемдесет мили в час. Аз помахах щастливо и се върнах към действителността. Приближавах Стилтсвил — най-самотните стари наколни къщи във водата близо до Кейп Флорида. Бях се насочил към голям кръг, който не водеше наникъде, и оставих мислите си да следват същата мудна дъга.

Какво да правя?

В падащия мрак различавах само Елиът Кий отдясно. И както винаги си спомних къмпинга, на който дойдохме с Хари Морган. Така нареченият ми баща. Доброто ченге.

Ти си различен, Декстър.

Да, Хари, така е.

Можеш обаче да се научиш да владееш това различие и да го използваш конструктивно.

Добре, Хари. Щом така мислиш. Как?

И той ми каза.

 

 

Нищо не може да се сравни със звездното небе на Южна Дакота, когато си на четиринайсет и си на къмпинг с баща си. Пък бил той и не съвсем истински баща. Разбира се, всяка емоция е изключена, макар гледката на безбройните звезди да те изпълва със задоволство. Ти просто не чувстваш. И отчасти заради това си тук.

Огънят е угаснал, звездите блестят необичайно ярко, а милият ти осиновител известно време мълчи, после отпива от старовремската манерка, която е измъкнал от страничния джоб на войнишката си раница. Не го бива много в това. За разлика от толкова други стари ченгета, той не пие. Сега обаче манерката е празна и вече е време той да произнесе онова, което го мъчи, ако изобщо мисли да го споделя.

— Ти си различен, Декстър — казва той.

Отмествам очи от ярките звезди. Последните отблясъци на огъня хвърлят сенки из тясната песъчлива просека. Играят върху лицето на Хари. Струва ми се странен. Никога не го съм виждал такъв. Твърд, нещастен, малко замаян.

— Какво имаш предвид, татко?

Той не ме поглежда.

— Семейство Билъп казват, че Бъди е изчезнал.

— Дребно кресливо нищожество. По цяла нощ лаеше. Мама не можеше да спи.

Разбира се, мама се нуждае от сън. Когато умираш от рак, имаш нужда от много сън, а тя не можеше да спи заради това ужасно дребно псе от другата страна на улицата, което лаеше на всеки лист, отвян върху тротоара.

— Намерих гроба — казва Хари. — В него имаше много кости, Декстър. И не само на Бъди.

Няма какво да кажа. Старателно загребвам шепа борови иглички и чакам Хари пак да заговори.

— Откога го правиш?

Взирам се в лицето на Хари, после извръщам очи към плажа отвъд просеката. Нашата лодка е там и леко се полюлява на вълните. Вдясно горят светлините на Маями — меки бели светлини. Не разбирам накъде бие Хари, нито какво иска да чуе. Но той е моят праволинеен осиновител и истината винаги го привлича. Моят осиновител винаги знае или открива каквото търси.

— От година и половина — отвръщам.

Хари кима.

— Защо започна?

Хубав въпрос, чийто отговор определено надхвърля възможностите ми на четиринайсетгодишно момче.

— Ами просто… някак си… трябваше. — Дори на онази възраст мога да се измъквам.

— Чуваш ли някакъв глас? — интересува се той. — Нещо или някой, който да ти казва какво да направиш или че трябва да го направиш?

— Ами — повтарям с цялото красноречие на четиринайсетгодишен, — не съвсем.

— Разкажи ми — настоява Хари.

О, да, луната, кръглата натежала луна — нещо по-голямо, което да погледаш. Сграбчвам още една шепа борови иглички. Лицето ми е червено, сякаш баща ми ме е помолил да му разкажа за сексуалните си фантазии. Което в известен смисъл…

— То всъщност… някак си, нали знаеш, чувстваш нещо — казвам аз. — Отвътре. Наблюдава те. Може, как да го кажа — да се смее? Всъщност не е глас, просто…

Красноречиво свиване на рамене от тийнейджър. Хари обаче, изглежда, разбира.

— И това нещо те кара да убиваш разни неща.

Някъде високо горе прелита самолет.

— Не, всъщност не ме кара — отвръщам. — Просто прави така, че убийството да изглежда добра идея.

— Искал ли си някога да убиеш нещо друго? Нещо по-голямо от куче?

Опитвам се да отговоря, но в гърлото ми е заседнало нещо. Прочиствам го.

— Да — отвръщам.

— Някой човек?

— Никой в частност, татко. Просто… — Отново присвивам рамене.

— Защо не го направи?

— Ами… Мислех, че няма да ви хареса. На теб и на мама.

— Това ли единствено те възпря?

— Аз, ъъ… не исках, ъъ, да ви ядосам. Ъъ… нали знаеш, да се разочаровате от мен. — Хвърлям крадешком поглед към Хари. Той ме гледа, без да мигне. — Затова ли дойдохме тук, татко? За да поговорим?

— Да — отвръща Хари. — Трябва да го уредим.

Да го уредим. О, да, една идея, съвсем в духа на Хари за това как трябва да бъде изживян животът — със стерилни кьошета и лъснати обувки. Защото дори тогава знаех, че необходимостта от време на време да убиваш някого рано или късно неизменно ще те докара дотам, че нещата около теб да бъдат уреждани.

— Как? — питам и той задълго вперва тежък поглед в мен, а после кима, понеже се е уверил, че неотлъчно следя мисълта му.

— Добро момче — казва той. — Виж, сега… — И макар да е казал „сега“, минава много време, преди отново да заговори.

Проследявам с поглед светлините на една яхта, която минава наблизо, на около сто и петдесет метра от нашия плаж. Кубинската музика заглушава звука от мотора.

— Виж — повтаря Хари и аз вдигам очи към него. Той обаче отклонява поглед встрани, отвъд замиращия огън, някъде там, в бъдещето. — Ето как се прави — казва той, а аз слушам внимателно. Когато Хари иска да доведе до съзнанието ти някоя истина от по-висок порядък, той говори така. Както и когато ми показа как да изненадам някого с някакъв проблем или как да го заблудя. „Ето как се прави“ — казва той и винаги се оказва точно така, както той казва.

— Аз остарявам, Декстър. — Изчаква ме да възразя, но аз не го правя и той кима. — Мисля, че когато започнат да остаряват, хората могат да погледнат на нещата по по-различен начин. Не че се размекват или започват да ги виждат в полутонове вместо в бяло и черно. Не, аз наистина вярвам, че сега разбирам нещата по по-различен начин. По-добре. — Поглежда ме. Погледът на Хари. Любов, макар и със сини очи.

— И? — питам.

— Преди десет години щях да те изпратя в специализирано заведение — казва той и аз премигвам. Почти изпитвам болка, макар че и сам съм си го помислял. — Сега — продължава той, — мисля, че разбирам по-добре. Сега разбирам кой си и зная, че си добро дете.

— Не — отвръщам аз. Гласът ми е съвсем слаб, съвсем тих, но Хари ме чува.

— Да — казва твърдо той. — Ти си добро дете, Декс, зная това. Зная го — казва този път по-скоро на себе си и за да ме впечатли може би, а после впива поглед в мен. — Иначе нямаше да те интересува какво аз или майка ти мислим за това. Просто щеше да го правиш. Няма как да му се противопоставиш, зная. Понеже… — Той млъква и остава загледан в мен за момент. Аз се чувствам много неудобно. — Какво си спомняш отпреди? — пита ме той. — Знаеш, преди да те вземем.

Все още изпитвам болка, макар да не зная защо. Бях само на три години.

— Нищо.

— Добре — казва той. — Никой не бива да помни подобни неща. — Докато е жив, това е единственото, което ще каже по въпроса. — Обаче, макар да не помниш нищо, Декс, то прави някакви неща с теб. Тези неща те превръщат в това, което си. — Много странно, наистина, но ми се усмихва с вечната си почти притеснена усмивка. — Очаквах го. Онова, което ти се е случило, когато си бил малък, те е моделирало. Опитах се да изгладя нещата, но… — Той вдига рамене. — Прекалено силно беше, прекалено много. Влязло е в теб прекалено рано и ще остане в теб. И ще те накара да искаш да убиваш. А ти няма как да му се противопоставиш. Няма как да го промениш, но… — Отново отмества поглед встрани, за да види и аз не зная какво. — Можеш да го канализираш. Да го овладееш. Да избереш… — Сега Хари подбира думите много предпазливо, по-предпазливо, отколкото съм го чувал да говори някога. — Да избираш какво… или кого… да убиваш. — Пак усмивка, каквато не бях виждал преди — бледа и суха като пепелта на замиращия огън. — Много хора го заслужават, Декс…

С тези кратки думи той оформи целия ми живот, всичко в мен, онзи и онова, което съм. Този чудесен, всевиждащ и всезнаещ човек. Хари. Баща ми.

Само ако можех да обичам, колко много щях да обичам Хари!

 

 

Това се случи преди много години. Хари отдавна е мъртъв. Неговите уроци обаче продължават да живеят. Не заради някакви топли и сантиментални чувства, които питая, а защото Хари беше прав. Аз неведнъж го доказах. Хари знаеше, Хари ме учеше.

„Бъди предпазлив“ — казваше Хари. И ме научи как да се предпазвам само както полицай може да обучи убиец.

Внимателно да избирам сред онези, които го заслужават. Да съм съвсем сигурен. После да почиствам. Да не оставям следи. И никога да не се ангажирам емоционално. Това може да доведе до грешки.

Разбира се, трябва да си внимателен не само по отношение на реалното убийство. Да си внимателен означава да градиш живота си предпазливо. Да класифицираш. Да се социализираш. Да имитираш живот.

И аз изпълних всичко това много старателно. Бях почти съвършената холограма. Над всяко подозрение, отвъд всеки упрек и незаслужаващ презрение. Едно елегантно и учтиво чудовище, момчето от съседния апартамент. През половината време дори Дебора беше поне наполовина заблудена. Разбира се, тя вярваше в онова, в което искаше да вярва.

Точно сега вярваше, че мога да й помогна да разкрие тези убийства, да предложа трамплин на кариерата й и да я катапултирам от прелъстителния холивудски костюм направо в добре скроената униформа. И имаше право, разбира се. Аз можех да й помогна, макар всъщност да не ми се искаше много, понеже ми доставяше удоволствие да наблюдавам работата на онзи, другия убиец. Чувствах своеобразна естетическа връзка или…

Емоционална ангажираност.

Е, ето това е. Недвусмислено престъпвах Кодекса на Хари.

Насочих лодката обратно към моя канал. Стъмнило се беше, но се ориентирах по радиокулата на няколко градуса вляво от пътя за вкъщи.

Така да бъде. Хари винаги е бил прав, прав беше и сега. „Не се ангажирай емоционално“, казваше Хари. И аз не го правех.

Щях да помогна на Деб.