Джеф Линдзи
Нощният ловец (26)

25.

Винаги много ме е бивало в сложните социални ситуации, но трябва да призная, че тази ме пообърка. Просто не знаех какво да кажа и за известно време останах втренчен в Ла Гуерта, а тя ми отвърна с немигащ поглед и леко оголени зъби, като хищна котка, която се опитва да реши дали да си поиграе с теб, или да те изяде. Не се сещах за нито една реплика, която да изрека, без да заекна, а на нея сякаш й стигаше само да ме наблюдава. Затова останахме така за много дълго време. Накрая тя разчупи леда с едно малко остроумие.

— Какво има там? — И кимна към оградата.

— О, детектив — избъбрих с надежда, предполагам, да не забележи какво е казала. — Какво правиш тук?

— Проследих те. Какво има там?

— Там ли? — Много нелепа забележка, зная, но ако трябва да съм искрен, просто бях изчерпал запасите си с по-остроумните, а при тези обстоятелства не можеше да се очаква да измисля нещо добро.

Тя наклони глава и прокара език по долната си устна — бавно: наляво, надясно, наляво и отново го прибра в устата си.

— Сигурно ме смяташ за много глупава — каза и си спомних, че подобна мисъл наистина ме е спохождала един-два пъти, но нямаше да е учтиво да я споделя. — Не трябва да забравяш обаче — продължи тя, — че съм детектив, а това тук е Маями. Как мислиш съм го постигнала, а?

— С външността си? — Ухилих се. Един комплимент никога не е излишен за жена която нея.

Тя ми показа два реда великолепни зъби, още по-ярки на светлината на прожекторите, които осветяваха паркинга.

— Това добре — каза и на устните й се изписа странна полуусмивка, от която страните й хлътнаха и я състариха. — Навремето, когато си мислех, че си падаш по мен, бях склонна да се връзвам на подобни идиотщини.

— Аз наистина те харесвам, детектив. — Гласът ми май прозвуча по-настойчиво, отколкото трябваше. Тя сякаш не ме чу.

— Обаче после ти ме блъсна на земята като че съм най-ненавистното създание на света и се зачудих какво не ми е наред. Да не би да имам лош дъх? И тогава се сетих. Причината не е в мен, а в теб. В теб нещо не е наред.

Права беше, разбира се, но не ми стана приятно да слушам подобни неща от нея.

— Аз не… Какво имаш предвид?

— Сержант Доукс е готов да те убие, а дори не знае защо. — Тя поклати глава. — Трябваше да го послушам. Нещо в теб не е наред. И по някакъв начин си свързан с тая история с курвите.

— Свързан? Какво имаш предвид?

Този път в усмивката, която ми показа, се четеше известна ожесточеност — прокрадна се и в гласа й.

— Можеш да запазиш тези очарователни прийоми за адвоката си. Или за някой съдия. Защото мисля, че вече те пипнах. — Тъмните й очи проблеснаха. Приличаше на човек точно толкова, колкото и аз. По врата ми пропълзяха тръпки. Наистина ли я бях подценил? Наистина ли беше толкова добра?

— Значи си ме проследила?

— Точно така. — Отново ми показа зъбите си. — Защо оглеждаш тази ограда? Какво има там?

Сигурен съм, че при обикновени обстоятелства предварително бих планирал отстъплението си, но сега нямах изход. Така че попитах:

— Откога ме следваш? От къщи ли? От колко часа?

— Защо непрекъснато се опитваш да смениш темата? Там има нещо, нали?

— Детектив, моля те, това може да се окаже много важно. Откога и откъде ме следиш?

Тя ме загледа и започна да осъзнава, че до момента всъщност съм я подценявал. Тази жена притежаваше нещо повече от умение да жонглира със ситуацията. В нея наистина сякаш имаше нещо повече. Все още не бях убеден, че става дума точно за интелект, но тя притежаваше търпение, а в нейната линия на поведение това понякога бе по-съществено от ума. Склонна бе просто да изчаква, да ме наблюдава и да задава въпросите си, докато не получи отговор. А после най-вероятно щеше да зададе същия въпрос още няколко пъти, да изчака и да продължи да ме наблюдава, за да види какво ще направя. В по-обикновена ситуация можех да покажа повече ум от нея, но не и повече търпение. Не и тази вечер. Затова си наложих най-смирената физиономия и повторих:

— Моля те, детектив…

Тя отново си показа езика, но после все пак го прибра…

— Ами… Когато сестра ти изчезна за няколко часа, без да каже и дума къде отива, започнах да мисля, че може би е надушила нещо. И понеже знаех, че сама нищо няма да свърши, къде беше най-вероятно да отиде? — Изгледа ме с вдигната вежда, после продължи победоносно: — При теб, разбира се! За да поговори с брат си! — Поклати глава, доволна от дедуктивната си логика. — И така, за известно време имах възможност да размисля за теб. За това как парадираш и се докарваш дори когато не е необходимо. Как понякога се досещаш разни неща за серийните убийци, а този път не направи нищо. А после как ме подхлъзна с оня тъп списък, как ме изкара глупачка и ме блъсна на пода… — Изведнъж на лицето й се изписа неотстъпчивост, която за момент я направи по-възрастна. После тя се усмихна и продължи: — Казах го на сержант Доукс и той каза: „Предупреждавах те за него, ама ти не чуваш“. И изведнъж прозрях, че около красивото ти мъжествено лице има прекалено много съвпадения и че това не е нормално. — Вдигна рамене. — И се озовах при апартамента ти.

— Кога? По кое време? Засече ли?

— Не — отвърна Ла Гуерта. — Някъде двайсетина минути, преди да излезеш да си видиш Барбито.

— Двайсет минути… — Значи едва ли беше видяла кой е отвлякъл Дебора. Най-вероятно ми казваше истината и просто ме бе последвала, за да се убеди… В какво да се убеди?

— Защо обаче? Защо ме последва?

— Свързан си с тази история — отвърна тя. — Може и да нямаш вина, не зная. Но ще разбера. Все нещо от онова, което открия, ще ти пасне. Какво има в тия контейнери? Ще ми кажеш ли, или просто ще си стоим така цяла нощ?

По свой начин бе напипала същността на нещата. Не можехме да стоим тук цяла нощ. Поне за себе си бях сигурен, че не мога да остана повече, ако не искам с Дебора да се случат някои ужасни неща. Стига вече да не се бяха случили. Трябваше да действам. Веднага. За да го открия и да го спра. Как обаче да се отърва от Ла Гуерта? Имах чувството, че съм комета с опашка, която не мога да откъсна.

Поех дълбоко дъх. Веднъж Рита ме заведе на семинар в някакъв център за здравно съзнание, където подчертаваха значението на дълбокото пречистващо дишане. Пак поех дълбоко дъх. Не се почувствах по-пречистен, но поне мозъкът ми, макар и за кратко, се видя принуден да се раздвижи и осъзнах, че трябва да направя нещо, което рядко ми се е случвало — да кажа истината. Ла Гуерта все така не откъсваше поглед от мен. Очакваше отговор.

— Мисля, че убиецът е тук — казах. — И мисля, че е хванал офицер Морган.

Тя остана загледана в мен, без да помръдне.

— Добре — каза накрая. — И значи затова си дошъл? Да стоиш до оградата и да надничаш вътре? Понеже толкова обичаш сестра си, че искаш да погледаш?

— Понеже искам да вляза. Търсех начин да се промъкна през оградата.

— Понеже си забравил, че работиш за полицията?

Ето, това е. Разбира се. Всъщност тя беше скочила в същината на проблема, и то съвсем сама. Нямаше какво да отговоря. Номерът с казването на истината просто няма как да заработи без ето такива смущаващи недоразумения.

— Просто… Исках да съм сигурен, преди да се обадя.

— Аха. — Тя кимна. — Това добре. Кажи ми обаче — какво да мисля аз? Че си направил нещо лошо или че си знаел за всичко? И че или го криеш, или искаш да го разкриеш сам?

— Сам? И защо ще искам такова нещо?

Тя поклати глава, за да подчертае колко нелепо е всичко.

— За да обереш лаврите. Ти и тази твоя сестра. Мислиш ли, че не се сетих? Казах ти, не съм толкова глупава.

— Не съм заплаха за теб, детектив. — Изцяло се доверих на милостта й, вече абсолютно убеден, че тя знае по-малко и от мен. — Мисля обаче, че той е тук, в един от контейнерите.

— И защо мислиш така? — Тя пак облиза устни.

Поколебах се, но тя не сваляше немигащия си поглед на влечуго от мен. Колкото и притеснително да беше, трябваше да споделя още една истина. Кимнах към закрития камион с надпис „Алонсо Брадърс“, паркиран зад оградата.

— Това е камионът.

— Ха — каза тя и най-после мигна. За миг премести фокуса на вниманието си от мен към друго, по-съществено място. Косата си? Грима си? Кариерата си? Не можех да кажа. Имаше обаче много неизяснени въпроси, които един добър детектив можеше да зададе: Откъде знаем, че това е неговият камион? Как съм разбрал, че е тук? Защо съм толкова сигурен, че просто не е зарязал камиона и не е отишъл някъде другаде? В крайна сметка обаче Ла Гуерта не беше добър детектив — само кимна, облиза отново устни и каза:

— Как мислиш, че ще го намерим насред всичко това?

Подценил я бях, несъмнено. Без очевидни трудности бе преминала от „ти“ на „ние“.

— Дали да не повикаме подкрепление? — попитах. — Този човек е много опасен.

Трябва да призная, че просто се възползвах от нея. Тя обаче го прие много сериозно и каза:

— Ако не го хвана тоя тип до две седмици, ще ме пратят да охранявам някой паркинг. Въоръжена съм. Никой не може да ми се изплъзне. Ще поискам подкрепление, когато го хвана. — Огледа ме изпитателно, без да мига. — Ако той не е тук, ще предам теб.

Идеята изглеждаше прекалено добра, че да я подмина ей така.

— Можем ли да влезем през тази врата?

— Разбира се, че мога да мина — разсмя се тя. — Имам значка, която може да ни осигури достъп навсякъде. А после какво?

В това беше номерът. Ако се хванеше, можех да съм сигурен, че съм си спасил кожата.

— После се разделяме и търсим, докато го намерим.

Тя ме изгледа внимателно. На лицето й отново се изписа онова нещо, което видях, когато слезе от колата — погледът на хищник, който преценява плячката си и се чуди кога и как да нанесе удар, и колко точно нокти да използва. Ужасно беше. Почти се изпълних с топлина към нея.

— Добре — каза тя и кимна към колата си. — Ела.

Отидох. Тя свърна към шосето, а после се насочи към вратата. Дори по това време имаше движение и дори опашка. Детектив Ла Гуерта натисна педала на синия си шевролет и се озова начело на колоната. Стигнахме патрулния павилион, съпроводени от писък на клаксони и приглушени викове.

Човекът от охраната — слаб мускулест чернокож — се приведе напред.

— Госпожо, не можете…

— Полиция. — Тя показа значката си. — Отворете. — Каза го толкова авторитетно, че едва не скочих от колата сам да й отворя.

Чернокожият обаче замръзна, пое дълбоко дъх и хвърли нервен поглед към павилиона.

— Не мога просто така да…

— Отвори шибаната врата, казах! — Тя размаха значката и той най-накрая се размрази и каза:

— Искам да видя значката. — Ла Гуерта небрежно я вдигна и той трябваше да пристъпи напред, за да я види. Намръщи се, но не намери нищо, за което да възрази. — Хм. Ще ми кажете ли все пак какво ви интересува тук?

— Мога да ти кажа, че ако не отвориш вратата до две секунди, ще те сложа в багажника си, ще те закарам в управлението, ще те тикна в килия с педерасти и ще забравя къде съм те сложила.

— Просто се опитвах да ви помогна. — Чернокожият се изправи и викна през рамо. — Тавио, отвори!

Вратата се отвори и се стрелнахме напред.

— Кучият му син знае, че тук става нещо, за което не иска да разбера. — Растящото вълнение в гласа й се смесваше с известна развеселеност. — Тази вечер обаче не ни пука за контрабандистите. Къде отиваме?

— Не зная — отвърнах. — Мисля, че трябва да започнем оттам, където е оставил камиона си.

Тя кимна и ускори по пътеката между струпаните контейнери.

— Ако му се налага да пренесе някакво тяло, навярно е паркирал близо до мястото, където отива. — Когато наближихме оградата, тя забави и предпазливо насочи колата на двайсетина метра от камиона. После спря. — Да видим оградата — каза и се измъкна от колата.

Последвах я. Ла Гуерта стъпи върху нещо, което не й хареса, вдигна крак, за да си огледа обувката, и изруга.

Проврях се покрай нея с разтуптяно сърце и тръгнах към камиона. Пробвах вратите. Заключени бяха, а двата малки прозореца отзад бяха боядисани отвътре. Въпреки това стъпих на бронята и се опитах да надникна, но в боята нямаше пролуки. Наведох се и заоглеждах земята. По-скоро почувствах, отколкото чух, че Ла Гуерта е зад мен.

— Какво откри? — попита тя и аз се изправих.

— Нищо. Задните прозорци са боядисани отвътре.

— Можеш ли да погледнеш отпред?

Заобиколих откъм предната страна. Там също нямаше никакви улики. Зад предното стъкло имаше защитен екран, който проваляше всяка възможност да погледна в кабината. Качих се на предната броня, а оттам и на капака, пропълзях отдясно наляво, но и в защитния екран нямаше пролуки.

— Нищо — казах и слязох.

— Добре. — Ла Гуерта ме изгледа някак сънено. Връхчето на езика й едва се подаваше. — Къде отиваме сега?

„Насам — прошепна някой в мозъка ми. — Ей там“. Погледнах вдясно, накъдето сочеха кикотещите се въображаеми пръсти, а после пак Ла Гуерта, която не ме изпускаше от немигащия си поглед на гладна тигрица.

— Аз тръгвам наляво. Ще се срещнем по средата.

— Добре. — Ла Гуерта се усмихна арогантно. — Обаче аз тръгвам наляво.

Положих усилия, за да изглеждам изненадан и разочарован, и предполагам, че успях да възпроизведа някакъв приемлив вариант, понеже тя все така не откъсваше поглед от мен. Накрая кимна и повтори:

— Добре. — И тръгна към първата редица контейнери.

А аз останах сам с моя стеснителен вътрешен приятел. И сега какво? Какво да правя сега, след като изиграх Ла Гуерта да ме остави да тръгна вдясно? В крайна сметка нямах причина да вярвам, че посоката превъзхожда с нещо варианта вляво или че, пак поради този повод, не е по-добре да си стоя до оградата. Насочваше ме единствено шумната глъч в мен, а нима това не беше наистина достатъчно? Когато си затворен в ледената кула на чистия разум, както аз съм бил винаги, естествено започваш да търсиш логически алюзии, които да те насочват във вътрешните механизми на действието. Както и съвсем естествено пренебрегваш необективния ирационален писък на високите хармонични гласове от приземния етаж на мозъка ти, които се опитват да те запратят с ритъма на бърз шотландски танц на майната ти.

Що се отнася до останалото — до подробност като тази накъде да тръгна, — огледах дългите неправилни редици контейнери. От другата страна, където Ла Гуерта бе отишла да покорява сама непознати ширини, имаше няколко редици ярко боядисани ремаркета. А пред мен, пръснати отдясно, бяха спедиторските контейнери.

Изведнъж ме обзе несигурност. Това усещане не ми харесваше. В момента, в който го осъзнах, шепотът се превърна в тътнещ звук и без да зная защо, установих, че вървя към водата и контейнерите там. На съзнателно равнище не мислех, че точно тези контейнери са по-различни или по-добри, или че тази посока е по-уместна или заслужава повече внимание. Просто краката ми се раздвижиха и аз тръгнах след тях. Сякаш проследяваха някаква пътека, която виждаха ходилата ми, или все едно някакъв непреодолим акорд беше изпят от шепнещия вой на вътрешния хор в мен, а краката ми го долавяха и ме влачеха след себе си.

С всяка крачка звукът растеше в мен — приглушен забързан тътен, който ме теглеше по-бързо от краката ми, тромаво ме влачеше по извитата пътека между контейнерите с мощни невидими тласъци. Въпреки това заедно с него един нов глас, слаб и смислен, ме теглеше назад, казваше ми, че не искам да съм тук, крещеше ми да бягам, да се прибирам, да се махна оттук, но и той не беше по-смислен от останалите гласове. Бях привлечен напред и едновременно толкова силно отблъснат назад, че не можех да заставя краката си да се движат адекватно. Препънах се и паднах по лице на твърдата камениста земя. Изправих се на колене, с пресъхнала уста и разтуптяно сърце. Прокарах ръка по скъсаната си красива шарена риза. Проврях пръст в дупката и го размърдах срещу себе си. Здрасти, Декстър, къде отиваш? Здрасти, господин Пръст. Не зная, но вече почти стигнах. Чувам приятелите да ме викат.

Изправих се. Краката ми изведнъж бяха станали нестабилни. Ослушах се. Сега го чух ясно, макар очите ми да бяха отворени. Почувствах го толкова силно, че не можех дори да вървя. Застинах за момент и се облегнах на един контейнер. Много трезва мисъл — сякаш имах нужда от точно това. Тук се беше родило нещо безименно, нещо, което живееше в най-мрачното скривалище на онова, което представляваше Декстър, и за пръв път, откакто се помня, се изплаших. Не исках да съм тук. Тук се промъкваха ужасни неща. Но аз трябваше да съм тук, за да открия Дебора. Разкъсваха ме някакви невидими сили. Чувствах се като дете от афишите на Зигмунд Фройд. Исках да се прибера и да си легна.

Обаче луната бучеше в тъмното небе над мен, водата долу плискаше, вятърът стенеше като хор вещаещи смърт духове и насилваше краката ми да продължат. Пеенето се надигна в мен като огромен оркестър, увещаваше ме, напомняше ми как да движа краката си, тласкаше ме с вдървени колене посред редиците контейнери. Сърцето ми туптеше и жално хленчеше, накъсаните хрипове на дробовете ми отекваха прекалено високо и за пръв път, откакто се помня, се почувствах слаб, замаян и глупав — като човек, като съвсем слаб и безпомощен човек.

Запрепъвах се като с чужди крака по някаква пътека, която ми се видя странно позната, докато не почувствах, че нямам сили. Отново протегнах ръка и се опрях на един контейнер с климатик — компресорът бумтеше някъде отзад и се смесваше с писъка на нощта и всичко това отекваше в главата ми толкова високо, че едва виждах. Когато се облегнах на контейнера, вратата се отвори.

Контейнерът беше осветен от два захранвани с батерия прожектора. До отсрещната стена имаше временна операционна маса, направена от каси и кашони.

А на масата беше моята скъпа сестра Дебора, здраво завързана.