Джеф Линдзи
Нощният ловец (16)

15.

Издаде го микрофонията в радиотелефона му. Когато го чух, бях дълбоко запленен от нещо, което дотогава не бях пробвал. Работех върху торса с върха на ножа и започвах да чувствам първите вибрации на отклик надолу по гръбнака и краката си. Не ми се щеше да спирам. Това радио обаче… Патрулът можеше да повика подкрепление или да изиска да блокират пътя, а аз сигурно щях да срещна известни затруднения, ако трябваше да обясня някои от нещата, които вършех.

Погледнах Яворски. Вече почти приключвах, макар резултатът да не ми харесваше. Твърде много нечистота, а така и не бях открил онова, което търсех. На няколко пъти ми се стори, че съм на ръба на нещо великолепно, на някакво удивително откровение — но какво? На водата, която тече отвън, под прозореца? Каквото и да беше обаче, не се случи. И сега имах един недовършен, нечист, неудовлетворителен изнасилвач на деца и един патрул на път да се присъедини към нас.

Не обичам прибързаните решения. Моментът беше много важен — истинско облекчение за двама ни — за Мрачния странник и за мен. Какъв избор имах обаче? Един дълъг момент — прекалено дълъг наистина, заради което се срамувам, — мислех да убия пазача. Нямаше да е трудно, а след едно ново начало можех да продължа експеримента…

Не. Разбира се, че не. Не бих го направил. Човекът от охраната беше невинен, доколкото можеше да е невинен човек, който все още живее в Маями. Сигурно редките изстрели след шофьорите по магистралата Палмето бяха най-лошото, което е правил. Всъщност той беше девствено чист. Не, трябваше бързичко да се оттегля и всъщност всичко опираше до това. А щом се налагаше да оставя пазача не съвсем довършен, а себе си — не съвсем удовлетворен… е, следващия път с повече късмет…

Вперих поглед в противното дребно насекомо пред себе си и се изпълних с погнуса. Нищожеството цялото се беше омазало в лиги, сополи и кръв, по лицето му се стичаше отблъскващ влажен секрет, ужасяваща червена струйка течеше от устата му. С точно рязко движение прерязах гърлото на Яворски. И веднага съжалих за прибързаността си. Бликна ужасен кървав фонтан и гледката ме накара само да съжалявам още повече. Чудовищна грешка. Изпълнен с усещането за нечистота и неудовлетвореност, се втурнах към стълбите. Последва ме хладният и раздразнен ропот на Мрачния странник.

Свърнах към втория етаж и с опрян до стената гръб приближих прозореца без стъкла. Под мен забелязах количката за голф на пазача. Беше обърната към Олд Кътлър, което означаваше, че вероятно е дошъл от другата страна и не е забелязал колата ми. До количката пълен млад мъж с маслинена кожа, черна коса и тънък черен мустак се взираше нагоре към строежа. За късмет в този момент гледаше на другата страна.

Дали беше чул нещо? Или просто правеше редовната си обиколка? Дано! Ако наистина бе чул нещо… Ако сега всъщност изчакваше отвън подкрепа, най-вероятно щяха да ме хванат. А колкото и речовит и убедителен да съм, едва ли щях да се измъкна и от тази ситуация.

Младият патрул потупа мустака си с палец, сякаш да окуражи растежа му, намръщи се и плъзна поглед по фасадата на сградата. Отстъпих назад. Когато миг по-късно отново надникнах, видях само темето му. Тръгнал беше към входа.

Изчаках, докато не чух стъпките му по стълбището. Прехвърлих се през прозореца между първия и втория етаж, увиснах за момент на циментовия перваз, после се пуснах. Ударих се лошо, глезенът ме заболя, дори си охлузих кокалчето. Въпреки това забързах, доколкото имах сили, към сенките, а после се спуснах към колата си.

Когато най-после се вмъкнах зад волана, сърцето ми биеше лудо. Хвърлих поглед назад, но не видях и следа от пазача. С изгасени светлини подкарах колкото се може по-тихо и бързо към Олд Кътлър Роуд, а после и по дългия път към къщи по магистралата. Кръвта все още пулсираше в ушите ми. Бях рискувал глупаво. Никога не бях правил нещо толкова импулсивно, никога не бях предприемал нещо без предварително старателно да го планирам. Така ме учеше Хари: бъди предпазлив, стъпвай на сигурно, бъди подготвен. Такива сме ние, мрачните скаути.

А сега — това. Можеха да ме хванат. Можеха да ме видят. Глупаво, много глупаво. Ако не бях чул младия пазач навреме, сигурно щеше да ми се наложи да го убия. Да убия невинен с насилие. Повече от сигурен бях, че Хари не би одобрил подобно нещо. А беше и прекалено нечисто, прекалено неприятно.

Разбира се, все още не бях в безопасност. Не беше изключено пазачът да е записал регистрационния ми номер, ако на път за строежа е минал с количката си за голф покрай колата ми. Поемах безмозъчни, чудовищни рискове. Противно на всички мои така прецизно подготвени процедури залагах целия си старателно изграден живот — и защо? Заради вълнението да убия? Срамота. Дълбоко в сенчестите кътчета на ума ми проехтя ехото — о, да, срамота. После и познатият кикот.

Поех дълбоко дъх и се вгледах в ръката си върху кормилото. Обаче си беше вълнуващо, нали? Неизразимо вълнуващо, изпълнено с живот, нови усещания и отчайващо безсилие. Съвършено ново и интригуващо. А имаше и едно странно чувство, че всичко отива някъде, на някакво важно място — ново и все пак познато. Следващия път щях да анализирам това малко по-подробно.

Не че щеше да има следващ път, разбира се. Никога повече не бих направил нещо толкова глупаво и импулсивно. Никога. Но да го направиш веднъж все пак си е забавно.

Както и да е, щях да се прибера у дома, да взема един много дълъг душ, а докато станеше време да изляза…

Време. Дойде ми наум съвсем неочаквано, съвсем неканено. С Рита се бяхме уговорили да се срещнем в… ами точно по това време според часовника на таблото. И поради каква неясна причина? Не можех да зная какво става в женския мозък. Защо изобщо беше нужно да мисля за причината в момент като този, когато нервните ми окончания бяха оголени и пищяха от безсилие? Пет пари не давах за онова, което щеше да ми каже Рита. Изобщо нямаше да се трогна от жлъчните наблюдения за недостатъците на характера ми, които държеше да сподели, но все пак е дразнещо да си принуден да си пилееш времето, когато имаш други, много по-важни неща, които да обмислиш. В частност се изкушавах да мисля какво бих направил със скъпия, вече покоен Яворски. Ако не бях така грубо прекъснат преди момента на несъстоялата се кулминация, можеха да се случат много нови неща, в които беше наложително да вложа най-доброто от мисловните си способности и да преценя, да вникна накъде ме води всичко това. И каква беше връзката му с онзи, другия художник неизвестно къде, онзи, който ме засенчваше и ме предизвикваше с работата си?

Имаше толкова неща, за които да мисля — за какво ми беше Рита?

Щях да отида обаче. Естествено. И естествено това щеше да послужи за нещо много банално — ако например ми потрябваше алиби заради малкото ми приключение. „Но, детектив, как можете изобщо да си помислите, че аз… При това по същото време с приятелката ми се карахме. Всъщност с бившата ми приятелка“. Понеже за мен нямаше никакво съмнение, че Рита иска просто да… как да го кажа? Да си го изкара? Да, Рита искаше да отида, за да си го изкара на мен. Определено имам някои недостатъци, които тя трябваше да ми посочи със съответните емоции, поради което отиването ми при нея беше наложително.

След като нещата стояха така, отделих няколко минути да се пооправя. Свих обратно към Коконът Гроув и паркирах от другата страна на моста, над плавателния канал. Под мен течеше хубава дълбока вода. Извадих няколко големи корала от корените на крайбрежните дървета, натъпках ги в чантата, в която бяха и ръкавиците, тиксото и ножът, и хвърлих всичко в средата на канала.

Спрях и на още едно място — при малкия тъмен парк недалеч от дома на Рита — и старателно се измих. Трябваше да съм чист и представителен. Събитието, при което една разярена жена ще ми крещи, можеше да бъде третирано като полуофициално.

Можете ли да си представите изненадата ми, когато след няколко минути позвъних, а тя, вместо да отвори широко и да започне да хвърля по мен каквото й попадне и да сипе обиди, бавно и предпазливо открехна вратата, сякаш не беше съвсем сигурна какво я чака отвън. Е, като се има предвид, че отвън чаках аз, показа рядко здравомислие.

— Декстър? — Гласът й прозвуча меко, свенливо, сякаш не беше сигурна дали ще отговоря положително, или не. — Аз… мислех, че няма да дойдеш.

— И въпреки това съм тук — казах възпитано.

Тя замълча за доста време, което ми се стори нормално. Накрая пооткрехна вратата още малко и каза:

— Би ли… влязъл? Моля.

А ако несигурният й заекващ глас, с какъвто не я бях чувал да говори никога, беше изненада за мен, представете си изумлението ми, когато я видях с какво е облечена. Мисля, че на това нещо му викат пеньоар. Наистина си беше неглиже, поне що се отнася до количеството тъкан, вложено в изработката му. Както и да се казваше, тя несъмнено го носеше. И въпреки че идеята ми се стори крайно смущаваща, повярвах, че е заради мен.

— Моля! — повтори тя.

Беше малко прекалено. Всъщност какво се очакваше от мен? Разстроен бях заради неуспешния експеримент с Яворски, а и от недоволния от задната седалка. Един бърз поглед върху ситуацията като цяло показваше, че съм раздвоен между скъпата Деб и неизвестния, а сега от мен се очакваше да извърша и някакви човешки неща като… Всъщност какви? Тя несъмнено не можеше да иска… Странно обаче — защо не беше вбесена? Какво ставаше? И защо ми се случваше точно на мен?

— Изпратих децата у съседите — каза Рита и блъсна вратата с бедро.

Влязох.

Мога да опиша онова, което протече след това, по различни начини, но никой от тях не ми се струва подходящ. Тя отиде до дивана. Аз я последвах. Тя седна. Аз също. Изглеждаше притеснена и мачкаше пръстите на лявата си ръка с дясната. Изглежда, очакваше нещо, а понеже не бях сигурен точно какво, установих, че мисля за недовършената си работа с Яворски. Само да имах малко повече време! Какви неща можех да направя!

И докато обмислях някои от въпросните неща, изведнъж осъзнах, че Рита тихо плаче. Останах вперил поглед в нея за момент, мъчех се да потисна спомена за одрания и обезкървен портиер. Никога нямаше да разбера защо плаче, но понеже отдавна упорствам в стремежа си да имитирам човешките създания, знаех, че се очаква да я успокоя. Приведох се към нея и обгърнах раменете й с ръка.

— Рита — казах, — тихо, тихо.

Аз, разбира се, не бих могъл да измисля чак такова нещо, но многобройните експерти са го измислили така. И подейства. Рита се хвърли към мен и зарови лице в гърдите ми. Придърпах я по-близо, което ми позволи да видя ръката си. Преди по-малко от час същата тази ръка държеше острия нож над Яворски. Само си го представих — и ми се зави свят.

Настина не зная как се случи, но го направих. В един момент я галех и успокоявах, загледан във вените на ръката си, преизпълнен със сетивната памет, която пулсираше в пръстите ми със силата и яснотата на момента, в който ножът отваряше корема на Яворски. А в следващия миг…

Мисля, че Рита бе вдигнала поглед към мен. Логично е да допусна, че съм отвърнал на погледа й. Въпреки това виждах не Рита, а прилежна купчина хладни и обезкървени кости. И не ръцете на Рита разкопчаваха колана ми, а надигащият се, неудовлетворен глас на Мрачния странник. А малко по-късно…

Да. Това още е по някакъв начин немислимо. Искам да кажа направо там, на кушетката.

Как можа да се случи?!

Когато най-после се добрах до леглото си, бях съсипан. Обикновено не спя много, но сега се чувствах така, сякаш няма да ми стигнат и трийсет и шест часа непрекъснат сън. Вълненията на нощта, напрежението от толкова нови преживявания — бях съсипан. Станалото беше по-съсипващо за Яворски, разбира се. Противно влажно нищожество, но пък аз изразходвах адреналина си за цял месец напред в една-единствена бурна вечер. Не исках дори да се замислям какво означава всичко — от странния импулс да изляза обезумял и забързан през нощта до немислимите неща, които ми се случиха с Рита. Когато си тръгнах, тя спеше и изглеждаше много по-щастлива. Бедният побъркан Декстър обаче пак нямаше и най-малка представа какво точно се е случило. Но когато главата ми докосна възглавницата, заспах почти веднага.

И ето ме — нося се над града като птица без кости, спускам се стремително надолу и студеният въздух ме обгръща, и ме омаломощава, и ме притегля там, където лунната светлина посребрява водата, и аз се стрелвам в тясната студена стая, а там дребният пазач поглежда нагоре към мен и се изсмива, разперил ръце като криле на орел, разтърсва се от смях, а усилието изкривява лицето му, променя го, и ето, той вече не е Яворски, а някаква жена, и мъжът, който държи ножа, вдига поглед нагоре, където аз кръжа над трептящите червени вътрешности, и когато вече мога да различа лицето, чувам Хари пред вратата и се извръщам, преди да видя кой е на масата, но…

Събудих се. Болката в главата ми можеше да разцепи и кокосов орех. Чувствах се така, сякаш току-що съм затворил очи, но часовникът до леглото ми показваше 5:14.

Още един сън. Още един далечен призив от моя фантомен партньор. Не е странно, че мразя да сънувам. Много е глупаво. Толкова безсмислени, очевидни символи — неконтролируема смесица от тревожност и омразни дебелашки безсмислици.

Вече нямаше да мога да заспя. Мислех за инфантилните образи, които ме бяха споходили. Ако трябва да сънувам, защо сънищата ми не приличат на мен, защо не са интересни и различни?

Седнах и разтрих пулсиращите си слепоочия. Ужасяващата изнурителна апатия се отцеждаше от мен като от пресъхнал синус, а аз седях на ръба на леглото, упоен от невнятен унес. Какво ставаше с мен? И защо не се случваше с някой друг?

Този сън ми се струваше различен, но не бях сигурен нито в какво се състои разликата, нито какво означава. Последния път бях абсолютно сигурен, че ще стане ново убийство, и дори знаех къде ще бъде. Този път обаче…

Въздъхнах и отидох в кухнята да пия вода. Главата на Барби изтрака, когато отворих вратата на хладилника. Стоях, загледан в нея, докато отпивах от студената чаша. Ярките сини очи ми отвръщаха с немигащ поглед.

Защо сънувах? Отражение от напрежението след приключенията върху травмираното ми подсъзнание? Никога не бях чувствал напрежение. Всъщност винаги бях изпитвал освобождение от напрежението. Разбира се, никога не се бях озовавал толкова близо до катастрофата. Защо ми трябваше и да сънувам обаче? Някои от образите бяха мъчително очевидни: Яворски и Хари, неразличимото лице на мъжа с ножа. Точно сега. Защо ме травмираха с неща, взети сякаш от учебник по психиатрия?

И защо изобщо ме травмираха със сънища? Нямах нужда от сънища. Имах нужда от покой. Вместо покой обаче ето ме в кухнята да си играя с кукла Барби. Отново пернах главата: трак, трак. Пак в този ред на мисли: защо ми беше изобщо Барби? И как щях да намеря навременно решение, за да спася кариерата на Дебора? Как да заобиколя Ла Гуерта, след като бедната беше така обсебена от мен? А в името на всичко свято, ако наистина съществува нещо свято, защо й трябваше на Рита да прави ТОВА с мен?

Изведнъж всичко ми заприлича на тъпа сапунена опера. Не издържах вече. Намерих някакъв аспирин и сдъвках три таблетки. Бяха гадни. Но пък никога не съм харесвал лекарствата. Вземам ги само при нужда.

Особено след смъртта на Хари.