Джеф Линдзи
Нощният ловец (25)

24.

Не сънувах нищо, нямах и усещането, че пътувам извън тялото си; не видях шествие от призрачни образи или обезглавени и обезкървени трупове. Нямаше подаръци, които да танцуват в главата ми. В нея нямаше нищо, дори аз не бях там. Нищо, освен един мрачен сън, сън извън времето. Въпреки това, когато телефонът ме събуди, знаех, че обаждането е свързано с Дебора. Знаех и че тя няма да дойде. Грабнах слушалката с потна ръка.

— Да?

— Обажда се капитан Матюс — каза гласът. — Искам да говоря с детектив Морган.

— Тя не е тук — отвърнах и сякаш краката ми се подкосиха при мисълта какво може да означава това.

— Хмм. Всъщност това не е… Кога си тръгна?

Инстинктивно хвърлих поглед към часовника. Девет и петнайсет. Изпотих се.

— Изобщо не е идвала — отвърнах.

— Казала е обаче, че тръгва към апартамента ти. Дежурна е, трябваше да е тук.

— Изобщо не е идвала тук.

— По дяволите! Казала е, че разполагаш с някакви улики, от които се нуждаем.

— Така е — потвърдих и затворих телефона.

Наистина разполагах с улики, това беше повече от сигурно. Само че не бях съвсем категоричен какво означават те. Трябваше обаче да реша, а не разполагах с много време. Или — ако трябва да съм по-точен — не мислех, че Дебора разполага с много време.

Отново не знаех откъде знам това. Не си казах: „Хванал е Дебора“. В ума ми не изникна някаква тревожна картина за надвиснала над нея гибел. Не бях споходен от ненадейно прозрение, нито си рекох: „Боже, Деб вече трябваше да е тук. Не й е присъщо да закъснява“. Просто когато се събудих, знаех, че Деб ще дойде да ме вземе, а тя не беше дошла. Знаех и какво означава това.

Той я беше хванал.

Хванал я беше заради мен — в това вече бях убеден. Обикаляше все по-близо и по-близо около мен — влизаше в апартамента ми, оставяше ми малки послания чрез жертвите си, дразнеше ме с намеци и бързо прелитащи картини, с внушения за онова, което правеше. А сега беше толкова близо, колкото беше възможно, без да е в същата стая. Отвлякъл беше Деб и чакаше с нея. Чакаше мен.

Къде обаче? И колко щеше да чака, преди да изгуби търпение и да започне играта без мен?

А аз много добре знаех кой ще му е другар в игрите без мен — Дебора. Дошла беше в апартамента ми, облечена за работа в костюм на проститутка, а той едва ли е мечтал за по-добър подарък. Сигурно си е помислил, че е Коледа. Хванал я е и тази вечер тя щеше да е жертвата му. Не исках да си я представям така — здраво завързана и разпъната да наблюдава как бавно и завинаги от нея изчезват ужасни части. Обаче сигурно щеше да стане точно така. При тези обстоятелства вечерта щеше да се превърне в щуро забавление, но не и за Дебора. Бях повече от сигурен, че не го искам. Не исках той да сътвори нещо дълготрайно и великолепно. Не и тази вечер. По-късно може би, с някой друг. Когато се поопознаем малко по-добре. Не и сега. Не с Дебора.

При тази мисъл, разбира се, всичко ми се стори по-поносимо. Много хубаво беше, че уредих този въпрос. Предпочитах сестра си жива, а не на малки обезкървени парчета. Чудесно, почти човешки от моя страна. Това вече беше уредено. Кое беше следващото? Сигурно можех да се обадя на Рита, да я заведа на кино или на разходка в парка. Или… я да видим — може би… Не зная… да спася Дебора? Да, това изглеждаше интересно. Обаче…

Как?

Имах някаква идея, разбира се. Познавах начина, по който той мисли — в крайна сметка нали и аз мислех като него. А той искаше да го намеря. Непрекъснато изпращаше това послание — явно и недвусмислено. Сигурен бях, че ще стигна до логичното и правилно местоположение, ако мога да изхвърля от главата си всички глупости, които ме разсейваха — всичките тези сънища, преследване на феи в духа на Ню Ейдж и какво ли още не. Той не би отвлякъл Деб, освен ако не мислеше, че ми е показал всичко, от което едно умно чудовище би имало нужда, за да го намери.

Добре тогава, умни Декстър — намери го. Хвани похитителя на Деб. Остави неумолимата си логика да проследи нишката на събитията в обратен ред като глутница северни вълци. Натисни педала на мозъка си докрай, остави въздушната струя да се втурне през реактивните синапси на мощния ти мозък, докато не стигне до красивото, неизбежно заключение. Хайде, Декстър, хайде!

Декстър?

Здрасти, има ли някой?

Очевидно не. Не чух въздушна струя от реактивни синапси. Чувствах се празен като никога. Нямаше я вихрушката на омаломощаващите емоции, разбира се, понеже не притежавах емоции, които да се завихрят. Резултатът обаче беше също толкова ужасяващ. Бях обезсилен и опустошен, сякаш наистина можех да чувствам. Дебора си беше отишла. Грозеше я ужасяващата опасност да се превърне в пленително произведение на пърформанса. А единствената й надежда да продължи съществуването си под някаква форма, различна от поредицата снимки на мъртви тела, която висеше на дъската в лабораторията на полицията, беше нейният разсипан, поразен от церебрална смърт брат. Бедният неразговорлив Декстър седи в някакво кресло, а мозъкът му се върти в кръг и гони собствената си опашка, докато той вие към луната.

Поех дълбоко дъх. Никога не бях искал повече да бъда себе си. Положих усилия да се съсредоточа, да се стегна и когато една малка част от Декстър се завърна и запълни ехото в черепната ми кутия, осъзнах просто колко по човешки глупав съм станал. Всъщност тук нямаше кой знае каква мистерия. Беше повече от очевидно. Моят приятел беше свършил всичко, освен да изпрати официално уведомление, в което да пише: „Имаме честта да Ви поканим на вивисекцията на Вашата сестра. Мрачното настроение препоръчително“. Дори тази логика беше отвяна от пулсиращия ми череп от една нова мисъл, която си запроправя път, за да се материализира, изпълнена с дефектна логика.

Когато Деб бе изчезнала, аз спях.

Възможно ли бе това отново да означава, че съм го направил, без да го съзнавам? Ами ако някъде вече съм разчленил Деб и съм я натъпкал в някой малък студен склад и…

Склад? Откъде ми дойде това?

Усещането за затвореност… правилният избор на сервизното помещение при хокейното игрище… студеният въздух, който пронизва гърба ми… Защо това имаше такова значение? Защо непрекъснато се връщах към него? Каквото и да се случеше, аз правех все едно и също. Връщах се към едни и същи нелогични сетивни спомени, а нямаше причина да го правя, поне според мен. Какво означаваха те? И защо изобщо трябваше да ми пука какво означават? Защото без разлика дали означаваха нещо, или не, те бяха единственото, с което можех да продължа. Трябваше да открия място, което да съответства на усещането за студена и непосредствена правилност. Нямаше друг начин, трябваше да го открия това място. Там щях да намеря Дебора, да намеря и себе си или не-себе си. Елементарно, нали?

Не. Изобщо не беше елементарно. Само опростенчески. Нямаше никакъв смисъл да обръщам внимание на призрачните тайни послания, които достигаха до мен от сънищата ми. Сънищата са лишени от съществуване в действителността, не оставят като Фреди Крюгер^[1] следи от нокти върху разбуждащия се свят. Не можех просто да се втурна навън и да подкарам колата безцелно в умопомрачителна паника. Нали съм хладно и логично същество. И също толкова хладно и логично заключих вратата на апартамента и тръгнах към колата. Все още нямах представа къде отивам, но необходимостта да стигна бързо там беше грабнала юздите и ме пришпорваше към кварталния паркинг, където държах автомобила си. Но на десетина метра от моето надеждно превозно средство се заковах на място, сякаш се бях натъкнал на невидима стена.

В купето светеше.

Положително не бях оставил лампите запалени. Паркирах през деня, а виждах, че вратите са затворени. Всеки крадец би оставил вратата отворена, за да избегне шума от затварянето.

Приближих се бавно, без изобщо да съм сигурен какво очаквам да видя и дали искам да го видя. Деляха ме три метра от колата, когато забелязах нещо на седалката до шофьора. Внимателно заобиколих и надникнах. Тя беше там.

Отново кукла Барби. Вече си имах цяла колекция.

Тази носеше малка моряшка шапка, къса риза и прилепнали розови панталони. Държеше миниатюрен куфар, на който пишеше „Кюнард“.

Отворих вратата и вдигнах куклата. Взех куфара от ръката на Барби и отворих и него. Нещо падна на пода на колата. Вдигнах го. Много приличаше на пръстена на Дебора. От вътрешната страна беше гравирано Д. М. — инициалите на Дебора.

Рухнах върху седалката, все така стиснал Барби в потните си ръце. Обърнах я. Сгънах краката й. Размахах ръцете й. Какво прави снощи, Декстър? О, играх си с кукли, докато един приятел кълцаше сестра ми.

Не губих излишно време, за да се чудя как корабната курва Барби е попаднала в колата ми. Очевидно това беше послание — или улика? Уликите обаче трябва да водят нанякъде, а тази сякаш водеше в грешна посока. Очевидно Деби беше отвлечена, но каква бе връзката с „Кюнард“? Как се вписваше това в тясното студено пространство за убийства? Не разбирах. Имаше всъщност едно място в Маями, което, изглежда, можеше да ми подскаже някаква следа.

Подкарах по Дъглас и за по-направо свърнах през Коконът Гроув. Трябваше да забавя, за да си проправя път през шествието щастливи имбецили, които танцуваха между магазините и кафенетата. Изглежда, всички те имаха твърде много пари и време, а и твърде малко улики, и трябваше да се въоръжа с повече търпение от обичайното, за да преплувам през тях, но не се разстроих особено, понеже всъщност не знаех къде отивам. Някъде напред, по Бейфрант Драйв, през Брикъл, към центъра. Не видях големи неонови надписи, окичени със светещи стрелки и окуражаващи думи, които да ме насочат: „Към дисекцията!“. Продължавах обаче. Вече приближавах пристанището и околовръстното Макартър зад него. Хвърлих поглед към кея. Над Гавърнмънт Кът се извисяваше корпусът на луксозен пътнически круизер. Нямаше и следа от кораб на „Кюнард“, разбира се. Аз обаче трескаво се опитвах да уловя някакъв знак. Всъщност не бях насочен към кораб за разходка по море — там е твърде оживено и персоналът си вре носа навсякъде. Стори ми се очевидно. Но някъде наблизо трябваше да има нещо, което да ми подскаже връзката. И какво означаваше всичко това? Нямах представа. Толкова настойчиво се взирах в кораба, че можех да разтопя кърмата, но Дебора така и не изскочи от трюма, за да затанцува по палубата.

Продължавах да се оглеждам. До кораба товарните кранове се извисяваха в небето като изоставен реквизит от „Междузвездни войни“. Малко по-нататък, в тъмното под крановете, едва различих някакви контейнери. Огромни, пръснати по земята, сякаш някое гигантско и много отегчено дете беше хвърлило кашона с играчките си и строителните му кубчета се бяха разпилели. Имаше и хладилни контейнери. А зад тях…

Дай малко назад, момче!

Кой шепнеше, кой мърмореше тихо на самотния Декстър? Кой седеше зад мен сега; чий сух кикот се носеше от задната седалка? И защо? Какво послание отекваше в безмозъчната ми празна глава?

Контейнерите.

Някои от тях бяха хладилни.

Защо обаче контейнерите? Поради какво причина трябваше да се интересувам от купчина студени, плътно затворени пространства?

А, да. Добре. След като поставяш въпроса по този начин…

Възможно ли бе тук да е бъдещото местоположение на музея, указващ родното място на Декстър? С автентични, сякаш взети от натура експонати, включително редкия жив пърформанс с единствената сестра на Декстър.

Рязко извих волана и се измъкнах под носа на едно беемве с шумен клаксон. Показах среден пръст. Веднъж и аз да шофирам като кореняк от Маями, какъвто всъщност съм. После дадох газ към околовръстното.

Корабът остана отляво. Вдясно беше зоната с разхвърляните контейнери, заобиколена от верига и бодлива тел. Минах веднъж по алеята към кея и се опитах да овладея надигащата се вълна на увереност и високопарния хор на онова, което напомняше колежански бойни песни в изпълнение на Мрачния странник. Алеята свършваше при павилиона на пазача, контейнерите бяха доста по-нататък. Имаше врата, около която се мотаеха неколцина униформени господа. Невъзможно беше да продължа, без да отговоря на няколко неудобни въпроса. Да, искам да вляза и да поогледам. Нали разбирате, мисля, че тук мястото не е лошо за един приятел, който иска да накълца сестра ми.

Пресякох редица оранжеви конуси по средата на шосето, на около двайсетина метра от портала, и завих по пътя, по който бях дошъл. Сега корабът се издигаше вдясно. Свих вляво непосредствено преди моста към сушата и навлязох в обширна зона с терминал в единия край и ограда в другия. Оградата беше живописно окичена с парафирани от митницата на Съединените щати знаци, които заплашваха с най-строго наказание всеки, който пристъпи отвъд нея.

Оградата следваше главния път покрай голям, празен в този час паркинг. Обиколих го бавно, без да откъсвам поглед от контейнерите от другата страна. Навярно бяха от чуждестранни пристанища и чакаха да минат през митницата. Достъпът беше строго контролиран. Много трудно би било който и да е от тях да бъде внесен или изнесен от района, особено ако съдържа въпросния товар от телесни части и други подобни. Или трябваше да намеря някоя друга зона, или да призная, че преследването на неясни усещания, провокирани от поредица идиотски сънища и една оскъдно облечена кукла, си е чиста загуба на време. Колкото по-скоро признаех това, толкова по-голям беше шансът да намеря Дебора. Тя не беше тук. Нямаше и причина да е.

Най-после една логична мисъл. Вече се чувствах по-добре и несъмнено трябваше да съм доволен от това… но видях камиона с познати надписи, паркиран непосредствено зад оградата. Рекламата гласеше: „Алонсо Брадърс“. Тайфата в дъното на мозъка ми запя прекалено високо, че да чуя собственото си самодоволно хилене, затова забавих и спрях. По-умната част от мен тропаше на входната врата на мозъка ми и викаше: „Побързай! Побързай! Върви-върви-върви!“. Там отзад обаче влечугото се плъзна до прозореца с предпазлив и трепкащ език и аз застинах задълго неподвижен, преди накрая да сляза от колата.

Отидох до оградата и се изправих почти като актьор от филм за концентрационен лагер от времето на Втората световна война — с вкопчени в мрежата пръсти и впит гладен поглед в онова, което лежеше само на няколко непостижими метра от другата страна. Убеден бях, че трябва да има някакъв прост начин за създание с удивителен интелект като мен да влезе вътре, но неспособността ми да свържа една мисъл с друга навярно е показателна за състоянието, в което бях. Исках да вляза, а не можех. Затова стоях, прилепнал до оградата, и зяпах през нея с пълното съзнание, че всичко, което има някакво значение, е там, само на няколко метра, а аз съм абсолютно неспособен да накарам гениалния си мозък да се нахвърли върху този проблем и да уловя отговора, когато той отскочи. Понякога умът избира лоши моменти, за да тръгне на разходка, нали?

Часовникът на задната седалка тиктакаше. Трябваше да тръгна напред — и то точно сега. Висях подозрително в една добре охранявана зона, а беше и нощ. Всеки момент някой от охраната щеше да прояви интерес към привлекателния млад мъж, който интелигентно наднича през оградата. Налагаше се да се размърдам и да намеря начин да вляза с колата. Отстъпих и обгърнах оградата с последен влюбен поглед. Точно тук, където краката ми я бяха докосвали, отчетливо се виждаше процеп. Брънките бяха срязани колкото да позволят на всеки човек, дори на добро ченге като мен, да се промъкне. Сигурно мрежата бе срязана тази вечер, след като са паркирали камиона.

Поредното ми откритие.

Бавно се върнах назад. Чувствах, че върху лицето ми автоматично се установява разсеяна усмивка от типа „А, здрасти“ — моята маска за прикритие. А, здрасти, офицер, просто се разхождам. Хубава вечер да разчлениш нечие тяло, нали? Жизнерадостно се плъзнах към колата си, оглеждах се, но не виждах нищо освен луната над водата — щастливо си свируках, когато се качих и потеглих. Сякаш никой не ми обръщаше никакво внимание — освен, разбира се, възторжения хор в главата ми. Свих към паркинга над кораба, на петдесетина метра от моята малка врата към Рая, дело на човешка ръка. Имаше още няколко коли. Никой нямаше да забележи моята.

Когато паркирах обаче, още една кола се плъзна на мястото до мен. Светлосин шевролет с жена зад кормилото. Останах неподвижен за миг. Тя също. Отворих вратата и слязох.

Същото направи и детектив Ла Гуерта.