Джеф Линдзи
Нощният ловец (19)

18.

Известно време просто седях и размишлявах върху жестоката ирония на съдбата. След толкова години на самодостатъчност изведнъж от всички посоки да ме подгонят прегладнели жени. Деб, Рита, Ла Гуерта — очевидно им беше невъзможно да съществуват без мен. А единственият човек, с когото аз мислех, че мога да прекарам някакво качествено време, беше енигма, която оставя кукли Барби в хладилника ми. Честно ли е това?

Бръкнах в джоба си и напипах малкото предметно стъкло, уютно скътано в торбичката с цип. За момент то ме накара да се почувствам по-добре. Поне правех нещо. Единственото задължение на живота в крайна сметка е да е интересен, а в момента той беше именно такъв. „Интересен“ не е най-подходящата характеристика. Готов бях да дам година от живота си, за да открия нещо повече за онзи измамен фантом, който така безмилостно ме измъчваше с елегантната си работа. Всъщност с кратката интерлюдия с Яворски бях отишъл доста по-далеч от това да заменя година от живота си.

Да, определено нещата бяха интересни. Настина ли в отдела се говореше, че имам интуиция за серийните убийства? Твърде обезпокоително. Дали нямаше да свалят моята толкова старателно градена маска? Неведнъж съм бил добър. Това можеше да се окаже проблем. Какво да правя обаче? Да стана глупав за известно време? Не бях сигурен, че зная как, въпреки дългите години скрупульозни наблюдения.

Е, добре. Отворих протоколите за случая Яворски. Бедният човек. След час, посветен на задълбочен прочит, стигнах до няколко извода. Първо, и най-важното, щях да се измъкна — въпреки непростимо немарливата си работа. И второ, може би имаше възможност Деб да извлече някакви дивиденти. Ако докажеше, че това е дело на нашия самобитен художник, докато Ла Гуерта поддържаше теорията за подражателя, Деб изведнъж щеше да се превърне от човек, на когото нямат доверие, в героя на месеца. Разбира се, всъщност не ставаше дума за работа на същия човек, но за момента подобно възражение изглеждаше твърде претенциозно. И понеже ни най-малко не се съмнявах, че съвсем скоро ще намерим още трупове, не си струваше да се тревожа.

Естествено междувременно трябваше да осигуря на досадната Ла Гуерта достатъчно дълго въже, за да се обеси. Всъщност това можеше да се окаже удобно и на по-лично равнище. Притисната в ъгъла и превърната в идиот, Ла Гуерта най-вероятно щеше да се опита да прехвърли вината върху слабоумния лабораторен работник, който я е навел на погрешно умозаключение — върху тъпия безинтересен Декстър. А в момента за моята репутация беше повече от необходимо да спадне до равнището на посредствеността. Разбира се, това не би изложило работата ми на риск, понеже от мен се очакваше да анализирам кървавите пръски, а не да правя психологически характеристики. При това положение на нещата щеше да е добре да накарам Ла Гуерта да изглежда като идиотката, каквато беше, и още повече да кача акциите на Дебора.

Хубаво е, когато нещата се подреждат добре. Позвъних на Дебора.

В един и половина на следващия ден я чаках в малък ресторант на няколко преки северно от летището. Сврян беше в тесен безистен между склад за авточасти и оръжеен магазин. И двамата добре познавахме това място. Намираше се в близост до централата на Маями Дейд, а и тук приготвяха най-хубавите кубински сандвичи на света. Сигурно не е кой знае какво, но ви уверявам, че има моменти, когато може да ви спаси единствено едно medianoche. В „Кафе Релампаго“ ще ви го предложат. Семейство Морган посещаваше това място от 1974 година.

А пък аз наистина имах чувството, че в дъното на тунела се вижда светлина. Това заслужаваше да се отпразнува, ако не с истинско празненство, то поне колкото да отчетем, че има изгледи нещата да се пооправят. А може и да бях в добро настроение просто защото бях изпуснал донякъде парата с моя скъп приятел Яворски. Във всеки случай се чувствах необяснимо добре. Дори си поръчах batido de mame — кубински млечен шейк с несравними подправки и вкус на пъпеш, праскова и манго едновременно.

За Деб, разбира се, беше невъзможно да сподели ирационалното ми настроение. Изглеждаше така, сякаш изследваше муцуните на някакви големи риби — крайно раздразнителни и зловещи риби.

— Моля те, Дебора — казах, — ако не се отпуснеш, тази гримаса ще ти остане завинаги. Хората ще решат, че си костур.

— Със сигурност няма да ме вземат за ченге, понеже вече няма и да съм.

— Глупости — казах. — Нали ти обещах?

— Да. Обеща и че това ще проработи. Но не спомена нищо за погледите, които ще получа от капитан Матюс.

— О, Деб, той те е погледнал? Много съжалявам.

— Майната ти, Декстър. Не твоят живот се срива.

— Казах ти, че за известно време нещата ще загрубеят, Деб.

— Е, поне това позна. Според Матюс вероятността да бъда отстранена е много голяма.

— Но все пак ти разреши в свободното си време да поровиш малко повече в случая, нали?

— „Не мога да те спра, Морган“, така каза — изръмжа тя. — „Но съм разочарован. Чудя се какво би казал баща ти.“

— А ти не му ли отвърна: „Баща ми никога не би оставил някой случай с погрешно задържан в ареста“?

— Не. — Тя изглеждаше изненадана. — Но си го помислих. Как позна?

— Обаче не го каза, нали, Дебора?

— Не го казах.

— Спокойно, сестричке. Нещата ще се оправят.

— Сигурен ли си, че просто не ме будалкаш?

— Никога, Деб. Как бих могъл?

— Ами най-спокойно.

— Наистина, сестричке, трябва да ми се довериш.

За момент тя задържа очи върху мен, после сведе поглед. Шейкът й стоеше все така недокоснат. Срамота. Много беше хубав.

— Вярвам ти. Но ако трябва да съм искрена, и аз не знам защо. — Погледна ме отново. Върху лицето й ту изплуваше, ту изчезваше някакво странно изражение. — Понякога наистина си мисля, че не би трябвало да го правя, Декстър.

Дарих я с най-окуражителната усмивка на по-голям брат.

— След два-три дни ще се появи нещо ново, обещавам.

— Няма как да знаеш.

— Зная, че няма как, Деб, но съм сигурен. Наистина.

— Защо тогава преливаш от добро настроение?

Исках да й кажа, че само мисълта за това ме прави щастлив. Възможността да видя още веднъж онова безкръвно чудо ме правеше по-щастлив от всичко друго, за което бих могъл да се сетя. За съжаление Деб не би могла да сподели подобно усещане с мен, затова го задържах за себе си.

— Просто се радвам за теб.

— Да бе, забравих — изръмжа тя, но поне отпи глътка от шейка.

— Слушай — казах, — или Ла Гуерта е права…

— Което означава, че съм мъртва и преебана.

— … или греши, а ти си жива и недокосната. Какво ще кажеш?

— Ммм — отвърна тя, забележително кисела, като се има предвид колко търпелив бях аз.

— Ако трябваше да се хванем на бас, щеше ли да заложиш на правотата на Ла Гуерта? За каквото и да е?

— Може би за модата. Настина се облича много хубаво.

Сандвичите пристигнаха. Сервитьорът ги тупна сърдито по средата на масата, без да каже дума, и се върна зад тезгяха. Въпреки това бяха много добри. Не зная кое ги правеше по-вкусни от всички останали medianoches в града, но си беше така. Хляб с хрупкава коричка отвън и с мека среда, съотношението между свинско и туршия — точно улучено, сиренето — съвършено разтопено. Истинско блаженство. Отхапах голяма хапка. Дебора си играеше със сламката на шейка.

— Деб — казах, след като преглътнах. — Ако желязната ми логика не може да те ободри и дори тези чудесни сандвичи не могат да повдигнат духа ти, значи е много късно. Вече си мъртва.

Дебора вдигна лицето си на костур към мен и отхапа от сандвича си.

— Много е хубав — каза безизразно. — Вече по-бодра ли съм?

Бедната тя. Не ми вярваше, а това беше ужасен удар върху егото ми. С храната поне й доставях традиционно за семейство Морган удоволствие. Казах й и една чудесна новина, макар тя да не я призна. Ако всичко това не можеше да я накара да се усмихне — ами, хубаво. Не съм всемогъщ.

Имаше обаче още една дребна подробност, за която бях в състояние да се погрижа — да нахраня и Ла Гуерта. С нещо не толкова пикантно като сандвичите ни, но все пак по свой начин вкусно. Затова следобед се отбих в кабинета на изтъкнатата детективка — уютно местенце в ъгъла на голямо помещение с още половин дузина уютни местенца. Разбира се, нейното беше най-елегантното, с няколко направени с вкус фотографии — тя самата с видни личности, — окачени на стената. Разпознах Глория Естефан, Мадона и Хорхе Мас Каноса. Върху бюрото, от другата страна на нефритенозеления регистър за арести с кожена подвързия, стоеше елегантна мастилница от зелен оникс с кварцов часовник в средата.

Ла Гуерта държеше телефонната слушалка и говореше на испански със скоростта на картечница. Погледна ме, без да ме вижда, и отклони очи. Миг по-късно обаче погледът й се върна върху мен. Този път ме изгледа от горе на долу, намръщи се и каза:

— Добре, добре. Ta luo — което на кубински означаваше „hasta luego“^[1].

И затвори, без да откъсва поглед от мен.

— Какви новини ми носиш?

— Добри.

Повлякох един сгъваем стол с крак и го вместих в кабинета й.

— Няма и сянка от съмнение — настаних се на него, — че си задържала правилния човек. Убийството при Олд Кътлър е дело на друга ръка.

Тя просто ме гледаше. Зачудих се толкова много време ли й е нужно, за да смели фактите и да формулира отговора.

— Можеш ли да го докажеш? — попита накрая. — Със сигурност?

Разбира се, че можех да го докажа със сигурност. Нямах такова намерение обаче, без значение колко копнееше душата ми за едно чистосърдечно признание. Вместо това хвърлих папката на бюрото.

— Фактите са достатъчно красноречиви. Категоричен съм. — А и кой друг, ако не аз, можеше да е категоричен. — Виж. — Изтеглих един лист със старателно подбрани различия, които бях напечатал. — Първо, жертвата е мъж. Всички жертви досега бяха жени. Тази жертва е намерена недалеч от Олд Кътлър. Всички жертви на Макхейл бяха около Тамиами Трейл. Тази жертва е намерена относително цяла и на мястото, където е била убита. Жертвите на Макхейл бяха напълно разчленени и оставени на съвсем различно място.

Тя ме слушаше внимателно. Списъка си го биваше. Нужни бяха няколко часа, за да стигна до най-очевидните, най-абсурдните и прозрачно нелепи различия. Трябва да кажа, че свърших много добра работа. И Ла Гуерта чудесно си изигра ролята. Взе всичко за чиста монета. Разбира се, чуваше онова, което искаше да чуе.

— За да обобщим — казах, — това ново убийство носи отпечатъка на отмъщение, най-вероятно заради неуредени взаимоотношения с наркотици. Онзи тип в затвора е извършил другите убийства и с тях несъмнено, абсолютно, сто процента е завинаги приключено. Никога вече няма да се повторят. Случаят е ликвидиран. — Оставих папката на бюрото и й подадох листа.

Тя го взе и дълго го гледа. Намръщи се. Ъгълчето на долната й устна потрепна. После го остави внимателно върху бюрото си и го затисна с тежкия нефритенозелен телбод.

— Добре — каза и оправи телбода така, че да е съвсем успореден с ръба на регистъра за арести. — Добре, много добре. Ще свърши работа. — Вдигна към мен лице — все още намръщено от усилието да се съсредоточи, а после най-неочаквано се усмихна. — Хубаво. Благодаря ти, Декстър.

Усмивката й беше толкова неочаквана и откровена, че ако имах душа, сигурно щях да се почувствам много виновен.

Тя стана, все така усмихната, и преди да успея да се отдръпна, вече беше обвила ръце около врата ми.

— Наистина, високо ценя това, което направи. Караш ме да се чувствам… много признателна.

Притисна тялото си до мен по начин, който едва ли можеше да бъде определен другояче освен като изкусителен. Несъмнено и дума не можеше да става за… Искам да кажа, нали, тя беше защитник на обществения морал и въпреки това, точно тук, на обществено място… Дори в уединението на банков трезор бих останал съвършено безразличен към усилията й да ме прелъсти. Да не споменавам факта, че току-що метнах на врата й въже с надеждата, че няма да пропусне да се обеси на него, а това едва ли е нещо, на което човек може да се радва… Всъщност дали целият свят не е полудял? Какво им става на тези хора? И изобщо замислят ли се понякога?

Почти обзет от паника, се опитах да се освободя.

— Моля ви, детектив…

— Казвай ми Мигдиа. — Тя се притисна по-плътно до мен. Протегна ръка към ципа на панталона ми и аз подскочих. Погледнато от добрата страна, реакцията ми охлади разгорещените й страсти. Тя се завъртя, удари бедрото си в бюрото, спъна се в стола и тупна на пода.

— Ъъ… трябва да се връщам на работа — заекнах аз. — Има нещо важно, което, ъъ…

Всъщност не се сещах за нещо по-важно от това да си спася кожата, затова заотстъпвах навън от кабинета и я оставих загледана в мен.

Не бих казал, че погледът й беше особено приятелски.