Джеф Линдзи
Нощният ловец (11)

10.

Малко след осем Ла Гуерта дойде при мен. Седях на багажника на колата. Тя опря обвития си в костюм ханш на капака и се плъзна леко, докато бедрата ни не се докоснаха. Изчаках я да каже нещо, но тя, изглежда, нямаше подходящи думи за случая. Аз също. Затова просто седях, извърнал очи към моста, чувствах топлината на бедрото й до моето и се чудех къде ли е отишъл свенливият ми приятел с камиона. Натиск върху бедрото ми ме изтръгна от унеса.

Погледнах обутия си в панталони крак. Ла Гуерта мачкаше бедрото ми, сякаш беше буца тесто. Взрях се в лицето й. Тя отвърна на погледа ми.

— Откриха тялото — каза тя. — Останалата част от трупа имам предвид.

— Къде? — Изправих се.

Тя ме изгледа така, както едно ченге може да гледа човек, който намира глави по улиците.

— В „Офис Депо Сентър“ — отвърна все пак.

— Там където играят „Пантерите“? — казах и по гърба ми пробягаха ледени тръпки. — На леда?

Ла Гуерта кимна, все така без да откъсва поглед от мен.

— Хокейния отбор ли имаш предвид?

— Мисля, че така се казват. — Едва се овладях.

— Намерили я натъпкана във вратата. — Тя се нацупи.

— На гостите ли? — попитах аз.

— Каква е разликата? — Ла Гуерта премигна.

— Шега, детектив. — Поклатих глава.

— Защото не зная каква е разликата. Трябва да намеря човек, който разбира от хокей. — Тя най-после отмести очи от мен и се взря в тълпата, сякаш търсеше човек с шайба. — Радвам се, че можеш да се шегуваш с това — додаде след миг. — Какво означава… — намръщи се да си припомни — сам-боли?

— Какво?

— Някаква машина. — Тя вдигна рамене. — Използват я върху леда.

— „Замбони“?

— Както и да е. Момчето, което я кара, излязло сутринта, за да подготви леда за тренировката. Неколцина играчи имали навика да ходят там по-рано. И искали ледът да е готов. Та значи момчето в дните за тренировка идвало рано. И като подкарало машината по леда, видяло пакетите. Във вратата. — Тя отново вдигна рамене. — Доукс вече отиде. Не можели да успокоят момчето. Не искало да приказва.

— Разбирам малко от хокей — казах аз.

Тя ме изгледа невярващо.

— Толкова много неща не зная за теб, Декстър. Играеш хокей?

— Никога не съм играл хокей — казах скромно. — Ходил съм на няколко срещи.

Тя не каза нищо и трябваше да си прехапя устните, за да спра да плещя. Всъщност Рита имаше абонаментна карта за мачовете на „Пантерите“ и с изненада установих, че харесвам хокея. Макар трескавата жизненост на убийствената врява да не ми доставяше удоволствие, намирах нещо успокоително в това да седя в огромната прохладна зала. С удоволствие бих ходил там дори да гледам голф — ха-ха. Всъщност бях готов да кажа какво ли не, стига Ла Гуерта да ме заведе при леда. Много ми се искаше да отида до мястото на престъплението — не, всъщност не на престъплението, а на намирането на трупа. Исках да видя това тяло, натъпкано в мрежата върху леда. Исках да развържа чистата опаковъчна хартия и да видя чистите сухи късове. Толкова исках да ги видя, че се почувствах неискрено и собственически настроен към трупа.

— Добре — каза Ла Гуерта най-накрая, когато вече бях почти готов да изляза от кожата си. Усмихваше се със странна усмивка. Донякъде официална, донякъде… Каква? Съвсем различна, човешка и за съжаление — далеч отвъд способностите ми да я разбера. — Тъкмо ще имаме възможност да поговорим.

— С удоволствие. — Излъчвах неустоим чар. Ла Гуерта не отвърна. Може и да не ме бе чула. Не че това имаше значение. Когато ставаше дума за собствената й персона, тя напълно губеше усет за сарказъм. Можеш да я удавиш в най-чудовищното ласкателство на този свят и тя ще го приеме като нещо напълно дължимо. Всъщност изобщо не ми беше приятно да я лаская. Отсъствието на предизвикателство не ме забавляваше. Просто не знаех какво друго да кажа. За какво си въобразяваше, че ще говорим? Достатъчно ме бе наказала с това, че първа бе отишла на мястото.

Стояхме до моята очукана кола и съзерцавахме изгрева. Тя изпитателно гледаше към шосето. Седем пъти ме попита дали съм видял шофьора на камиона. Всеки път задаваше въпросите с различна интонация и с различна мимика между тях. Пет пъти ме попита сигурен ли съм, че камионът е бил хладилен. Убеден съм, че от нейна страна това бе проява на дипломатичност. Имаше доста въпроси в тази насока, но ги преглътна, за да прикрие явно очевидния си интерес. Веднъж дори се забрави дотам, че зададе въпроса си на испански. Казах й, че съм seguro, тя ме погледна и докосна ръката ми, но повече не отвори дума.

На три пъти хвърли поглед към моста, поклати глава и накрая измърмори: „Puta!“. Очевидно имаше предвид офицер Пута, моята скъпа сестра Дебора. Пред лицето на истински хладилен камион, предсказан на всичкото отгоре от Дебора, трябваше да направи известен завой, а от начина, по който си гризеше долната устна, разбирах, че среща известни трудности в това отношение. Бях повече от сигурен, че ще измисли нещо компрометиращо за Деб. За момента обаче вече бях почнал да се надявам на известно покачване на акциите на сестра ми. Не благодарение на Ла Гуерта естествено, но имаше надежда други да забележат блестящия й дебют на детективското поприще и резултатите, до които води той.

Странно наистина, но Ла Гуерта не ме запита какво съм търсил на съответното място по съответното време. Разбира се, не съм детектив, но този въпрос ми се струваше повече от логичен. Ще е неучтиво, предполагам, ако кажа, че недоглеждането е присъщо за нея, но си беше така. Тя просто не попита.

Обаче очевидно имахме да си кажем още много неща. Затова я последвах до колата й — голям светлосин шевролет на две години, служебен. В извънработно време караше едно малко беемве, за което се предполагаше, че никой не знае.

— Качвай се — каза тя и аз се настаних на чистата предна седалка.

Ла Гуерта шофираше бързо — изпревари колоната коли и само след минути бяхме на околовръстното шосе към Маями и пресякохме Бискейн. Малко по-късно тя се вля в трафика на магистралата със скорост, която изглеждаше малко висока дори за Маями. Стигнахме обаче шосе 595 и свихме на запад. На три пъти Ла Гуерта ме погледна крадешком, съвсем с крайчеца на окото си, преди да заговори.

— Хубава риза.

Погледнах хубавата си риза. Бях я навлякъл, когато излетях от апартамента, и чак сега я виждах за пръв път. Риза за боулинг от полиестер, с червени дракони. Не беше току-що изпрана, но все още можеше да се каже, че е чиста. Донякъде хубава, разбира се, обаче…

Дали Ла Гуерта не подхващаше този банален разговор, за да се отпусна дотам, че да направя някое съсипващо признание? Дали не подозираше, че зная повече, отколкото казвам, и се надяваше да свали защитите ми и да ме накара да се разприказвам?

— Винаги носиш много хубави дрехи, Декстър — каза тя и отново ме огледа с широка, тъпа усмивка, без да забелязва, че всеки момент ще се забие в един камион. Видя го тъкмо навреме, за да извие кормилото с един пръст и да се плъзне покрай него.

Замислих се за хубавите дрехи, които винаги нося. Разбира се, хубави са. Гордея се, че съм най-добре облеченото чудовище в област Дейд. Е, да, той накълца добрия господин Дуарте, ама пък колко хубаво беше облечен! Разполагах с подходящи дрехи за всякакви ситуации. Между другото, какво носи човек, когато му предстои да се сблъска с декапитация призори? Вчерашна риза и памучни панталони, разбира се. Бях a la mode. Но като оставим тазсутрешното небрежно облекло, наистина съм придирчив. Пак един от уроците на Хари: бъди чист, обличай се хубаво, не привличай вниманието.

Защо обаче един толкова пресметлив детектив от отдел „Убийства“ ще забелязва подобно нещо или ще му пука за това? Сякаш…

Дали наистина не беше така? Една гадничка малка идея започна да нараства в мен. Странната усмивка, която понякога потрепваше върху лицето й и която тя после отправяше към мен, ми подсказа отговора. Беше нелепо, но какво друго би могло да е? Ла Гуерта не търсеше начин да свали защитата ми, за да ми зададе по-провокативни въпроси за онова, което бях видял. И определено пет пари не даваше за мнението ми като ценител на хокея.

Ла Гуерта търсеше начин да установи контакт с мен.

Тя ме харесваше.

Все още се опитвах да се съвзема от ужасния удар след собственото ми смущаващо, неуместно, компрометиращо нападение върху Рита — а сега и това! Ла Гуерта ме харесва? Дали терористи не са сложили нещо във водохранилището на Маями? Дали не излъчвах някакъв особен феромон? Дали жените в Маями внезапно не бяха осъзнали колко отчайващи са обикновените мъже и поради липса на друга възможност аз бях станал привлекателен? Какво, по дяволите, ставаше въпреки цялата сериозност на ситуацията?

Разбира се, може и да грешах. Тази мисъл ме караше да се мятам като баракуда, хваната на сияйна сребърна блесна. Какъв колосален егоизъм, в крайна сметка — да мисля, че една рафинирана, изтънчена, гонеща кариерата си жена като Ла Гуерта може да изпитва интерес към мен? Дали не беше по-вероятно да…

Какво да? Колкото и нелепо да изглеждаше, наистина имаше някакъв смисъл. Работехме заедно и следователно, според традиционната полицейска логика, вероятността да се разбираме и да си прощаваме бе по-голяма. Връзката ни можеше да й помогне в дежурствата й и в изпълнения й със стрес живот. И макар да не злоупотребявах с това, знаех, че съм в достатъчна степен представителен и че ловя око, както казваме по нашите места. А и все пак бях положил усилия да я очаровам. Любезност от чиста пресметливост, но тя нямаше как да го знае. Мога да съм очарователен. Една от малкото прояви на моята суетност. Учил съм дълго, дълго съм практикувал и затова, когато го правя, никой не може да каже, че симулирам. Настина съм много добър в това да разпръсквам семената на очарованието. Нормално беше все пак семената все някога да покълнат.

Да покълнат обаче тук? Ами сега? Дали някой ден нямаше да ме покани на вечеря на свещи? Или на няколко часа потно блаженство в мотел „Касике“?

За късмет пристигнахме, преди паниката да ме е обзела напълно. Ла Гуерта направи кръг около постройката, за да намери входа. Не беше трудно да го види: полицейските коли се бяха скупчили точно пред него. Тя се насочи към тях. Бързо изскочих, преди да е сложила ръка върху коляното ми. Тя излезе и за миг задържа очи върху мен. Устните й потрепнаха.

— Ще хвърля един поглед — казах и почти затичах към ледената пързалка. Бягах от Ла Гуерта, да, но нямах и търпение да вляза вътре, да видя какво е направил моят изобретателен непознат, да се докосна до работата му, да вдишам от чудото, да се науча…

Вътре цареше типичният за такива случаи безпорядък — и въпреки това имах чувството, че във въздуха се носи особено напрежение, някакво леко приглушено усещане за вълнение и възбуда, което човек не може да срещне при обикновено убийство — усещане, че това по някакъв начин е различно, че нови и чудни неща могат да се случат, защото ние сме ето тук, на ръба на бръснача. А може би това се отнасяше само до мен? Няколко души се бяха струпали до отсамната мрежа, двама-трима с униформата на област Брауърд. Стояха със скръстени ръце и съзерцаваха капитан Матюс, който спореше по правни въпроси с един мъж в костюм по поръчка. Приближих и видях Анхел в необичайна поза. Стърчеше над някакъв оплешивяващ мъж, който ровеше в купчината старателно опаковани пакети.

Спрях до перилата и погледнах през стъклото. Ето го, само на десет метра. Изглеждаше съвършено на фона на хладната чистота на наскоро обработената със „Замбони“ пързалка. Всеки бижутер ще ви каже, че е много важно да намериш подходящия обков, но това тук… Бях изумен. Съвършено. Бях малко замаян и се чудех дали парапетът ще ме удържи — сякаш можех да мина през твърдото дърво като мъгла.

Дори оттук бях сигурен. Не беше бързал, изпипал го беше, въпреки онова, което съвсем доскоро, на околовръстния път, изглеждаше прибързано. Или може би някак си бе почувствал, че аз не съм заплаха за него?

И след като така или иначе стана дума за това, наистина ли вярвах, че не съм опасност за него? Настина ли вярвах, че ще го проследя до леговището му, а после ще стигна до същината на нещо толкова важно за кариерата на Дебора? Разбира се, вярвах, че правя точно това, но дали щях да имам сили да докарам нещата докрай, ако наистина и за в бъдеще те оставаха толкова любопитни? Ето ме сега на хокейното игрище, където бях убил много приятни, много съзерцателни часове, и това може би беше само още едно потвърждение, че въпросният творец — извинете ме, имах предвид „убиец“, разбира се — следваше път, сходен на моя? Само вижте шедьовъра, който бе сътворил тук!

А главата? Тя беше ключът. Безспорно тя беше от съществено значение като част от онова, което той правеше. Неслучайно я бе хвърлил така. Дали не я бе хвърлил, за да ме изплаши, да ме запрати в пароксизма на насилието, на ужаса, на потреса? Или по някакъв начин бе разбрал, че се чувствам като него? Дали и той не бе доловил връзката между нас и просто не бе поискал да си поиграем? Предизвикваше ли ме? Трябваше да е имал някаква специална причина да ми остави подобен трофей. Обзет бях от мощни, зашеметяващи усещания. Беше ли възможно и той да не чувства нищо?

Ла Гуерта приближи зад мен.

— Защо бързаш толкова? — В гласа й прозвуча едва загатнато недоволство. — Да не би да се страхуваш, че ще избяга? — И кимна към струпаните парчета на разчлененото тяло.

Знаех, че някъде в мен се крие отговорът, който ще я накара да се засмее, ще я очарова още малко, ще заглади впечатлението от обърканото ми бягство от домогванията й. Но стоях до парапета, гледах парчетата от тялото върху леда, в мрежата на вратата, обсебен, бих казал, от величието и съвсем неспособен на каквото и да било остроумие. Овладях се, наистина, да не й кресна да млъкне, обаче бях почти на ръба.

— Трябва да отида да погледна — казах, без да мисля, но после се съвзех достатъчно и добавих: — Това е вратата на домакините.

— Ужасен си! — Тя ме перна игриво по ръката. За късмет сержант Доукс тръгна към нас и не й остави възможност да се изкиска като котенце, защото нямаше да го издържа. Както винаги, Доукс изглеждаше най-вече заинтригуван от това как да се докопа до ребрата ми и да ги разтвори. Вместо поздрав ме дари с толкова топъл и проникновен поглед, че просто се изпарих и го оставих на Ла Гуерта. Той се загледа след мен. Наблюдаваше ме с израз, който подсказваше, че сто на сто съм виновен в нещо и че за него ще е удоволствие да изследва вътрешностите ми, за да види за какво става дума. Убеден съм, че щеше да е по-щастлив някъде, където на полицаите е позволено от време на време да трошат по някоя тибиа или фемур. Заобиколих по-далеч от него и бавно направих широк кръг, за да намеря мястото, откъдето да мога да се прокрадна. Тъкмо го открих, когато нещо ненадейно ме застигна и доста силно ме сръга в ребрата.

Изправих се, за да посрещна нападателя си с широка усмивка въпреки болката, и казах:

— Здравей, скъпа сестричке. — Толкова е хубаво да видиш приятелско лице.

— Копеле! — изсъска тя.

— Най-вероятно. Защо обаче повдигаш този въпрос точно сега?

— Защото, нещастни кучи сине, си имал следа и не си ми се обадил!

— Следа? — Почти заекнах. — Какво те кара да мислиш…

— Стига глупости, Декстър — изръмжа Дебора. — Не си ходил да търсиш курви в четири сутринта. Ти си знаел къде е той, дявол да те вземе!

Завесата се повдигна. Толкова бях затънал в собствените си проблеми, като започнем със съня и с факта, че очевидно той значеше нещо повече, и продължим със сблъсъка ми с Ла Гуерта, че дори не се бях замислил дали съм коректен с Дебора.

— Не беше следа, Деб — опитах се да я успокоя. — Нищо определено. Просто някакво усещане. Някакво хрумване. Това е всичко. Наистина нищо определено…

Тя отново ме сръга в ребрата и се озъби.

— Обаче се оказа нещо определено. Намерил си го.

— Всъщност не съм сигурен. Мисля, че той ме намери.

— Престани да се правиш на умен — каза тя, а аз разперих ръце, за да покажа колко невъзможно би било това. — Обеща ми, дявол да те вземе!

Не си спомнях да съм й обещавал да й звъня посред нощ и да й разказвам сънищата си, но ми се стори, че няма да е много благоразумно точно сега да уточнявам подобни подробности.

— Извинявай, Деб — казах вместо това. — Наистина не мислех, че ще излезе нещо. Просто съвпадение, повярвай. — Определено не бях склонен да търся парапсихологични обяснения, дори пред Деб. Или може би най-малко пред нея. Хрумна ми обаче друга идея. — Може би ти ще ми помогнеш — понижих глас. — Как да реагирам, ако решат да ме попитат какво съм търсил там в четири сутринта?

— Ла Гуерта не те ли разпита вече?

— Най-подробно. — Потиснах тръпките по гърба си.

— И не те попита? — Лицето на Деб се изкриви от отвращение. Това не беше въпрос.

— Убеден съм, че има големи планове. — Не добавих, че очевидно и аз фигурирам в някои от тях. — Рано или късно обаче все ще повдигнат този въпрос. — Хвърлих поглед към мястото, откъдето тя ръководеше операцията. — Може би сержант Доукс… — В гласа ми прозвуча неподправен ужас.

— Той е почтено ченге — съгласи се Дебора. — Да можеше само да спре с тия пози!

— Позите са всичко, което има — отвърнах. — И поради някаква причина не ме харесва. Би ме попитал всичко, стига да реши, че ще ме изтормози.

— Ами кажи му истината. — Дебора ме изгледа ледено. — Първо обаче я кажи на мен. — И пак ме ръгна на същото място.

— Моля те, Деб, нали знаеш колко лесно ми излизат синини.

— Не зная — отвърна тя, — но съм решена сама да проверя.

— Няма да се повтори — обещах й. — Просто озарение в три през нощта, Дебора. Какво щеше да кажеш, ако ти бях позвънил, а после се окажеше, че е било напразно?

— Но не се е оказало напразно. Оказало се е, че има защо. — Ново сръгване подкрепи думите й.

— Настина не подозирах нищо. А щеше да е тъпо да те влача с мен.

— Представи си аз как щях да се почувствам, ако той те беше убил.

Изненада ме. Изобщо не се бях замислял какво би изпитала тя. Скръб? Разочарование? Гняв? Тези неща са ми чужди, боя се. Затова само пак я помолих за прошка, а после, понеже съм като жизнерадостната Полиана, която винаги намира хубавата страна на нещата, додадох:

— Обаче поне хладилният камион беше там.

— Камионът е бил там? — Тя премигна.

— О, не ти ли казаха?

Пак ме удари, пак на същото място, но този път още по-силно.

— По дяволите, Декстър! Какъв е този камион?

— Ами, там беше, Деб… — Неприкрито емоционалната й реакция доста ме смути, както, разбира се, и фактът, че една толкова привлекателна жена е готова да ми извади душата с юмруци. — Шофираше хладилен камион. Когато хвърли главата към мен.

Дебора ме сграбчи за ръката и се втренчи в лицето ми.

— Майната ти! — процеди накрая.

— Дадено — съгласих се.

— Божичко! — Тя се взря в пространството над главата ми. Несъмнено виждаше повишението си да се носи някъде там. Навярно щеше да продължи, но точно в този момент Анхел извиси глас над врявата на пързалката:

— Детектив! — И погледна към Ла Гуерта. Странен, несъзнателен звук, полусподавен вопъл на човек, който никога не вдига шум на публично място и именно заради това в помещението веднага се възцари тишина. Тонът издаваше отчасти шок и отчасти триумф. — Намерих нещо важно, обаче… боже… — Всички погледи се извърнаха към него, а той кимна към коленичилия плешив мъж, който бавно, предпазливо развиваше нещо.

Накрая го извади, завъртя го неумело и го изпусна, а то се плъзна по леда. Мъжът посегна към него, но то се хлъзна и спря до рекламното табло. С разтреперана ръка Анхел се пресегна, взе го и го вдигна така, че всички да го видим. Възцари се тишина — вдъхновяваща, слисана, прекрасна, подобна на всемогъщ грохот от аплодисменти при вдигането на завесата пред шедьовър.

Беше огледалото за обратно виждане от камиона.