Джеф Линдзи
Нощният ловец (29)

Епилог

Зная, че е проява на почти човешка слабост и едва ли е друго освен най-обикновена сантименталност, но винаги съм обичал погребенията. Заради едно нещо — те са толкова чисти, толкова подредени, толкова грижливо посветени на осмислената церемониалност. А това погребение наистина беше добро. Дългите редици полицаи в сини униформи — мъже и жени — бяха унили, покрусени и… добре де, тържествени. Дадоха ритуален салют с топовни гърмежи, спуснаха флага и така нататък — подобаващо и великолепно представление за мъртвеца. В крайна сметка тя беше една от нас. Беше полицай от Маями, а полицаите от Маями знаят как да организират погребения за колегите си. Имат богата практика.

— О, Дебора — въздъхнах много тихо. Разбира се, знаех, че тя не може да ме чуе, но сякаш това наистина изглеждаше подходящо, а аз държах да го направя по подходящия начин.

Почти ми се прииска да можех да пролея сълза или две, които да избърша. Двамата с нея бяхме много близки. А смъртта й беше нечиста и неприятна, във всеки случай неподходяща за един полицай — да бъде накълцан от вманиачен сериен убиец. Подкреплението пристигна прекалено късно. Отдавна никой не можеше да й помогне. Въпреки това, посредством личния пример и самоотверженост, тя показа как трябва да живее и как да умре един полицай. Цитирам по памет, разбира се, но това е същината. Наистина добра реч, много трогателна, ако човек има в себе си нещо, което може да бъде трогнато. Каквото аз не притежавам, но когато го чуя, го разпознавам, а това беше нещо неподправено. Завладян от безмълвния кураж на офицерите с техните парадни униформи и хлипането на цивилните, не можех да се овладея. Въздъхнах тежко.

— О, Дебора — изстенах, малко по-високо този път, сякаш имах някакви чувства. — Скъпа, скъпа Дебора.

— Млъквай, идиот, такъв — прошепна тя и ме сръга с лакът. Изглеждаше великолепно в новата си униформа. Най-после сержант — последното, което можеха да направят за нея след цялото й старание да идентифицира и почти да улови Касапина от Тамиами. Да, несъмнено рано или късно щяха да хванат брат ми — ако той не ги изпревареше, разбира се. Но понеже току-що ми беше напомнено по толкова категоричен начин, че семейството е много важно, наистина се надявах той да остане на свобода. А и Дебора сега, след повишението си, може би щеше да помогне. Тя наистина искаше да ми прости и вече беше почти убедена в Мъдростта на Хари. Ние също бяхме семейство и това в крайна сметка си пролича, нали? Не е кой знае каква жертва все пак да ме приеме такъв, какъвто съм. Нещата са, каквито са. И каквито всъщност са били винаги.

Отново въздъхнах.

— Млъквай! — изсъска тя и кимна към края на редицата непоколебими ченгета на Маями. Хвърлих поглед натам. Сержант Доукс не сваляше поглед от мен. Не го беше и свалял. Нито за миг. През цялото време. Дори когато хвърли шепа пръст върху ковчега на детектив Ла Гуерта. Явно беше убеден, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Сигурен бях, че ще тръгне по петите ми, ще души след мен като копой, какъвто всъщност беше, ще сумти по стъпките ми и ще подсмърча зад опашката ми, ще ме тормози, за да ме притисне до стената за онова, което съм направил и което — естествено — ще направя пак.

Стиснах ръката на сестра си, а с другата си ръка напипах хладния твърд ръб на предметното стъкло в джоба ми. Малка капчица суха кръв, която нямаше да отиде в гроба с Ла Гуерта, а завинаги щеше да живее върху моята полица. Тя пораждаше у мен удоволствие. Изобщо не ми пукаше за сержант Доукс и за онова, което мислеше и планираше. И защо да ми пука? Като всеки друг, и той не можеше да промени същността си или онова, което правеше. Щеше да ходи по петите ми. А и за какво друго го биваше всъщност?

Какво може да направи всеки от нас? Такива, каквито сме — безпомощни в прегръдката на нашите малки гласове, — какво можем да направим, наистина?

Наистина ми се искаше да пророня сълза. Всичко беше толкова красиво. Колкото красиво щеше да е и следващото пълнолуние, когато щях да се отбия при сержант Доукс. И нещата щяха да продължат такива, каквито са били винаги под прекрасната ярка луна.

Великолепната натежала пееща червена луна.