Джеф Линдзи
Нощният ловец (20)

19.

Събудих се до мивката. Водата беше пусната. За миг замръзнах объркан, обзет от неизказана паника. Сърцето ми биеше лудо, възпалените ми клепачи трепкаха в опит да го догонят. Нещо с мястото не беше както трябва. И с мивката не беше наред. Дори не бях сигурен кой съм — в съня си стоях пред мивка с течаща вода, но мивката беше друга. Търках ръцете си, жулех ги със сапун, исках да изстържа и най-микроскопичното петънце ужасяваща червена кръв, да я отмия с толкова гореща вода, че след нея кожата ми да остане розова, нова и антисептична. Студът в помещението, което току-що бях напуснал, ме караше да чувствам горещата вода още по-осезаемо. Игрището, помещението за убийства, сухите и прецизни разрези.

Спрях водата и останах за момент неподвижен. Полюлявах се срещу хладната мивка. Всичко изглеждаше толкова реално, толкова различно от досегашните ми сънища. А аз помнех помещението съвсем ясно. Само да затворех очи — и го виждах.

Надвесен съм над жената и я съзерцавам, докато тя се извива и се гърчи под тиксото, с което е увита. Виждам неизказания ужас в празните й очи. Той прераства в безнадеждност, а в мен се надига вълна от учудване, която залива ръката ми с ножа. И когато вдигнах ножа, за да започна…

Това обаче не е началото. Понеже под масата има още една, вече суха и чисто опакована. А в ъгъла отляво — трета чака реда си с безнадеждно униние, каквото не съм виждал досега, макар по някакъв начин да ми е познато и необходимо — като освобождаване от всяка друга възможност: толкова съвършено, че ме залива с чиста и неподправена енергия, по-опияняваща от всичко…

Три.

Този път са три.

Отворих очи и се видях в огледалото. Здрасти, Декстър. Сънуваш ли, приятелю? Любопитно, нали? Три, а? Това обаче е само сън. Нищо повече. Отражението в огледалото ми се усмихна. Просто гимнастика на лицевите мускули. Съвсем неубедително. И колкото и да е изненадващо, вече бях буден. С влажни ръце, обсебен от остатъка от преживелицата.

Онова, което доскоро беше приятна интерлюдия в подсъзнанието ми, сега ме оставяше разтреперан и изпълнен с несигурност. Ужасих се от мисълта, че умът ми скита из града и ме оставя аз да плащам наема. Сетих се за трите старателно подредени партньорки в забавлението и ми се прииска да се върна при тях, за да продължим. Но се сетих за Хари и вече знаех, че не мога да го направя. Разкъсвах се между спомена и съня, а не знаех кое е по-неустоимо.

Това вече не беше забавно. Исках си съзнанието.

Избърсах си ръцете и пак си легнах, но тази нощ скъпият наказан Декстър нямаше да може повече да заспи. Просто лежах по гръб и съзерцавах тъмните кръгове, които плуваха по тавана, докато в шест без петнайсет телефонът не иззвъня.

— Беше прав, Декстър — каза Деб, когато вдигнах слушалката.

— Усещането е великолепно. — Бяха ми необходими доста усилия да не изневеря на обичайно жизнерадостната си същност. — Прав за какво?

— За всичко — каза Деб. — На местопрестъпление съм при Тамиами Трейл. Познай какво е станало.

— Познал ли съм?

— Той е, Декстър. Точно както се очакваше. И е дяволски внушително.

— По какъв начин внушително, Деб? — попитах, а в същото време наум си повтарях: „Три трупа“. Надявах се тя да не го произнесе и тръпнех заради увереността, че ще го каже.

— Този път жертвите са повече.

Прониза ме искра. Право от стомаха нагоре, сякаш бях глътнал батерия. Положих огромни усилия да не изневеря на обичайното си чувство за хумор.

— Чудесно, Деб. Все едно слушам доклад от отдел „Убийства“.

— Вече се чувствам така, сякаш някой ден сама ще напиша такъв доклад. За момента просто се радвам, че няма да е точно този. Много е смахнато. Ла Гуерта не знае какво да мисли.

— Или по-скоро как да мисли. Какво му е смахнатото, Деб?

— Трябва да свършвам — изведнъж каза тя. — Ела тук, Декстър. Трябва да го видиш лично.

Докато стигна, тълпата вече плътно обграждаше сигналната лента. Повечето присъстващи бяха репортери, разбира се. Никак не е лесно да се промъкнеш през стълпотворение от репортери, надушили кръв. Сигурно ви изглежда неправдоподобно, понеже зад камерата те приличат на мозъчно увредени мекотели с тежки хранителни разстройства. Сложете ги обаче пред полицейска бариера и ще станете свидетели на чудотворно превъплъщение. Там те са силни, агресивни, волеви, способни да пометат всичко и всеки по пътя си, а после и да го размажат под краката си. Карат те да си припомниш историите за немощни майки, които вдигат камиони, когато под тях са затиснати децата им. Силата им идва от някакво тайнствено място и кой знае как, но има ли кръв по земята, тези анорексични същества могат да си проправят път през всичко. Без да си развалят прическите при това.

За мой късмет една от униформите зад барикадите ме позна и каза на репортерите:

— Пуснете го. Направете път.

— Благодаря, Хулио. — Усмихнах му се. — Май с всяка година репортерите се плодят все повече.

— Сигурно ги клонират — изръмжа той. — Изглеждат ми еднакви.

Пристъпих под жълтата лента и придобих усещането, че някой манипулира кислородното съдържание в атмосферата на Маями. Озовах се насред долнопробната мръсотия на някакъв строеж. Постройките навярно щяха да се превърнат в триетажни офис сгради, каквито наемат дребните предприемачи. Пристъпих уверено към кипящата активност около полузавършените постройки — знаех, че неслучайно всички сме доведени тук. При този убиец нямаше нищо случайно. Всичко беше предумишлено, прецизно премерено с оглед на естетическото въздействие и подчинено на художествената целесъобразност.

Бяхме на строеж, понеже така бе нужно. Той правеше своето изявление точно както бях предсказал пред Дебора. „Хванали сте не когото трябва — казваше ни. — Затворили сте някакъв кретен, защото и вие сте кретени. И сте толкова глупави, че няма да го видите, ако не ви натрия носовете. Ето ви заслуженото“.

Като оставим обаче това, като оставим посланието му към полицията и обществеността, той говореше на мен. Надсмиваше ми се, предизвикваше ме, като цитираше пасажи от собствената ми прибързана работа. Донесъл беше телата на строителен обект, понеже аз бях завел Яворски на строителен обект. Играеше си на гоненица с мен, показваше ни колко е добър, а на мен по-специално — че ме следи. „Зная какво направи, и аз мога да го направя. По-добре от теб“.

Всичко това би трябвало поне малко да ме притесни.

Обаче аз не се притесних.

Случилото се ме караше да се чувствам почти замаян, като ученичка, която гледа как капитанът на футболния отбор събира кураж, за да я покани на среща. Мен ли имаш предвид? Безценната аз? Божичко, наистина ли? Ах, пърхам с ресници!

Поех дълбоко дъх и се опитах да си припомня, че съм добро момиче и че не правя такива неща. Той обаче ги правеше, знаех го, и аз искрено копнеех да изляза с него. Моля те, Хари!

Исках повече от това да направя някои интересни неща с един нов приятел. Трябваше да намеря този убиец. Трябваше да го видя, да поговоря с него, да докажа пред себе си, че е реален и…

И какво?

Че той не съм аз?

Че не аз правя такива ужасяващо интересни неща?

Защо трябваше да мисля по този начин? Беше повече от глупаво. Изобщо не заслужаваше вниманието на моя навремето високомерен ум. Освен че… идеята просто ми се изплъзваше. Не можех да се съсредоточа, за да седна и да се овладея. Ами ако наистина бях аз? Ако по някакъв начин вършех тези неща, без да зная? Невъзможно, разбира се, съвсем невъзможно, но…

Събудих се да отмивам кръвта от ръцете си до мивката след един „сън“, в който старателно и жизнерадостно цапах ръцете си с кръв, докато правех неща, които обикновено само мечтая да правя. По някакъв начин знаех за цяла поредица от убийства факти, които не бих могъл да зная, освен ако…

Освен ако нищо. Вземи успокоително, Декстър. И пробвай отново. Дишай, глупако. Поеми чист въздух, изхвърли мръсния. Нищо друго освен поредния симптом на моето слабоумие напоследък. Поради напрежението на чистия ми живот, аз просто проявявах ранни признаци на старческо слабоумие. През изминалите седмици бях изпитал един-два момента на човешка глупост. И какво? Това не доказваше по необходимост, че съм човек. Или че проявявам съзидателност в съня си.

Не, разбира се, че не. Нищо подобно. А какво означаваше?

Приех, че просто полудявам, че хвърлям шепи топчета за игра в кошчето за боклук. Много успокояващо, но ако бях готов да приема това, защо да не призная възможността да съм извършил поредица възхитителни лудории, без да си ги спомням другояче освен като откъслечни съновидения? Дали лудостта е по-лесно смилаема от безсъзнателността? В крайна сметка тя е само една крачка пред сомнамбулизма. „Спящият убиец!“ Твърде обичайно, най-вероятно. Защо не? И без това, когато Мрачния странник крадеше автомобили за удоволствие, редовно му отстъпвах мястото на шофьора. Всъщност не беше кой знае какъв скок да приема, че същото се случва и тук, и сега, но в малко по-различна форма. Просто Мрачния странник сядаше зад волана, докато аз спях.

Как иначе да го обясня? Че изживявам астрална проекция, докато спя, и просто случайно хармонизирам собствените си вибрации с аурата на убиеца заради връзката помежду ни в предишен живот? Несъмнено в това би могло да има някакъв смисъл — ако бях в Южна Калифорния. В Маями обаче звучеше малко неубедително. А ако влезех в тази полуготова постройка и видех три трупа, подредени по начин, който не ми се стори безсмислен, щеше ли да ми се наложи да преосмисля възможността аз да съм написал посланието? По-смислено ли щеше да е да повярвам, че съм на своеобразна несъзнателна гранична линия?

Стигнах до стълбите на сградата. Спрях за момент и притворих очи. Опрях се на голата циментена стена. Беше малко по-студена от въздуха и груба. Потърках буза о нея на ръба на удоволствието и болката. Много ми се искаше да се кача по стълбите и да видя онова, което ме очакваше, но също толкова и не исках да го видя.

„Говори ми — прошепнах на Мрачния странник. — Кажи ми какво си направил“.

Отговор, разбира се, нямаше. Като оставим обичайния хладен далечен кикот. А това не ми помагаше с нищо. Почувствах се като болен — донякъде замаян и несигурен. Не ми харесваше чувството да имам чувства. На три пъти поех дълбоко дъх, изправих се и отворих очи.

Сержант Доукс стоеше на пет метра от мен, препречил стълбите, с вперен в мен поглед. Лицето му бе непроницаема маска от недоверие и враждебност: приличаше на ротвайлер, който иска да ти нахапе ръцете, но донякъде е заинтригуван от миризмата ти. В изражението му имаше и нещо, което, като оставим огледалото, не бях виждал върху ничие лице. Дълбока и всеобземаща пустота, която провиждаше през комичната разголеност на парада, наречен човешки живот, и стигаше дъното.

— С кого разговаряш? — попита ме той и ми показа блестящите си хищни зъби. — Има ли някой друг тук с теб?

Думите му и разбирането, с което ги произнесе, ме прерязаха и направиха вътрешностите ми на желе. Защо бе избрал тази формулировка? Какво искаше да каже с това „някой друг тук с теб“? Възможно ли беше да знае за Мрачния странник? Невъзможно! Освен…

Доукс ме беше разпознал.

Както аз бях разпознал Сестрата на Последните дни.

Нещото в теб се провиква през пустотата, когато разпознае себеподобните си. Дали и сержант Доукс не носеше някой Мрачен странник? Възможно ли беше? Един сержант от отдел „Убийства“, хищник от вида на Мрачния Декстър? Немислимо. Как обаче да го обясня по друг начин? Колкото и да се взирах в него, нищо не можех да измисля. Той отвърна на погледа ми.

Накрая тръсна глава, без да сваля очи от мен, и каза:

— Тия дни. С теб. Двамата.

— Ще взема билет за отложено поради дъжд представление — отвърнах му с цялата жизнерадост, на която бях способен. — Сега би ли ме извинил?

Той стоеше, запречил стълбището, и само ме гледаше. Накрая все пак кимна — съвсем леко — и се отмести встрани.

— Тия дни — повтори, когато се плъзнах покрай него по стълбите.

Изненадата от тази среща спонтанно ме измъкна от сълзливата паника на самосъжаление, на която се бях поддал. Разбира се, аз не извършвах несъзнавани убийства. Като оставим съвършената абсурдност на тази идея, би било немислима разсипия да правя подобни неща и да не помня. Трябва да имаше друго някакво обяснение, нещо просто и благоразумно. Несъмнено не бях единственият способен на подобна съзидателност. В крайна сметка бях в Маями, заобиколен от опасни създания като сержант Доукс.

Бързо се качих по стълбите. Почти дойдох на себе си. Стъпките ми възвърнаха гъвкавостта си — едва ли само защото се бях спасил от сержанта. Вече нямах търпение да видя този последен набег над общественото благоденствие — естествено любопитство, нищо повече. Определено нямаше да открия отпечатъци от собствените си пръсти.

Изкачих стълбите до втория етаж. Част от скелето вече беше издигнато, но по-голямата част от плочата беше без стени. Анхел клечеше по средата. Съвсем неподвижен. Опрял лакти на коленете си и с ръце на бузите, той просто гледаше. Спрях и се взрях в него изумен. Това беше едно от най-забележителните неща, на които съм бил свидетел. Техник от отдел „Убийства“ в Маями, дотам смазан от видяното, че да не може да помръдне.

А онова, което съзерцаваше, беше още по-интересно.

Приличаше на сцена от мрачна мелодрама, на водевил за вампири. Също като на мястото, където бях завел Яворски, и тук имаше купчина завързани с еластични ленти плоскости гипсов фазер. Плоскостите бяха изтласкани до стената и облени от светлината на прожекторите на строежа и на още няколко допълнителни прожектора, донесени от следователския екип.

Издигнатите като олтар плоскости бяха всъщност работна маса. Така прецизно ориентирана, че светлината падаше право върху нея — или по-скоро падаше право върху разположеното върху нея.

И там, разбира се, имаше женска глава. В устата й беше затъкнато огледало за обратно виждане от някоя кола или камион — разтягаше лицето в почти комична гримаса на изненада.

Над нея и малко вляво имаше втора глава. Тялото на кукла Барби беше разположено непосредствено под брадичката. Огромна глава с миниатюрно тяло.

Отдясно беше третата глава. Прецизно закрепена върху недоизградена стена, а в ушите беше затъкнато нещо, което наподобяваше руло лента. Нямаше кървави тампони. И трите глави бяха обезкървени.

Огледало, Барби и плоскости гипсов фазер.

Три убийства.

Сухи кости.

Здрасти, Декстър.

 

 

Нямаше място за съмнение. Тялото на Барби очевидно беше препратка към куклата в хладилника ми. Огледалото насочваше към главата, оставена на околовръстното шосе, а фазерът напомняше за Яворски. Или някой дотолкова четеше мислите ми, че все едно бях аз — или бях аз.

Задъхах се. Прииска ми се да клекна до Анхел, макар да бях повече от сигурен, че не споделям неговите емоции. Трябваше ми минута, за да си припомня как се очаква от мен да мисля, а като начало подът изглеждаше великолепен вариант. Вместо това установих, че се прокрадвам към олтара, че се плъзгам, сякаш притеглен по добре смазани релси. Не можех да се заставя да спра, да забавя крачка или да направя каквото и да било, освен да се приближа. Можех само да съзерцавам, да се удивлявам и да съсредоточа усилията си, тъй щото въздухът, който вдишвах, да влиза и да излиза подобаващо. Бавно започнах да осъзнавам, че не съм единственият, който не може да повярва в онова, което вижда.

Заради работата си — нищо не казвам за хобито ми, — съм бил на сцените на стотици убийства, много от тях — толкова ужасяващи и жестоки, че шокираха дори мен. При всяко от тези убийства екипът на Маями Дейд вършеше работата си спокойно и уверено. Навсякъде все някой сърбаше кафе, друг отиваше за понички, трети се шегуваше или клюкарстваше, докато обираше мръсотията с гъба. На всяко местопрестъпление бях виждал дотолкова незаинтересовани от касапницата хора, че можеха със същия успех да играят кегли.

До днес.

Днес в огромната гола циментена стая беше неестествено тихо. Униформените и техниците се бяха скупчили смълчани по двама, по трима, сякаш се страхуваха да останат сами и просто гледаха изложеното от другата страна на помещението. Ако някой случайно издадеше тих звук, всички подскачаха и вперваха очи в него. Цялата сцена беше по категоричен начин толкова комично чудата, че несъмнено бих се изсмял високо, ако, както и на останалите зяпачи, вниманието ми не беше изцяло погълнато от нея.

Аз ли бях направил това?

Беше красиво — по ужасен начин, разбира се. Въпреки това подредбата беше съвършена, предизвикателна, прелестно безкръвна. Показваше голяма съобразителност и великолепно чувство за композиция. Някой наистина не бе пестил усилия, за да я превърне в истинско произведение на изкуството. Някой със стил, талант и болезнено чувство за хумор. През целия си живот съм срещал само един такъв човек.

Възможно ли е този човек да е Декстър с мрачните видения?